Опечалени близки и роднини на Георги Марковски!
Приятели!

В този януарски ден, в месеца, в който е роден, е било съдено и да се простим с един човек, който нямаше нищо януарско в себе си. Той бе изтъкан от топлина и разбиране и тая топлина събираше и сгряваше около му десетки години, десетки хора, самотни като планети, в толкова населения уж наш свят.

Човекът, на когото сме дошли да кажем СБОГОМ над всички качества, които имаше, имаше едно – много рядко – той събираше. Той умееше да събира, той можеше да събира около себе си хора не като лидер, а като събеседник. Бе роден да прави не партии и агитки, а кръгове от приятели.

В утринните години на нашата младост той бе преизпълнен с обич, съпричастие, доверие и готовност да разбира. Готов да разбира, около него нямаше никога шумни, агресивни, гръмогласни и самовлюбени. Той дестилираше сдържаните, тихите, готовите да обичат и да разбират. Много години трябваше да минат, за да мога да кажа – и тия, които са могли да не се отказват от мечтите си. От някогашния студентски приятелски кръг нито един не дезертира от себе си и от литературата и сега, когато половината вече са ОТВЪД.

Когато всички бяхме тук имахме една мечта – да пишем български, да положим наши думи в онова, пред което благоговеехме – българската литература, нашата необятна родина. Човекът на когото сме дошли да кажем СБОГОМ, не принадлежеше на поколение; ние не бяхме поколение, нито априлско, нито следаприлско. Това беше нашата различност и тая различност даде книги, вместо списъци: „Както за праведен,тъй и за грешен“, Повест за Истатко Бирков“ и „Хитър Петър“, „Разказвачът и смъртта“ и „Христоматия за двама“ – те са сред най-хубавото, което различието роди.

Защото човекът, на когото сме дошли да кажем СБОГОМ, бе във всичките си фибри, във всичките си мисли, във всичките си постъпки ПИСАТЕЛ. Разделяме се с един много стойностен писател, който не чу достатъчно, ако чу изобщо, как отеква словото му в една малка, но с огромен духовен резонанс страна, озвучавана непрекъснато и преди и сега от гръмогласни фанфари, от бойки тимпани, от кухи тъпани, от звънки чинели, от всички ехтящи инструменти, които оглавяват всеки колективен и оказва се не-колективен поход бил той към сияйни върхове, бил към континента на мечтите,
– в които препускат бели мерцедеси или ферарита с цвят червен;
– в които, ако някой посмее да пита дей зората и т.н. получава в отговор, ако не псувня, междуметиен отговор.

Писателят, с когото се разделяме, гледаше иронично и малко отстрани цялото това стълпотворение от мечти и цинизъм – вчерашни и днешни. Всички негови книги, всяка негова страница са едно топло, едно светло и малко иронично, и малко тъжно смигване към всички тупурдии, всички гръмословия и всички цинизмословия, които пълнят това малко пространство, отредено всъщност за храм.

Така сигурно гледа само онзи, които в цялата си дистанцираност има някаква вяра, равна на някаква болка, защото само вярата, измерима с болка е истинската вяра. Страх ме е да кажа, коя бе неговата вяра-болка. Страх ме е, защото от гръмогласия в нейно име мнозина станаха безчувствени, а други, които обичаха партиите си повече от нея, сега дънят гърдите си, че всъщност били обичали нея. Ако един ден я загубим, за което изглежда мнозина няма да се завайкат, все пак ще останат вдълбани в хартия думи, които никоя фондация, никоя програма и никакъв нов порядък няма да могат да заличат.

Човекът, който сега ни гледа отвъд, остави вдълбани думи. Неговото най-силно призвание беше да вдълбава думи върху най-крехка материя – думи върху хартия. Той ги остави там – за нас, за вас, за връстниците на Аспарух и на Борко, синовете му. Вярвам, че тия думи, вдълбани върху най-крехката материя са по-трайни от нас, от тия стени около нас, от всичко човешко около нас, защото те бяха думи за нещата, които не са хляб и единствени са по-високи от хляба.

* * *

Във времето на нашата младост, когато мислехме и пишехме първите си книги, в първите разкази и книги на Георги Марковски забелязах една сянка, която той обграждаше с някакво особено внимание. Намерих името ѝ изречено с особено чувство в оня роман между Разказвача и Нея, който може би не е най-популярната, но е, сигурен съм, най-дълбоката книга на Георги Марковски. Флиртът бе прераснал в роман. И тоя роман след още много и много страници и много и много перипетии, е завършен.

Сега те са заедно, вече не отзад и отстрани, а отвъд – в онова, което е неведомо и необятно и от което той не се страхуваше. Дали там е еднакво отмерено, както за праведен, така и за грешен?
Ти вече знаеш, приятелю, защото искаше да го знаеш още отсам, още докато ни болеше, за тая страна, дето свестните у нас… и т.н. и т.н и дето все още никой не пита онзи, колко е души… и т. и т.н…

Дано поне там вече не те боли толкова, колкото те болеше тук и колкото ни боли нас. Разтварям наслуки Книгата на истината и наслуки прочитам: „Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно.“
И не знам друго по-голямо и по-истинско утешение.
За него, а също и за нас, които сме тук за да кажем СБОГОМ и да поискаме прошка.

Прощавай, прощавай приятелю!

Твой, Симеон Янев

12 януари 1999 г.