Ботьо Ангелов:  Предлагам днес разговорът ни да бъде не за литература, макар че и там има твърде много болни въпроси за съдбата на българската художествена словесност. Нека говорим за политика, тъй като и за писателя, и за читателя е ясно, че страната ни преживява един съдбовен момент, от който зависи дали България ще оцелее. Споделяш ли ти подобно мнение и ако е така, какъв е твоят отговор на въпроса: „Какво да се прави?”

Георги Марковски:  Макар и да изпитвам най-дълбоко отвращение от политиката, не бива да я пренебрегваме, защото я поощряваме посредством мълчанието си. За жалост, прав си: оцеляването на България никога друг път не е било толкова актуално. Но и причините не са толкова прости, те имат дълбоки корени, наедрявали цяло столетие. Естествените етнически територии на народите бяха прекроени насилствено главно в резултат на двете световни войни, като „великите” сили се ръководеха единствено от собствените си интереси. За нас този процес започна още с ликвидирането на Санстефанска България.

И докато съществуваха двата големи военни блока – НАТО и Варшавският договор, – нещата изглеждаха обречени, вечни и непоклатими, но подир рухването на комунизма се породиха мощни процеси, които преструктурират геополитическата карта на света и оформят новите противоречия. Тъй като предвиждам тия противоречия да прераснат в световни конфликти, ще се опитам да посоча най-главните: стремежът на Европа да се обедини и на Америка да предотврати това обединение; ислямският фундаментализъм срещу християнския свят; страховитото прераждане на Русия като световна сила…

Това е контекстът, в който предстои да оцеляваме, в този световен катаклизъм трябва да намерим мястото си. Специално за нас условията са с повишена трудност, защото живеем на Балканите, където същите тия „велики” сили дърпат конците според временните си потребности. Наследството е страшно: от едного сечена жива плът, хвърляна другиму в пастта. Още по-страшни са перспективите: всеки срещу всички. А най-страшното е, че поради географското си разположение сме удобна чужда маша: тук съвпадат турските (ислямските) и американските интереси срещу обединена християнска Европа. За България днес фаталното е, че се намериха хора, които усърдно продават националните ни интереси на тия чужди интереси. Питаш: какво да се прави? Отговарям: да се отстранят от политиката отцеубийците!

– Банална истина е, че поколението български политици, което си отиде заедно с банкрутиралата комунистическа идеология, беше под интелектуалния стандарт на народа си – това бяха малообразовани и прости хора, които донесоха много злини на България, тъй като си служеха с идеологеми, които дори не разбираха. Сега в политиката навлезе интелектуалният елит на нацията. Смяташ ли, че това ще промени нещата?

– Е, тук вече ще ти възразя, и то много енергично. Не съм съгласен, че сега в политиката навлезе интелектуалният ни елит и по това вече се различаваме от ония с каскетите. Нещата няма да се променят, докато ни управляват днешните политици, защото те наистина са по-образовани, но нямат нищо общо нито с интелектуалците, нито с елита. Те са произведени от същата морална матрица, а интелектуалният елит е изтикан в ъгъла, тъй като е неконкурентоспособен в подобна мръсна работа. Той е само един неудобен свидетел.

Шансове за промяна ще имаме едва когато престанем да избираме кой да ни ръководи на безименни стада по партийна принадлежност, а когато избираме доказали качествата си личности. Тогава те няма да се състезават по политическа омраза и противопоставяне, а ще се състезават коя партия да допринесе повече за просперитета на България. И хората ще гласуват за тях без оглед на политическата си принадлежност, защото ще ги избират според компетентността им, а не според цинизма им. На предстоящите избори това вероятно ще се осъществи само частично. Едва подир тях очаквам нещата да влязат в естественото си русло. Чак тогава интелектуалният елит ще има шансовете да управлява България. Но ще я има ли тогава България?

– Като имаме предвид печалния опит на световни учени като проф. Богдан Филов, които банкрутираха като политици, каква съдба предвиждаш за нашите пишещи братя, които смениха литературните си занимания с политически? И какво печели и какво губи България от тяхното участие в политическия ни живот?

