ВЕСТИ
2. Българин да се наричам…?
КРИСТО (13.6.1935 – 31.5.2020)
13.6.2020 г., Христо Ковачев и други по-известни автори
Днес са родени Христо Явашев-Кристо и Жан-Клод дьо Гийебон, „близнаци от различни майки“ – той в Габрово, България, тя в Казабланка, Мароко. Той не се нарича българин, нито иска да говори български, а тя не се смята за французойка.
Живеят в Ню Йорк като американски граждани, говорят английски, но се чувстват космополити. Такова е и творчеството им – извънземно…
„През всичките тези години бях безотечественик. Но не гражданството – идентичността прави човека. А моята идентичност е Кристо. Това е нещото, което никой не може да ми отнеме“, заключава той в интервю за германския вестник „Ди Цайт“ през 2017 г.
Кристо. © Reuters
Христо Явашев – световноизвестният художник и авангардист от български произход, известен с артистичния си псевдоним Кристо, почина на 31 май 2020 в Ню Йорк. На 13 юни Кристо щеше да навърши 85 години.
„Кристо живя пълноценно, той не само мечтаеше за неща, смятани за невъзможни, но и ги реализираше“, написаха неговите сътрудници в съобщение за кончината му, разпространено в социалните мрежи.
Медии от цял свят съобщиха за смъртта на твореца и припомнят най-известните му проекти. „Ню Йорк Таймс“ публикува дълга статия за Кристо, озаглавена „Артистът, който опаковаше и окачваше в епични мащаби“. Телевизия „Ал Джазийра“ го нарече „артистът, който опакова света“. А БиБиСи пише: „Шекспир беше казал, че целият свят е сцена, а Кристо ни показа, че светът е галерия на изкуството“.
„Кристо носеше лудостта на величията и блясъка на гения“, пише в заявление на френския президент Макрон.
И все пак, деликатно казано, въпреки сложното му отношение към България, където след бягството си той повече не стъпва, Христо-Кристо и Жан-Клод наричат сина си Кирил… Общува с двамата си братя Анани и Стефан, срещат се по света. Учи до 4 курс в Художествената академия в класа на Дечко Узунов, който гарантира заминаването му за Чехословакия, откъдето не се връща, но у него до последно живее рисувачът от онова време… Творецът представи ретроспективната си изложба „Кристо и Жан-Клод: графики и обекти 1962 – 2014“ в Софийската градска художествена галерия през 2015 г., като пое повече от разходите… И обича кисело мляко с чесън, което предизвиква най-малко почуда у околните… Евгения Атанасова нарече документалния си филм „Christo от България“ (хубаво заглавие на хубава творба).
Та всичко това говори за изконната връзка… Христо стана Кристо по разни „западни“ причини, но си мисля, че част от българските корени останаха да му пращат силата, та да се бори с всичко, дето му пречеше да работи и да се възвисява…
От множеството публикации в световни и наши медии по повод кончината му, в които често се среща определението „световноизвестният художник и авангардист от български произход“, а и от по-ранните му интервюта, подбрахме онова, което ни се стори интересно и представително.
А в края на предългата, но заслужаващата си поредица представяме великолепни фотографии на световните му творби, а и негови лични снимки.
„Опакованият“ Кристо, заснет от друго легендарно име във визуалните изкуства – фотографката Ани Лейбовиц. Снимката е направена в Сентръл парк, Ню Йорк, 1981 г. Източник: Art Institute of Chicago
БЛИЗНАЦИ ОТ РАЗЛИЧНИ МАЙКИ
Кристо и Жан-Клод се влюбват дни след медения ѝ месец
Хортензия Маркова
3 033 км – разстоянието между Габрово и Казабланка. И 23 години. Толкова далече в пространството и времето един от друг се раждат в един и същ ден на 13 юни 1935 г. Христо Явашев-Кристо и неговата сродна душа и артистичен партньор Жан-Клод. Заедно те можеха да направят невъзможното – да опаковат небето и земята, да използват света за свое платно.
Ирационалният и неудържим художник, който не позволи на никого и на нищо да ограничи размаха му, издъхна едва няколко дни преди рождения им ден с неговата незаменима любима. Жан-Клод си отиде от този свят 11 години по-рано вследствие на мозъчен аневризъм – „най-трудният“ момент в живота на Явашев. Единствената утеха за него – да твори, да работи, да я възкресява чрез осъществяването на техните амбициозни идеи.
Кристо и Жан-Клод имаха половин век да се обичат и да изумяват света със своите инсталации – изкуството им италианският куратор Франческо Бонами нарича Бог Арт. Техните най-значими творби не можеха и не могат да бъдат купени или притежавани, като така надхвърлят всяка измерима стойност в изкуството.
От раждането си Христо Явашев и Жан-Клод вървят един към друг до съдбовната си среща в Париж в един октомврийски ден на 1958 г. Същата година бедният 23-годишен българин е пристигнал във френската столица след своето дръзко бягство от страната, в която не можеше да бъде свободен… и да стане Кристо. Пътят му го отвежда от София през Прага, Виена и Женева до Париж.
В началото на своя нов живот той говори само руски и български, а и няма никакво време да учи езици, защото трябва да мие чинии и автомобили, за да се прехранва.
Естествено, започва да рисува и портрети на богати парижани. Предишната година в Париж се е преместило от Тунис и семейството на изтънчената французойка Жан-Клод дьо Гийебон, родена в Мароко като дъщеря на военен. Явашев е нает да нарисува портрет на нейната майка Пресилда. Така двамата се запознават. И скоро разбират, че трябва да са заедно.
