ВЕСТИ

Излезе от печат забележителната книга „Героите на Средногорието от войните 1912 – 1913; 1915 – 1918 г.“ с марката на нашето Издателство ЗЛАТЕН ЗМЕЙ. Съставител е д-р Иван Иванов, а свои статии предоставиха д-р инж. Илия Гърков, проф. Трендафил Митев, Георги Луков. Твърде интересен е дневникът на пирдопския адвокат и общественик от миналия век Симеон Савов. Публикувани са историята на войнишките паметници и техните снимки, като и друга вълнуваща информация по темата за забравените войни от нашия край. Представянето на книга ще бъде на 29.11.2019 г. в Златица.

„Героите на Средногорието“ е книжовен паметник на загиналите 1046 наши земляци в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война от днешните общини на Средногорието – Пирдоп, Златица, Копривщица, Мирково, Челопеч, Чавдар, Антон. Публикувани са техни списъци по селища с военните части и лобните им места.
Книгата се издава благодарение на родолюбивата инициатива и щедрата подкрепа на Илия Гърков. Неговата статия е озаглавена точно така:

Забравените герои на Средногорието

И изразява посланието на книгата – колко лесно забравяме миналото си и своите предци, без които нямаше да ни има като личности и народ… Така ли трябва да бъде, защото ни е по-комфортно да не се обременяваме с излишен баласт?
В своята откровена изповед Илия пише: „Съхраняването на спомена за смелостта и саможертвата, предаването на тази родова памет през поколенията ни свързва като народ, втъкава в нас национална гордост. Стотиците войнишки паметници, съхранили имената на хиляди достойни българи, и невзрачните могили – единствен знак от исторически битки, напомнят за отминалите войни. Тези останки от миналото пазят до днес спомена за забравените герои. Те са нашият мост във времето, преход към светлината на свободата. От нас зависи да съхраним историята, достойния пример на дедите ни, да научим повече за славните победи на предците ни, да запалим в себе си гордостта от българско минало.“
Трябваше един технократ, ангажиран денонощно с минните си проекти, да ни каже тези думи и да ни „подпали фитила“, на нас „хуманистите“, та да се стегнем и да спретнем тази книга. Като закъснял помен за тихите герои от паметниците и за нашата закърняла памет…
А проф. Трендафил Митев ни удостои със специална статия „Славата и тъгата на Средногорието“, в която лансира оригиналната концепция за 
българската „планинска цивилизация“
и ролята ѝ през Възраждането как българската народност прерасна в модерна нация от европейски тип. Той пише: „В цялостната еволюция на тази нововъзникнала българска „планинска цивилизация“ във владенията на Османската империя, Средногорието има особено и изключително важно място.“
В широк и богат контекст, професорът актуално интерпретира събитията от преди 100 и повече години, които влияят съдбоносно за развитието на България чак до днес. След полезните ни разговори при създаване на тази книга, проф. Митев предлага нова кауза – да обединим отново силите си за един труд, посветен на историята, определила настоящето на Западното Средногорие – от Копривщица до Ихтиман…
Следващата приносна статия с дългото, но точно заглавие „Загинали от Централния средногорски регион във войните за национално освобождение и обединение 1912 – 1913 г. и 1915 – 1918 г.“ е на Георги Луков, син на металурга от Пирдоп Луко Луков, герой на социалистическия труд (казвам го без фалшиво неудобство, защото и приживе съм описвал живота му и знам колко струваше, но днес и той е сред забравените…). Като водещ специалист и до неотдавна директор на Държавен военноисторически архив – Велико Търново, Георги подробно и вълнуващо разказва за загиналите във войните от района и за техни военни формирования. Много ценна е информацията за създаване на дигиталната колекция „Войните на България 1878 – 1945 г.,  включваща персонални данни за онези, които не се върнаха по домовете си. Тя може да се намери в Интернет на www.archives.government.bg , платформа „Дигитални колекции – архивите говорят”, тематична страница „Войните на България 1878 – 1945 г.”.
В книгата отделихме подобаващо място на Симеон Савов и неговия дневник
„Под открито небе“.
Защо ли, убедете се сами в неговия талант на искрен разказвач: „В трена. 9 септември 1916 година. Напуснах родното градче Пирдоп. Каруцата потегли по каменливото шосе, а онези, които бяха дошли да ме изпратят, останаха като изненадани, сякаш това не трябваше да стане.
Обърнах се за последен път назад и погледнах към него – към родния край. Той беше все такъв, какъвто го помня от детинство: същите къщурки, дървета и черквица, същите баири и планини. И за всичко това ми стана особено свидно. Като че ли за първи път любовта към родината се събуждаше у мен.
– Не забравяй да ни пишеш често…
И майка ми дава различни наставления как да се пазя от простуда, да бъда винаги бодър и пр., и пр. А очите й се пълнят със сълзи, които тя не може да удържи. Тези, които ме изпращаха не бяха мнозина, но всички бяха неспокойни, разтревожени. Само баща ми, прегърбен и мълчалив, не даваше израз на никакво вълнение… Преживял много нещастия, за него всичко идваше „от Бога“, по предопределението на съдбата. И сега, когато изпращаше сина си на война, той спокойно произнасяше последнята си благословия: „Нека Бог да те пази!“…