– Честно казано, не съм от познавачите нито на научното дело, нито на политическия банкрут на проф. Богдан Филов. Да не мислиш, че политическите му наследници днес са се погрижили да сторят нещо за него, освен да го споменават по пропагандни поводи. Или че са обнародвали събраните съчинения на Трифон Кунев, на Владимир Василев или на д-р Кръстю Кръстев? Или че са създали поне един нов музей, една библиотека или една картинна галерия, където да ни покажат как се преосмислят болшевишките класово-партийни критерии и да ни служат за нравствен и естетически коректив? Няма такова нещо! И да не мислиш, че тая скандална липса се дължи на безпаричие, като сме в стопанска криза? От време на време излизат наяве милионите на новоизпечените политици, натрупани тъкмо по време на кризата, и тоя факт безпощадно разголва истината: все оная болшевишка морална матрица!

Но да се върнем на пишещите братя, които смениха перото с политическата трибуна. Каква съдба им предвиждам ли? Няма защо да предвиждам, примерът е пред очите ни: формират се нови младенисаевци, стояндаскаловци, каменкалчевци (без да споменаваме за живите, за дребните риби и за готовите да обслугват всяка новозадала се конюнктура). Възможно е да се появи и някое изключение, което да потвърди правилото, и всеки ще смята себе си тъкмо за изключението. Качествените писатели, след като задоволиха потребността си да изразят политическата си позиция, се оттеглиха от пряката политика. За останалите политиката играе компенсаторна роля. За литературата това е добре, защото не я затлачват с писанията си. Но за България не е добре, защото я застрашават с деянията си.

– Ти пишеше ярка политическа публицистика, а после изведнъж изчезна, скри се някъде. Защо?

– Не съм се скрил, а изпаднах в особено положение, което трябваше да преодолявам според съвестта си. В политическата си публицистика се опитвах да казвам истината, но в преходни времена е валидна само болшевишката класово-партийна истина и от социалистическия печат взеха да ме връщат: „Остави ги тия седесарщини!”, а от печата на демократите ми викаха: „Ние комунисти не печатаме!”

Тъй като не исках да обслугвам никого, а исках да изразявам собственото си мнение, промених формата на публицистиката си: започнах да формулирам идеите си в личен дневник, който имах късмета да започна тъкмо на 10 ноември 1989, при вестта за свалянето на Тодор Живков. Вече се натрупаха неколкостотин страници биография на нашето време, които съдържат наблюдения, анализи и прогнози.

– Какво стана с твоите прогнози?

– Почти всичко се сбъдна. Лошите: до една. Добрите: много по-бавно, отколкото очаквах, и все още не в завършен вид.

– Как си обясняваш това?

– С влияние на външни – чуждестранни – фактори в развитието на България, за които не съм достатъчно осведомен и трябва да се досещам за тях.

– Какво ще правиш с дневника?

– Ще продължавам да го водя, докато процесите, които протичат в България, добият завършен вид. Тогава или необходимостта от него ще отпадне, или той ще придобие строго личен характер, или ще се появи някаква изненада за мен. Сега е рано да мисля за съдбата му. Имам настойчиви предложения за обнародването му, имах и примамливи предложения да го купят в чужбина (без правото да го обнародвам за продължителен срок), но – когато му дойде времето – вероятно сам ще си го издам.

– Имаше период в живота ти, когато те привикваха на разпити, правеха обиски в квартирата ти, притесняваха те — направо активен борец против тоталитаризма можеше да излезеш подир 10 ноември, – но ти не само не осребри това, не само никъде не се оплака, но и никъде не го спомена. Защо?

– Подир 10 ноември такива неща излязоха наяве, че моите преживявания ми се сториха дреболия в сравнение с тях, какво да се оплаквам? Ако се вгледа човек, навред ще открие герои, революционери и антикомунисти по рождение. Аз не съм от тях. Напротив: аз вярвах в добрите идеи на социализма, но – смятах – тъй като са обсебени от лоши хора, нищо не излиза от тях. Все по тая логика подир завършването на висшето си образование отидох инструктор в Окръжния комитет на Комсомола в Михайловград (днес Монтана), но само подир няколко месеца видях, че това е празна работа и напуснах. Станах работник в химическата промишленост – във Фармахим – в София.

Оттогава започнаха и патилата ми. Вероятно ги е вълнувал въпросът защо ще изоставя политическата кариера и ще отида фабричен работник… После – в контекста на масовия следдесетоноемврийски героизъм – ми се стори срамно да осребрявам тия събития. Ти поне лесно трябва да разбереш логиката ми, защото съм свидетел колко упорито се мъчеха да те направят сътрудник на „ония” служби, но ти не пожела и – въпреки всички рискове – не стана. Защо не се хвалиш сега? Оправданието „времето беше такова” е невалидно, валиден е личният морален избор, всичко останало е измама.

