22.3.2021 г., проф. Симеон Янев
1.
От 1971 до 1990 г. за непълни двайсет години Георги Марковски (рождено име Георги Марков, роден на 31 януари 1941 г.) има издадени 10 книги, една от които „Хитър Петър” (1978) в шест издания, две от които на руски и немски. След смъртта му (9 януари 1999 г.) излиза от печат и книга под заглавие „Кардиограми”, по жанр дневник за най-ранните години на прехода (1989 – 1992). Това, както се вижда, не много обемно творческо дело във времето на съотворяването си е получило над сто рецензии и отзиви в печата и около 25 статии и бележки в авторски книги.
31.1.2021 г., Христо Ковачев
Днес, 31 януари, преди 80 години, се роди човекът, писателят, приятелят – Георги Марковски. Целия месец януари му посвещавахме публикациите си – спомени, размисли, критически статии. С едничката мисъл – да го върнем от забравата, доколкото можем ние, от приятелския му кръг и да го впишем в това сбъркано днешно време, което хич не му е до разни странни писатели от соца… Но въпреки това – животът и книгите му го заслужават!
25.1.2021 г.
Последно интервю на Георги МАРКОВСКИ с Христо Ковачев от 1999 г. Все едно че е правено вчера…
– В крайна сметка какво се случи с българина през последните десет години?
– През последните десет години ни се случи едно от най-големите ни исторически приключения. Една от най-големите измами през тринадесетвековното ни съществуване. И може би: най-жестоката. Обещаваха ни – ако отстраним комунистите! – комунизъм в съкратени срокове. Комунизъм без комунисти. Логиката на внушението беше, че комунистите заграбват националното благо, но щом бъдат отстранени от властта, то тутакси ще бъде преразпределено справедливо. А всъщност ставаше дума за нещо съвършено друго: само за отстраняването на комунистите.
– Това има ли аналог в нашата история?
20.1.2021 г.
Разговор през 1994 г. на Ботьо Ангелов с Георги Марковски, приживе приятели, духовни братя. От десетина години и двамата са там, горе и могат да си говорят колкото искат… Но сега вижте колко са актуални.
Ботьо Ангелов: Предлагам днес разговорът ни да бъде не за литература, макар че и там има твърде много болни въпроси за съдбата на българската художествена словесност. Нека говорим за политика, тъй като и за писателя, и за читателя е ясно, че страната ни преживява един съдбовен момент, от който зависи дали България ще оцелее. Споделяш ли ти подобно мнение и ако е така, какъв е твоят отговор на въпроса: „Какво да се прави?”
Георги Марковски: Макар и да изпитвам най-дълбоко отвращение от политиката, не бива да я пренебрегваме, защото я поощряваме посредством мълчанието си. За жалост, прав си: оцеляването на България никога друг път не е било толкова актуално. Но и причините не са толкова прости, те имат дълбоки корени, наедрявали цяло столетие. Естествените етнически територии на народите бяха прекроени насилствено главно в резултат на двете световни войни, като „великите” сили се ръководеха единствено от собствените си интереси. За нас този процес започна още с ликвидирането на Санстефанска България.
18.1.2021 г, Симеон Янев
С Георги Марковски сме студенти в Софийския университет. Аз в трети, той във втори курс българска филология. Вече сме основали по негова инициатива Студентски литературен кръг „Касиопея”, ядрото на който е увековечено в поместената тук паметна фотография. Ние двамата – прави, а под нас господарствено разположени от ляво на дясно Димитър Стоянов, Венцислав Задгорски и Борис Данков. Фотографията е направена през ранното лято на 1966, когато току-що Димитър Стоянов и Борис Данков са се дипломирали, аз чакам есенната извънредна сесия, за да защитя дипломната си работа, а Георги и Венцисласав да започнат последната си студентска година.
16.1.2021 г., Радост Николаева
На пръв поглед това интервю е невъзможно, защото в този си вид не се е състояло никога, въпреки десетките приятелски разговори между мен и писателя Георги Марковски. Но нека да следваме концепцията на Мишел Фуко какво е реалност. В своя текст „Що е автор“ Фуко отбелязва, че писането се стреми вече не към изразяване, а към това „да се отвори пространство, в което непрестанно да изчезва пишещият субект“. Фуко проучва един от начините, по които може да функционира писането и който се придържа много близко до документирането. Текстът сам произвежда реалност. Записването на фантазията съвсем буквално разгръща, разширява въображението в пространството. Записаната фантазия е въображение във формата на документ. Такъв род документиране на себе си също има ефекта на създаване на реалност. Нещо повече, според Фуко „първата функция на писането… е да премахне бариерата между реалност и въображение“. Позволих си да експериментирам в този контекст, а вие ще кажете дали е възможно да се повтори.