Само че Жан-Клод е обещала да стане нечия друга жена и има годежен пръстен, който е сменен и с брачна халка. Тя се омъжва за инженер от нейната класа – образован, надежден, изключително подходящ за нея според обществените стереотипи. Но… Жан-Клод не може да устои на егоистичния млад артист.
Как е възможно да е казала „да” на погрешния човек едва няколко седмици преди да открие единствения?! Явашев все още няма нищо, което да ѝ предложи, освен себе си и своите мечти. Това ѝ е повече от достатъчно. Жан-Клод е също толкова решителна и категорична като него. Само дни след края на медения си месец тя се разделя със своя съпруг. Сменя ключалката на дома им и му заявява, че той няма ключ за нейното сърце.
Кристо я допълва изцяло, двамата стават неразделни. Тя зарежда с огромната си енергия и перфекционизъм всеки проект, задвижен от неговия талант.
„Аз правя това, защото обичам Кристо. Ако той беше зъболекар, щях да се занимавам със зъболекарство.“
В началото той опакова малки предмети – играчки, столове и т.н., но тя го насърчава да се устреми към по-големи мащаби в творчеството си. И му помага в това. А докато малка част от публиката им гледа на Жан-Клод като на асистент и помощник на художника, друга част и по-важното – самият той – я определя за свой пълноправен партньор и артист.
Творецът егоист у него забравя местоимението “аз” за сметка на “ние” – завинаги. Те дори са споделяли, че понякога им идвали наум едни и същи идеи – такъв бил техният синхрон. „С Жан-Клод сме близнаци, родени от различни майки“”, признавал е Кристо.
През 1960 г. се ражда техният единствен син, когото кръщават с българското име Кирил. Изкуството винаги е част от самото битие на двойката, а артистичните им проекти буквално стават житейски мисии за тях. Те им посвещават цялото си време, като понякога са нужни десетилетия за една реализирана идея.
Първата съвместна работа на техния тандем е да изградят 4-метрова стена от 89 нефтени варела в една от най-тесните парижки улици – „Висконти”. Инсталацията им е известна още като „Желязната завеса” и временно преобразява това градско пространство в задънен път без изход. Така двойката кореспондира с международните новини във връзка с Берлинската стена и атмосферата на политическо напрежение и нестабилност.
Това е само прелюдията към тяхната съвместна история, която ги отвежда до все по-големи предизвикателства.
Още тогава молбата им за разрешение за изграждането на тяхната барикада е категорично отхвърлена, но двамата проявяват типичната си упоритост, с която ще правят невъзможното и занапред. Организацията на инсталациите им винаги е била сложна и е изисквала сериозни преговори, административни разправии, позволения от властите… пречките нямат край.
За 50 години успяват да осъществят над 20 проекта, но не получават разрешение за повече от 40.
Винаги сами финансират работата си, за да бъдат напълно независими. Продават творби на Кристо, работни скици и правят изложби, за да привличат колекционери от цял свят.
Никога не са правили нищо по поръчка заради финансова изгода.
И докато работят, двамата често се карат, крещят като луди, гледат се лошо – сякаш всеки момент ще се разделят и никога повече няма да си продумат. Просто тя е много критична и проклета, а той инатлив. Това само прави тандема им феноменален. Кристо е признавал, че всяко нещо, което той е пропускал в даден проект, всъщност е било направено, защото Жан-Клод не е допускала да бъде пропуснато.
През 1964 година семейството се премества в Ню Йорк и заживява в тясна пететажна къща без асансьор – дома, който никога няма да сменят. Три години по-късно двамата правят и първия си огромен артподвиг, като опаковат късче от света.
Те покриват над два километра от Литъл Бей, Сидни, в 93 000 квадратни метра антиерозионен материал, като създават най-мащабния проект на изкуството, осъществяван в Австралия, и до днес – „Опакован бряг”.
Включват се 110 работници и 15 професионални катерачи. Резултатът смайва и творческият тандем се прочува.
Инсталациите на Кристо и Жан-Клод изчезват почти толкова бързо, колкото са конструирани, парче по парче, докато пейзажът се върне към предишното си състояние. Използваните материали често се рециклират. Всичките им творения са, за да бъдат гледани от земята, а не от въздуха, защото са за „хората, а не за птиците”.
През 1972 г. тяхната „Завеса в долината” разтърсва артистичното общество. Измислена и финансирана от Кристо и Жан-Клод – завесата им от девет тона оранжев найлонов полиамид се разпростира на 400 метра и е опъната от четири 111-метрови метални кабела над долината Райфъл в Колорадо.
Двойката просто не щади усилия, за да изпълни целите си. За да опаковат най-стария мост в Париж – Пон Ньоф, през 1985 г. им се налага дори да помирят Жак Ширак, тогавашния кмет, който има амбиции за президент, и държавния глава в онзи момент – Митеран. Двамата не си говорят, а мостът е национално богатство и е контролиран от държавата. Нужни са огромни усилия, за да се постигне съгласие между всички отговорни, така че Кристо и Жан-Клод да завършат „Опакованият Пон Ньоф”.
Четвърт век им отнема да успеят да покрият Райхстага в Берлин с плат – заедно с цялата политическа и символична тежест, която носи.
Цели 26 години пък се борят да получат разрешение да поставят 7503 винилови врати в оранжев цвят по протежението на 37 км алеи в Сентрал парк в Ню Йорк за „Портите”.
Светът е тяхното платно – творбите им дават възможност на всеки сам да си отговори какво значение имат за него.