– Нека се върнем в актуалната политика. И най-неукият вижда, че преживяваме не само небивала икономическа криза, в криза е нашата държавност. Сега сме като кораб без кормчия, оставен да се люшка по вълните. Катастрофата изглежда неизбежна. Оптимист ли си за изхода от това положение?

– Не бих се съгласил, че България е като кораб без кормчия, който безпомощно се люшка по вълните. Корабът ловко се направлява от чужди сили чрез наши марионетки. Целта е да се унищожат стопанският, военният, демографският, научният, културният потенциал на страната ни.

– Би ли се подкрепил с факти?

– Вместо да се сложат компетентни ръководства на ТКЗС, които да организират и контролират преструктурирането на земеделието, без то да спре да функционира, то бе ликвидирано. Ликвидират се оръжейната промишленост, електрониката ни, машиностроенето. На българина му се внушава, че е негоден за самостоятелен политически, стопански и духовен живот, че е папаубиец, терорист и наркотрафикант, че интелектуално е скопен: с една дума – както обичат да се изразяват някои – да си българин днес е диагноза…

– Стига, стига, наслушал съм се на сквернословия! И кой е заинтересован от тия процеси? И кой ги обслугва?

– Заинтересован е оня, който иска да ни превърне в лесна плячка. Обслугват го двама души: глупакът, който уж разграждайки комунизма, разгражда държавата, и простакът, който е готов да продаде не само Отечеството – и рождената си майчица ще продаде, – стига да има кой да ги купи. Катастрофата наистина изглежда неизбежна и има един-единствен начин да оцелеем: нещо да отключи инстинктите ни за национално оцеляване.

– Кое е това „нещо“?

– Не знам. Вероятно нещо изключително опасно. Но отрезвяващо.

– А идеята за обединена Европа не е ли спасителна? Оптимист ли си? И какви ще са последиците за националния ни идеал, ако тая идея се окаже автентична, а ние отново останем на периферията на света?

– Обединена Европа беше доскоро голямата ми надежда, но вече не съм чак толкова убеден, че идеята е осъществима. За пръв път се усъмних при едни твърде настойчиви покани от една западноевропейска страна да емигрирам там. Логиките ни бяха такива: да се изселя, тук нямам какво да правя, няма на какво да разчитам. – Ами бъдеща обединена Европа? Нали сме част от нея! Нали сме на вълнолома между християнския и ислямския свят! – Вече не сте интересни за Европа! За Европа беше важно да се срути комунизмът! Комунизмът пропадна, нататък се оправяйте сами, който успее: добре дошъл в обединена Европа!

– Затова ли не отиде?

– Защо да отида? На един писател мястото му е в Отечеството му. Освен това бяха категорични: поканата се отнася за семейството ми, но не и за родителите ми (татко беше още жив тогава), нито за родителите на жена ми. Но да оставим това. Вглеждах се внимателно в последвалите събития и се убедих, че ония емисари бяха прави: за какво са ѝ на Европа мърльовци, уловили се гуша за гуша? Мъжки погледнато: ние сме във водовъртежа на голямото геополитическо преструктуриране на света, което едва е започнало и никой не знае какви процеси ще надделеят в него.

Обединена Европа е идеалният вариант. Но има заинтересовани, които по-скоро ще предизвикат гибелта на човечеството, отколкото да се оставят да се накърнят интересите им посредством обединяването на Европа. Освен това Европа открай време е покварена, малодушна и бюргерска, какво ѝ пречи да отсече, че границите ѝ се простират до Дунава. Освен това големият флирт на Европа (обединена или не) ще бъде с Русия, където са природните ресурси, енергийните източници, ядрените ракети… Европа има нужда от оня, който има какво да ѝ предложи, а не от оня, който знае само: „Дай!” За да ни помогне Европа, трябва по-напред сами да си помогнем, голите псувни по площадите едва ли са ѝ притрябвали на Европа. Мене ако питаш, днес целият човешки род е застрашен в много по-голяма степен, отколкото е застрашена България. А колкото до България: България е само една песъчинка в огромния катаклизъм, който се задава, и каквото и да прави – все едно! – едва ли ще му повлияе…

 Вестник „Подкрепа“, 19 януари 1994 г.

Интервюто е публикувано и в книгата „Вътрешен емигрант“ (сборник интервюта по националния въпрос). София: Издателство „Балкани“, 2001