…

Изведнъж от ляво – там, дето действуваше другия полк, се понесе неочаквано „ура”, което наруши безмълвието на септемврийската нощ: едно гръмовито „ура”, което зарази и нас, като ни накара да се самозабравим. Ротният се мъчеше да ни обуздае, но напразно…
Попаднахме в един валог с царевица, обстрелвани с пушки и картечници. Скоро се обади и артилерията със своето глухо бучене. Мнозина запищяха от нанесените им рани.
Нощта се превърна в ад.
Самият аз не чувствувах някакъв особен страх, макар че смъртта размахваше крилата си над нашите глави. Всичко това бе ново за мен – то дразнеше любопитството ми, без да ме ужасява, защото ужасът на предсмъртните конвулсии и алената кръв, която се лееше от раните, нощем не се вижда.
Останали без свръзка с другите роти, ние бяхме принудени да се оттеглим назад и почнахме да се окопаваме. Куршумите още пискаха около нас. В това време аз гледах как старите войници спокойно забиваха лопатите и изхвърляха пръстта без да ги тревожи това, че от един нещастен куршум могат да бъдат убити. Даже нещо повече, те се шегуваха със смъртта, като с нещо съвсем обикновено и незначително…
Стрелбата се усилваше. Без да знаем какво да се прави, ротният командир намери за най-благоразумно да се оттеглим в старите окопи. ..
На другия ден, на 18 септември1916 година, когато слънцето освети полето и окопите, мнозина от нашите другари ги нямаше вече. Едни заблудени се лутаха из чуждите части, други – ранени, ги отнесоха назад, а трети останаха там – пред позицията на неприятеля, пронизани от негови куршуми.
Тъй свърши нощното нападение…

…

Няколко дни преди 15-ти септември 1918 г., полкът ни беше изтеглен от завоя на река Черна и разположен на почивка в полето, южно от град Прилеп, близо до селото Канатларци. Времето беше топло и нощувахме на открито и под палатки. Едвам успяхме да се умием, оперем и избръснем и рано сутринта на 15-ти септември целият фронт пред нас от височината 1050 до 1248 пламна и запуши. Оръдията и от двете страни на бойната линия гърмяха непрекъснато, а в небето летяха много самолети – наши и чужди.
Явно беше, че почва голямата офанзива на Солунския фронт, за която се говореше отдавна…
Минахме реката Вардар по моста в град Велес и получихме заповед да се отправим за град Щип. В тази посока идели на помощ наши и немски войски и с тях трябвало да влезем във връзка. Такава връзка ние не можахме да установим, защото града Щип вече беше зает от противника, който с бой ни отхвърли през Овче поле към градчето Свети Никола. Водихме сражение със сърбите, както пред, така и зад Свети Никола, дадохме и няколко жертви, но всичко беше вече напразно. Ние нямахме никаква връзка с други наши войскови части и трябваше да продължим отстъплението чак до десния бряг на река Пчиня, източно от Куманово, близо до селото Нагоричане. Окопахме се на бърза ръка близо до реката, за да срещнем напора на сърбите, които бяха от другата страна на същата река и там ни завари примирието, подписано в Солун от нашата делегация, начело с министъра Андрей Ляпчев. Това беше края на месец септември 1918 г. и края на войната за нас – българите…
… Късно вечерта започна обезоръжаването на полка. Най-трагични часове за войници и офицери, които години наред са носили оръжието си и сега трябваше да го захвърлят…
Обезоръжаването стана на полето, близо до един кръстопът. Единият от пътищата водеше от Скопие за Крива паланка, а другият от Свети Никола за гр. Враня. По последния се движеха сръбските полкове от една тяхна дивизия. Пред всяка рота светеха по 2-3 фенера, няколко войници подемаха някаква песен и цялата рота запяваше на 2-3 гласа. Те си отиваха като победители към родните места и бяха много радостни.
Ние трябваше да преминем през един кордон от няколко сръбски офицери, да оставим оръжието си и да се оттеглим на поляна край пътя, по който маршируваха и пееха сръбските роти. Един дебел капитан от сърбите държеше в ръката си запален фенер и само викаше към нас.
– Бацай (хвърляй) пушку! Бацай… у лево, у десно, дека ти е по-лесно!
Трябва да призная, че сърбите се отнесоха много човешки към нас. Те оставиха оръжието на офицерите, а също и по малко оръжие на всяка рота, включително и картечници. Докато изчаквахме техните полкове да се придвижат по шосето за гр. Враня, при нас дойдох много техни офицери, поведоха дружески разговори с нас и ни предложиха храна и цигари. Повечето от тях бяха младежи и на солунския фронт бяха научили френски и английски.
След полунощ полкът ни потегли за Кюстендил. Нощувахме някъде под Крива паланка и след един изморителен преход минахме през този град и от върха на Деве баир за последен път погледнахме към Македония и се простихме със земята, дето прекарахме цели девет месеца...
И още нещо накрая – в книгата има документални снимки и сред тях се открояват „фотографиите-картички“ на Богдан Събев войник от Пирдоп, които редовно праща на родителите си. Те бяха любезно предоставени от семейство Колеви, Пирдоп.
Дълго се получи представянето на книгата „Героите на Средногорието от войните 1912 – 1913; 1915 – 1918 г.“, но мисля, че си заслужава…