Кристо и Жан-Клод са винаги рамо да рамо, но имат правило да се разделят само когато пътуват по въздуха – задължително с различни самолети. Това е тяхната предпазна мярка в случай на самолетна катастрофа – единият трябва да оцелее, за да продължи работата. От 2009 г. на Кристо му се налага да го направи след смъртта на своята половинка.
Художникът сам осъществява арт инсталацията „Плаващите кейове” в езерото Изео в Италия. Идеята за проекта връхлита Кристо и Жан-Клод още през 1970 г., а в нейна памет през 2016 г. той даде възможност на хората да ходят по вода – напълно безплатно. Над 1 200 000 души се разходиха по плаваща пътека с дължина 3 км и ширина 16 м, която свързваше брега при Сулцано с островите Монте Изола и Сан Паоло. Пътеката бе изградена от около 220 000 полиетиленови куба с висока плътност, които са сглобени като мозайка и покрити със 100 000 кв. м. жълто-оранжев плат.
Последният проект на Кристо остана недовършен – опаковането на Триумфалната арка в Париж, което трябваше да бъде най-голямото културно събитие за 2020 г. Откриването тази есен бе отменено заради пандемията от коронавируса. Творецът възнамеряваше да забули Триумфалната арка с 25 хиляди квадратни метра сребристо-син плат и това бе последната му голяма мечта.
„Триумфалната арка ще се случи в края на живота ми, ако съм все още жив да я видя”, каза той дни преди смъртта си пред Си Ен Ен.
Екипът на Кристо ще осъществи инсталацията в негова памет – от 18 септември до 3 октомври 2021 г.
„Геният на великолепието, който притежаваше лудостта на величието. Той търсеше чудото навсякъде” – с тези думи и френският президент Макрон изрази почитта си към Христо Явашев-Кристо.
Източник: spomen.bg
ОФИЦИАЛНО ИЗЯВЛЕНИЕ
Официално изявление на Елисейския дворец, посветено на смъртта на световноизвестния творец от български произход Христо Явашев – Кристо, на Еманюел Макрон, президент на Френската република и съпругата му.
Той носеше лудостта на величията и блясъка на гения. Кристо, творецът, който обичаше да облича монументите в своите титанични опаковки, си отиде вчера. На границата между рисунката, скулптурата и архитектурата, неговите мащабни произведения превръщаха сгради и пейзажи по целия свят в събития на поезията.
Роден през 1935 година в България, Христо Владимиров Явашев се обучава в Художествената академия в София, преди да избяга от страната си на 21 години, за да се изплъзне от комунистическия режим. След множество спирки в Европа той се установява в Париж през 1958 г. През този период той живее, като рисува портрети, но се интересува преди всичко от абстрактното изкуство и ражда първите си идеи за пакетиране на предмети: в ръцете му бутилки, столове, маси всичко се оказва опаковано, обвито, повито.
Така неговите парижки години са годините на разцъфването на неговия талант, на изобретяването на това движение, което ще стане неговият подпис. Това са също годините на най-важната, разтърсваща като мълния и безвъзвратна среща с Жан-Клод, която става негов партньор в живота и изкуството, негова съпруга и помощник. Тези две същества, предназначени да се слеят, родени в един и същи ден, като под една и съща звезда, свързват техния дух и устрем в едно цяло. Заедно те раждат идеята да създават произведения, които няма да се излагат на релси в музeите или на пиедестали в галериите, а на открито, пред очите на всички. Техният първи голям боен подвиг, или по-точно голям подвиг в изкуството, е издигната кратковременна Стена от петролни варели на ул. „Висконти“ в Париж, реакция на протест срещу изграждането на Берлинската стена. И акт на раждане на тяхното изкуство in situ.
В средата на 60-те години двойката се установява в Ню Йорк и замисля още по-монументални и впечатляващи проекти, които Христо рисува, а Жан-Клод се опитва да направи възможни. Те издигат огромна оранжева завеса над цяла една долина в Колорадо, магичен воал, който вятърът загръща и разгръща. Обгръщат островите на един залив до Маями с големи розови ореоли. Опаковат „Пон Ньоф“. Най-старият мост на Париж прилича тогава, през няколко есенни дни на 1985 г., на огромен подарък за парижани.
Както един шивач шие на ръка, за да пасне по-добре дрехата на извивките на манекена, Кристо създаваше за сградите поръчкови калъфи за бижута, които прегръщаха формите им и подчертаваха обема им, придаваха им нови цветове и материи.
Така той се стремеше „да разкрива, като скрива“.
Десет години по-късно той отново постигна това сияние като, опакова Райхстага, седалището на германския парламент. Постави също гигантските чадъри, пръснати в Япония и Калифорния, на единия и другия бряг на Тихия океан, свързващи в символен мост Изтока и Запада, и още, тази безкрайна пешеходна пътека на повърхността на едно италианско езеро, покрита с оранжева тъкан, която дава на тези, осмелили се да тръгнат по нея, усещането, че ходят по водата.
Макар да бяха гигантски по своите размери, всички инсталации на Кристо бяха временни, защото той обичаше мимолетността на произведението, която налага неотложността на погледа. Като естет той твърдеше, че създава произведения, които не носят никакво послание и имат за цел единствено да събудят и раздвижат сетивата. Да накара другите да опитат величието на един монумент или пейзаж, да попие погледите в тъканите, които ги обгръщат, и в техните пулсации да заслепи чрез оживеността и блясъка на цветовете им: Кристо търсеше чудото винаги и навсякъде.