14.1.2021 г., д-р Мая Ангелова
Търсейки изразителността на парадокс, за да илюстрира разликите между сказ и поток на съзнанието, преди време Йордан Ефтимов предложи да си представим Бай Ганьо по следите на изгубеното време. Модерният роман обича парадоксите. Може би затова неосветените литературни дворове през 60-те и 70-те години на ХХ век се изпълват с подобни противоречиви странници. Така експерименталният опит на Георги Марковски да въведе сказовостихийния фолклорен хитрец Хитър Петър в парадигмата на митопоетичното, запазена територия за националния етос и сакрум, или да превърне селския кларнетист Истатко Бирков в Доктор Фаустус от Байрактарската махала, който пише симфония (за четири кларнета) на човешкото величие, ще се окаже предизвикателство за жанрова памет на днешното поколение белетристи. Питам се, дали неговият опит ще стане по-разпознаваем и привлекателен, ако бъде припознат като явление на българския магически реализъм?
12.1.2021 г., Проф. Симеон Янев
I
Като че вече се налага мнението, че литературата и критиката за нея, създавани до 1989 година, са прочетена страница, която от време на време привлича нечий проектен интерес, предварително убеден в естетическата ѝ увреденост. Това, че всяка литература в процеса на създаването си натрупва повече несъстоятелни, отколкото значими текстове, е аксиома на литературния процес, но тя едва ли е в състояние да отмени детайлното проучване на текстовия масив, най-малкото защото освен непосредните си значения, много от текстовете имат своя надтекстова история, която често може да ни каже повече и по-съществени неща за системата, в която са създадени, а оттам и за собствената си историчност…
11.1.2021 г., Панко Анчев
Писателите, бележещи края на която и да било епохата, са подложени на най-тежките изпитания, които историята стоварва върху човеците. Защото им възлага, освен да преживеят драмата на упадъка, но и да я изразят в нейната цялост, както и да покажат изтощението на обществото и приближаването на неговия край. Но колкото и да е странно, защото те рядко се опитват в своето незавидно положение да надникват в бъдещето, успяват да обновят литературата, ако не толкова с нови форми и изразни средства, то с нова тематика, нов тип герои и най-вече с нови жанрове.
10.1.2021 г., Ангел Г. АНГЕЛОВ
По време на някогашните Девненски литературни празници се бях запознал с писателя Георги Марковски. Вече бях прочел „Хитър Петър“, предстоеше ми да прочета необикновените му новели, удивителния му роман „Разказвачът и Смъртта“, неговата публицистика, философските му размисли. Но преди запознанството с впечатляващото му творчество, бях успял да се докосна до човека Георги Марковски – естествен, скромен, достоен, талантлив, земен и възвисен едновременно. Беше човек, който създаваше приятелства непринудено, без усилия… Та по онова време му бях споделил, че вече шест пъти от различни редакции ми връщат ръкописа на първата ми белетристична книга. „Бих го прочел, ако нямаш нищо против“, почти стеснително ми каза писателят. „Ако ми хареса ще ти кажа, ако не ми хареса пак ще ти кажа…“, усмихваше се приятелски-лукаво известният вече български писател.
8.1.2021 г., Иван Здравков
Така щеше да се нарича книгата, която замислихме с писателя Георги Марковски, непрежалимия ми приятел. Вярвах, че това наистина ще се случи. Времето и последвалите бурни политически събития стопираха идеята – от нея останаха само двете начални писма, съхранени като незабравим спомен.
Иван Здравков
София, 1 септември, 1989
До Георги Марковски
7.1.2021 г., Емил Андреев
Дойдох, живях, отидох си. Това е истината жалка. Това е, но нима е малко!
Такова посвещение ми е написал Георги Марковски с изящния си, манистен почерк в една от своите книги (Разказвачът и Смъртта)…
6.1.2021 г., Анчо Калоянов
Бях си в родното село Бъзовец, когато Емил Андреев ме призова да напиша своите думи за Георги Марковски, а аз дневник не си водя, получаваните писма и снимките не подреждам, затова се придържам към датите на книгите и автографите в тях. За моя почуда тъкмо в ъгъла на малката библиотека в бащиния ми дом открих три негови книги, съседстващи на горния рафт с книги на Иван Цанев, Борислав Геронтиев, Калин Донков, Михаил Неделчев – все от осемдесетте години на миналия век, получавал съм ги на село при поредните пристъпи на саркоидозата. Благословен бащин дом, приютявал ме при отпуските по болест и скътал паметта за Георги Марковски!…
5.1.2021 г., Проф. Симеон Янев
Ако зачитайки романа на Георги Марковски „Разказвачът и смъртта”, ви смути или провокира преизказността на времето, ритмизираният език и особената композиция, авторът вероятно е постигнал една от своите цели – целта да ви накара да бъдете внимателни, както е внимателен човек, когато навлиза в градина с пчелин…
1.1.2021 г., Христо Ковачев
Замисляме нова поредица в Goldmine – всеки месец ще посвещаваме на една тема. Януари е на Георги Марковски – защо?, ще се разбере към края му…
Георги Марковски е роден на 31.1.1941 г. и си отиде от този свят на 9.1.1999 г. Все януари, а последният му беше с четири 9-ки и две 1-ци… Той обичаше съвпаденията…