За всичко това ще можем да си дадем сметка на експозицията в центъра „Помпиду“,
посветена на него, която трябваше да започне в края на март, но беше отложена за 1 юли поради здравната криза. Това ще бъде израз на почитта на Франция към този творец, който тя обичаше и който я обичаше.
Кристо се целеше толкова високо, имаше толкова големи мечти, че проектите му можеха да отнемат години, дори десетилетия, преди да се осъществят, след тежка борба, често водена от Жан-Клод, за да бъдат преодолени всички препятствия. Такъв е случаят и с едно произведение, родено от неговия дух през 1962, но което ще види бял свят едва след смъртта му. В Париж през есента на 2021 година: Опаковането на Триумфалната арка. Като последен подарък от този творец за този град, който му даде най-хубавите дарове, на тази страна, където той намери вдъхновението и любовта, и която никога не го забрави.
Президентът на републиката и неговата съпруга, ценят творчеството на този поет на пространството с грандиозни визии и поднасят най-искрените си съболезнования на неговите близки и на неговите почитатели.
Източник: terminalno.com
КРИСТО: СВОБОДАТА НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ИЗМИСЛЕНА
Интервюто на Клер Барлиан с Кристо е в броя на „Аполо“ от март 2020 г.
„Всеки проект има своя собствена история“, ми казва Кристо, докато седим в неговото оскъдно обзаведено студио в Ню Йорк. На една от стените има огромна рисунка на опакованата Триумфална арка. Монументът е изобразен през нощта, озарен, обвит в материя, която разпръсква светлината, наподобяващ Града на светлината.
Историята на планирането на опаковането на Триумфалната арка, което трябва да се случи през септември тази година, е по-дълга от тази на всеки от останалите проекти на Кристо – това е нещо, за което той си мечтае от началото на кариерата си. Опаковането на арката в началото беше предвидено така, че да съвпадне с предстоящата изложба на твореца в центъра „Помпиду“ (планирана за 18 март – 15 юни и отложена заради пандемията – бел. ред.). Нейният фокус трябваше да е върху периода, в който Кристо живее в Париж – между 1958-а и 1964 г., времето, през което той открива своя артистичен глас. Замисълът на експозицията е да отдаде почит на появата на твореца Кристо – след като той бяга от комунистическия режим в България и задушаващата го Художествена академия в София в страна, в която има почва за либерални идеи и модерно изкуство.
„Свободата – казва Кристо, – за това е моята работа.“
Произнася „свобода“ с дълбок гърлен глас и думата звучи като камък, който е бутан по остри скали. „Свободата – без оправдания.“
Собствената история на Кристо е завладяваща – пълна с опасности и романтика. Той пристига в Париж почти без нищо освен с някои семейни познанства и своите великолепни умения да скицира и рисува. Намира подслон в слугинска стая на тавана на сграда, която е на една пресечка от „Шан-з-Елизе“. За да спечели пари, рисува и портрети. Един от тези портрети ще бъде показан в „Помпиду“ – поръчката идва от бляскавата светска личност Пресила дьо Гийебон. Младият Кристо със своята палава усмивка, решителен поглед, обрамчен от дебели черни очила, и тежък акцент на френски сигурно е правел впечатление. Той се влюбва в дъщерята на Дьо Гийебон – Жан-Клод. Двамата стават неразделни партньори и в живота, и в работата до смъртта на Жан-Клод през 2009 г.
Кристо и Жан-Клод стават официално съавтори през 1994 г. след години на „тихо“ сътрудничество.
През тази първа година в Париж той открива и ключови съюзници като колекционера Дитер Розенкранц през 1958 г.
Кристо влиза във връзка с един от приятелите на баща си от университета – това е Розенкранц, който живее във Вупертал, Германия.
„Един ден – спомня си Кристо, – един ден през 1958 г. на вратата на моята слугинска стаичка се почука и се появи г-н Розенкранц. Но не беше възрастният приятел на баща ми, а синът му.“
Розенкранц носи една от ранните работи на Кристо – опакована кутия от бои – на художниците Мари Бауермайстер, Карлхайнц Стокхаузен, Нам Джун Пайк и Джон Кейдж. Съчетаването на точното време с точните хора, както и собствената му целенасоченост и отдаденост водят Кристо до неговата първа изложба в галерия в Кьолн през 1961 г.
Семето на желанието на Кристо и Жан-Клод да опаковат сграда е посято, докато подготвят тази изложба. В галерията е наредена конвенционална арт експозиция, в която са показани и опаковани кутии от бои и мебели, с която Кристо става известен. Но той мечтае да излезе и да направи нещо голямо и сграбчва възможността да пакетира влекач, варели на док на Рейн. Така се появява „Пакетираният док“ на пристанището на Кьолн.
След това през август е издигната Берлинската стена. Уплашени от съветска инвазия, Кристо и Жан-Клод бързо се връщат във Франция, където правят две определящи работи. Едната е колаж на снимки и текст, „Проект за опаковане на обществена сграда“ от 1961 г. – това представлява опакована сграда, заобиколена от пешеходци, коли и велосипедисти. Това е и манифест на тяхното желание да опаковат обществена структура, някоя, която може да се ползва като затвор или парламент. Другата работа се казва „Стена от петролни варели – Желязната завеса“ (1961-1962), това е стена от железни варели, които блокират преминаването през тясната улица „Висконти“ в Париж.
Като се погледне назад, изглежда, че най-добрите истории е било неизбежно да се случат, като следват познатата пътека на борба и успех. Тъй като искат новото начало – и са все още преследвани от заплахата на съветски танкове в Берлин, Кристо и Жан-Клод превръщат Ню Йорк в свой дом през 1964 г. Те живеят в хотел „Челси“ няколко години, преди да се преместят в сграда в Сохо, в която все още са студиото и домът на Кристо. Осъществяването на проектите отнема десетилетия, но той запазва интереса си пред тези дълги периоди, докато проектът е замразен и чака одобрение от милион обществени организации.
„Всеки проект е огромно пътешествие през живота. Не е отегчително въобще.“
В продължение на 50 г. Кристо и Жан-Клод предлагат около 70 проекта, едва една трета от тях са осъществени.
Сега 84-годишният Кристо все още има буйна грива и ум като бръснач, като лесно си припомня точните дати и имената на хора, които са били привлечени в осъществяването на проектите му.
„Желязната завеса беше в основата на опаковането на Райхстага“, казва Кристо, като се връща към една от най-прочутите им работи с Жан-Клод, осъществена през 1995 г.
Идеята на творците се ражда през 1971 г. – след като получават пощенска картичка от американския историк Майкъл Гълън, в която той предлага да опаковат символното седалище на германското управление, тогава в Западен Берлин. Официално я предлагат през 1976 г. През следващите години посещават Западна Германия, след това и обединена Германия, повече от 50 пъти, лично лобират пред 300 членове на парламента и пред няколко държавни глави.
По времето, когато проектът се заражда, Берлин е още под френски, британски, американски и съветски контрол. Това е основен момент в първоначалната идея на Кристо и Жан-Клод. Но по времето, когато проектът се задвижва, Германия вече е обединена, а стената е разрушена. И той вече изразява нещо различно – страна, която отново е цяла, при напълно нови обстоятелства. Кристо се спомня как чакал нервно, докато проектът се обсъжда в германския парламент и изглежда, че ще загубят… Но разбират, че Бундестагът ще им даде разрешение. Около половин милион посетители идват да видят работата, която води до връщането през 1999 г. на германския парламент в Берлин, след като от края на Втората световна война парламентът на Западна Германия е със седалище в Бон.
По времето, когато опаковането на Райхстага се осъществява най-накрая, Кристо и Жан-Клод вече са утвърдени творци, които са завършили множество големи проекти. Първата им опакована сграда е Художествената галерия в Берн през 1968 г. Това е подпомогнато от уважавания куратор Харалд Земан, който тогава е директор на музея.
През 1972 г. е проектът „Завесата в долината“ – оранжеви завеси, които се опъват над Райфър Гап, каньон в Колорадо, „Бягащата ограда“, бял найлонов плат, който минава през 50 км по пътищата на Северна Калифорния, като стига до Тихия океан, през 1976 г. Творците „обличат“ в розови поли 11 острова в залива Бискейн на Маями през 1983 г., опаковат 400-годишния Пон Ньоф в Париж през 1985 г. Всеки от тези проекти изисква тестване и те работят рамо до рамо с инженери, за да са сигурни, че конструкциите ще са стабилни. Без изненада тези отношения продължават през десетилетията. Дори полипропиленовата тъкан, която Кристо използва, за първи път е изработена за „Обградените острови“ от германска компания. Оттогава той работи само с нея.
„Всеки наш проект има две фази“, казва Кристо, докато обяснява системата, която той и Жан-Клод следват, за да осъществят идеите си. Хардуерен и софтуерен период. „Хардуерният период включва цялата работа по дизайна и структурното планиране, докато софтуерният е цялата организация по уговарянето на хора за инсталирането на проекта, както и финансирането му.“
„Аз съм образован марксист, казва Кристо безизразно. – Ние изцяло използваме капиталистическата система.“ Кристо не приема поръчки и сам финансира работите си. „Свободата не може да бъде измислена“, подчертава той.
Всеки проект е субсидиран от корпорацията на Кристо, която се финансира от продажбата на рисунки и макети, които той прави на проектите си, преди да ги реализира. Въпреки че Кристо не обръща внимание на дарбата си да рисува и твърди, че истинското изкуство е във физически временно съществуващите му проекти, той разчита много на уменията си да рисува и чертае.
„Когато започваме нов проект, той има нужда от кеш, за да тръгне. Най-скъпият проект беше „Чадърите“ в Япония и в САЩ. Направихме го през 1991 г. и ни струва близо 30 млн. долара. Сега щеше да е почти 70 или 80 млн.“, обяснява той.
Моделът на Кристо и Жан-Клод е толкова успешен, че след като правят „Портите“ в Сентрал парк в Ню Йорк през 2005 г., Харвардското бизнес училище започва да го изучава в своята програма. „Портите“ е проект, който отлежава години, докато се намира симпатизиращо управление на града в лицето на кмета Майкъл Блумбърг. Въпреки че живеят в Ню Йорк, дотогава Жан-Клод и Кристо никога не са осъществявали своя работа там. Някои хора сигурно се чудят защо не са опаковали Импайър стейт билдинг или Статуята на свободата, но Кристо звучи като истински нюйоркчанин, когато твърди, че това, което прави града уникален, са хората, които живеят в него, и неговият уличен живот. Но да се почетат тълпите от пешеходци по улиците на града е логистично твърде сложно, затова двамата с Жан-Крод избират Сентрал парк като платформа за своята дейност.
„Портите“ получава смесени оценки. Критикът и арт историк Хал Фостър определя творбата като спектакъл, нарича я „момент на висш кич в ерата на Блумбърг-Буш“. По това време формулата на творците вече е популярна – избор на място, показване на рисунки и макети на предлагания дизайн, „чувствителни“ местни, пред които Кристо ги показва, до евентуалното осъществяване на проекта и накрая масираното му отразяване. Повечето хора познават работите на Кристо през фотографиите, които са обикновено зашеметяващи. „Плаващите кейове“ от 2016 г. изглеждат ослепителни на снимки. Това е първата инсталация на открито на твореца от „Портите“ насам и първата му във времето на Инстаграм.
Лесно е да привлечеш вниманието към такива грандиозни работи в света на изкуството, непрестанно движен от възможността да се направят селфита – и може би критиките са оправдани, въпреки че Кристо е първият, който признава, че това, което прави, е ирационално и безполезно. Но е лесно да забравим, че очевидната безпредметност на работата е това, което я прави специална на първо място – свободата да правиш това, което харесваш, да работиш в колектив, което се улеснява и да се надяваме окуражава от това, че живеем в демокрация.
Братята Мейзълс направиха серия от филми за работата на Кристо, един от тях документира противоречивата инсталация „Бягаща ограда“ в Калифорния. Филмът показва фермерски фамилии, които защитават работата на Кристо, докато екоактивисти и политици я отричат – и накрая решението се взема чрез гласуване. В един кадър от филма Кристо стои в претъпкана стая и посочва, че това е част от художествената работа – дебатите и участието на публиката, те са също толкова изкуство, колкото белите платна, които следват очертанията на хълмовете. Подобна страст печели тогава сърцата на много хора и някой би казал, че творците изповядват т. нар. американски ценности като индивидуализъм и духа на „може да бъде направено“.
Може би предстоящата изложба в Париж ще съживи част от суровата слава на Кристо и Жан-Клод от по-ранни дни. Излагането на произведения в центъра „Помпиду“ и опаковането на Триумфалната арка ще имат двойна цел – не само да се чества миналото на твореца, но и като сигнал за триумфално бъдеще.
До опаковането на този монумент се стига много по-лесно в сравнение с предишни опити на творците.
След натоварен ден в подготовка на изложбата на ранните творби на Кристо той и Бернар Блистен, директор на „Помпиду“, си тръгват от музея. Докато вървят, Блистен казва на Кристо, че обикновено творците представят на публиката и свои работи извън музея, когато правят изложба.
„И аз казах на Блистен, че единственото, което искам да направя, е да опаковам Триумфалната арка. И той ме е взел насериозно. След по-малко от година президентът Макрон даде разрешение. Това са нещата, които се случват неочаквано в живота. От 1962 г. съм направил много проучвания на Арката, но никога не съм мислел, че ще получа разрешение“, казва Кристо.
Смята се, че една от причините за подкрепата на Макрон за проекта е, за да се възстанови значимостта на монумента, който беше обезличен по време на протестите на „жълтите жилетки“ през 2018 г. Кристо бърза да уточни, че няма политически елемент в опаковането на Арката. Но е трудно да се отрече мощният символизъм на огромното опаковане на национален мемориал на войници, умрели в защита на страната си.
В историята има такива фигури, чиито характер и творчески постижения не могат да бъдат отречени дори и от враговете им – Кристо е един от тях.
На Кристо му е по-интересно как проектът е направил пълен кръг. Един от главните инженери, които ще работят по осъществяването му, е бил част от екипа, опаковал Пон Нюф през 1985 г. И нещо още по-важно – Кристо ще се върне в града, където среща Жан-Клод.
„Може би тя стои зад това. Защото, както казват, Париж винаги ще е наш“, добавя с усмивка на победител.
Източник: clubz.bg
КРИСТО: БЯХ ГОЛЯМ КЪСМЕТЛИЯ, ЧЕ ИЗБЯГАХ НА ЗАПАД
В живота няма „ако“ – след 80 години за мен има само едно „ако“, и то е – ако не бях заминал на Запад, казва в интервю за сайта The Talks Христо Явашев – Кристо. В пространния разговор художникът разказва за съдбата, за покойната си съпруга Жан-Клод, след чиято смърт той има навика да говори от свое име в множествено число, за преходността на изкуството и през смях признава, че снимка на тяхна инсталация е по-добро произведение от скулптурата на Венера Милоска в Лувъра.
– Жан-Клод винаги казваше: „Има милиони хора, родени в същия ден“. Но се случи да се запознаем, това е всичко. Не е нещо необичайно. Има много неща, които не са съдба. Сам ковеш съдбата си.
– Работихте заедно близо 50 години. Щяхте ли да се превърнете в същия артист без нея?
– Все едно да ме попитате: „Какво би станало, ако бяхте китаец“ (смее се). Не можем да дискутираме тези неща – ако, ако, ако – няма „ако“. След като живях 80 години – „ако“ няма. Мога да кажа едно „ако“ и то е, че бях късметлия да избягам на Запад през 1957 г. Никога преди 1956 г. не бях бил извън България и ако не бях заминал на Запад, нещата може би щяха да са различни.
– Съветският съюз имаше много стриктна политика срещу модерното изкуство, така че може би изобщо нямаше да се занимавате с изкуство.
– Рисувах през цялото време като малко момче, на 5-6 години, и на тази възраст реших да стана артист. Никога през ум не ми е минавала мисълта за нещо друго. Но е вярно, в края на 40-те и началото на 50-те по-голямата част от модерното изкуство не бе достъпна в страните от блока. Имаше само ужасни репродукции и стари книги… Отчаяно опитвах да стигна отвъд България и Съветския блок, но бе много трудно дори да отидеш до друга комунистическа страна. За щастие, леля ми и чичо ми живееха в Прага и най-сетне успях да намеря начин да ги посетя. Бях абсолютно поразен от Прага!
– Защо?
– Беше най-западната държава. Дори преди шансът за пълно бягство да дойде на дневен ред, вече бях решил, че никога няма да се върна в България! Щях да остана в Прага. Бях млад, на 21 години, а когато си млад и откриеш относителната свобода на западното изкуство в Чехословакия и Прага в края на 50-те, те спохожда мечтата да отидеш в Париж! Знаех, че това трябва да се случи.
– И това променя всичко в края на краищата. Там се срещате с Жан-Клод, с която оставате заедно до смъртта ѝ през 2009 г. Как се промени животът Ви, след като тя почина?
– Знаете ли, липсва ни през цялото време! Трябва да разберете, че след като живееш с един човек повече от 50 години, ти липсват много, много неща. Навярно едно от най-важните от тях е, че тя винаги беше много критична към всичко, което опитвахме заедно. Във филмите на братя Мейзълс за нашата работа можете да видите колко силно спорихме един с друг – почти се биехме! Това е нещото, което ми липсва най-много, защото е изключително важно в процеса на онова, което правиш – да имаш това критично отношение през цялото време, да не се огъваш, да не правиш компромиси. Но има много, много неща. Много, много неща.
– Вярно ли е, че винаги сте летели в различни самолети, за да може ако единият катастрофира, другият да продължи работата?
– Точно така, защото ние винаги работехме по два или три проекта едновременно и поне един от нас трябваше да завърши инсталация, която е много напреднала. Това беше историята.
– Беше ли естествено за Вас да продължите да работите сам след смъртта ѝ?
– Да си визуален артист не е професия – това е съществуване. В „Портите“ на Мейзълс тя е в кола и журналист я пита: „Вече сте много възрастна, ще се пенсионирате ли?“, а Жан-Клод отвръща: „Хората на изкуството не се пенсионират, те просто умират“. Не е професия, а съществуване, разбирате ли? Съществуваш чрез изкуството. Дори не можеш да го сравниш с други професии, в офис или разни такива неща.
– Защо през 1994 г. решихте да промените артистичното си име „Кристо“ на „Кристо и Жан-Клод“?
– Хората, с които сме работили, знаят, че всичко се решаваше от двама ни. Жан-Клод казваше, че всеки може да има идеи. Но за да се приложат, трябва талант в много области. Понякога идеята е моя, понякога – нейна, но самата идея е нищо. Тя трябва да бъде приложена и всички избори около това как да се свърши работата бяха правени съвместно.
– Как изглежда този процес? Проектите ви често са невероятно сложни.
– В студиото ми тук, в Ню Йорк, където работя на последния етаж в сграда в Манхатън, представям идеята на хартия с рисунки, колажи, умалени модели… Но работата винаги се определя от тестове в реален размер на малка част. Когато ги видим в мащаб 1:1, аз и сътрудниците ни можем да изберем правилните кабели, тъкани, цветове, дебелина… И това се прави за всички проекти. Тестът в реални размери не е моя или нейна измислица, а е консенсус с реалната светлина, реалното време, реалното пространство.
– Какво имате предвид с този консенсус?
– Ще дам пример. Когато правихме „Чадърите“, имаше чадъри и ние решавахме за пропорциите, височината и всички останало. Но когато в самия край трябваше да изберем цветовете и имаше много сини и жълти, поставихме няколко чадъра в реален мащаб, сини и жълти, и ги издигнахме на мястото на проекта в сезона, в който той щеше да се случи. Опитахме да видим как ще изглеждат отдалеч, от един километър, на слънце и в мрачен ден, когато вали и т.н. Всички тези неща не се случват просто така, разбирате ли. Процесът, реализацията на проекта е съвместна работа. Рисунките са само индикации, след които трябва да се преместиш към истинските неща.
– Станахте на 80 тази година. Какви чувства Ви изпълват като погледнете назад към живота си?
– (Смее се.) Не харесвам да гледам назад към живота си. Толкова съм въодушевен и щастлив, че имаме нов проект или че имаме проблем или два. Не се вълнувам от това да прекарвам всеки момент, всеки час да правя т.нар. „ретроспективна“ изложба. Винаги съм си мислел, че могат да ми направят ретроспектива, когато съм мъртъв. Наистина обичам да правя нови неща. Обожавам това, че съм физически способен да работя по нов проект, телесността на тези проекти, обожавам хората, с които се срещам, младите хора.
– Предполагам, затова дори на 80 години имате три големи проекта – един в Италия, един в Колорадо и един в Абу Даби, който включва 410 хиляди варела за най-голямата скулптура в света.
– Точно така. Ако минете през всички наши инсталации, ще видите, че са уникални. Никога няма да построим нови чадъри, никога няма да опаковаме друг парламент, никога няма да издигнем друга бягаща ограда. Това са уникални неща, със собствената си телесност. Това е на което се радваме най-много, защото става дума за приключенски и нескучни неща. Например „Портите“ – след тях толкова много хора от различни градове идваха при нас и ни казваха: „Можете ли да направите порти и в моя парк?“. Това е идиотско. Нашите проекти не са такива. Всички те са нови предизвикателства.
– Това ли Ваше желание се корени и във факта, че не създавате изкуство, което остава?
– Не, въпросът е времето. Вярвам, че праймтаймът на всяка творба е времето, в което тя е създадена. След това тя се трансформира, продължава да се мени. Отиваш в Лувъра и поглеждаш Венера Милоска, изглежда ли ти като изкуство? Толкова е далеч от това! Идеята, че артистите създават неща и че те няма да останат, е философска дискусия, но всъщност творбите остават в паметта ни. Една фотография на наш проект е по-добра от Венера Милоска! (Смее се.)
– Смятате ли, че снимките на Вашето изкуство са произведения на изкуството сами по себе си?
– Има филми, снимки, предмети, рисунки, купища допълнителни неща. Но всичко това вкупом не е заместител на проекта. Това е материал, исторически свързан с проекта и е великолепен източник на информация за него. Но не е заместител, защото уникалният момент не може да бъде консервиран. Това е важен аспект на съвременното изкуство. Произведение на изкуството не е една порта, две порти или три порти. Произведение на изкуството са 7503 порти, по протежение на 37 километра в Сентръл парк в Ню Йорк. Ето това е произведение на изкуството.
– Понякога се борите с години, за да получите разрешение за реализация на проектите си. Опаковането на най-стария мост в Париж отне девет години преговори, а на Райхстага – близо 25. Когато сте работил по нещо толкова продължително и най-сетне то приключи и го погледнете, как се чувствате?
– На всеки от проектите ни, понеже съществуват за толкова кратко, Жан-Клод и аз обичаме да отделяме време като че ни е бебе. На практика стоим от сутринта до вечерта при тях. Казваме на приятелите ни, които идват от всички краища на света: „Не искаме да говорим с вас сега! Ще се видим довечера“. Не искаме да виждаме никого, освен нещата. Понякога проектът е много труден, като „Портите“, а за други, като „Чадъри“ в Япония, се налагаше да пътуваме. Той беше толкова всеобхватен, толкова величествен, налагаше се да го извървяваме отново и отново, да му се наслаждаваме, да го гледаме на утринна светлина, по пладне, привечер. Работихме толкова усилено да поставим всеки чадър на перфектното му място, че можех да отида до всеки един, за да видя отблизо как изглежда. Накратко казано в моментът, в който една инсталация е вече изложена, обичаме да сме с нея, тя е наше дете, през цялото време, нон стоп.
Източник: the-talks.com
ploshtadslaveikov.com
КРИСТО, ПОСЛЕДНИЯТ УТОПИСТ
Публикация във „Фигаро“, 2016 г.
Той дава пресконференция прав, като балкански Сократ, който се храни с няколко маслини и скилидка чесън. Бяла риза над изгладените дънки, черен кожен колан около тънката талия, в стил 70-те г., Кристо говори безразборно. С разпалеността на вулкан, която акцентът му, ту грапав, ту гукащ, превръща в музика.
Роден е като Христо Владимиров Явашев през 1935 г. в град Габрово, в България, по онова време в съветското менгеме, от което се измъква с влак през 1957 г., през Прага, а след това Виена. На Запад той става Кристо, име, предопределено за невъзможни мисии и мащабни жестове. Освен косите, които са побелели и разрошени, той си е останал същият.
До него 86-годишният Адриан Мает го слуша с усмивката на благ патриарх. Оливие Кепелен, директор на фондация „Мает”, от време на време вдига летвата като историк на изкуството заради публиката, млада, очарована, която следи разказа за един живот.
Сух, загорял, със съсухрена кожа, но с енергията на маратонец, Кристо ще навърши 81 г. на 13 юни. Тази митична фигура на изкуството на околната среда, който опакова Пон Ньоф през 1985 г. и Райхстага през 1995 г., е парадокс на отминаващото време.
Един вечен учен, чиято вяра, нито лудост са непроменени от годините на борба, за да изпълни големите си проекти, като Скалистите планини. Проектът му „Завеса над долината“, 1972 г., разпростря 14 хил. кв. м оранжева тъкан между два склона, отнесени след 28 часа от вятър със скорост 100 км/ч.
Младостта на този стоик, който живее от 1964 г. на 5-ия етаж в сграда без асансьор в Сохо, изглежда неизчерпаема. Твърди, че „стои прав в продължение на 12, 13, 14 часа дневно” в ателието си в Манхатън, също като пастор на трибуната си. Адам, неговият млад американски асистент, потвърждава: „Той изтощава и бие всички млади хора по издръжливост!”
За този пламенен артист настоящето на разказа е рефлекс, житейски девиз, който го кара да цитира във всяко изречение името на Жан-Клод. Негова жена, муза, приятелка, съюзник, с огненочервена коса, тя е родена в Мароко в същия ден като него, 13 юни 1935 г., и почина внезапно на 18 ноември 2009 г. на 74-годишна възраст.
Той непрекъснато казва „Жан-Клод”. „Грешка в произношението, която американците правеха, запъвайки се с това прекалено френско име, вбесяваше Жан-Клод, свободен и критичен дух, свободна жена, сигурна в правотата си, забавна и роден парламентьор”, нежно подчертава Ани Коен-Солал, биограф на Лео Кастели и на Ротко.
За „Мастаба”, построен най-накрая в Сен Пол дьо Ванс, историчката на изкуството е написала „Проучване за Мастаба” (Enquête sur le Mastaba), гигантски проект, замислен през 1979 г. за Абу Даби и останал в кашоните на двойката: „Височина 150 м, дълбочина 225 м отвесно на стените под наклон 60 градуса и 300 м отвесно на вертикалните стени”.
Мечтата на един живот с мащаба на голяма пирамида все още е неясна, преговорите с принцове и династичните кавги задължават. Във фондация „Мает” е отделена цяла зала с рисунки, карти и макети на „Мастаба”, доказателство за упоритост, която траурът не е отслабил. Друга зала прилича на фотороман в черно и бяло. Тя показва Кристо и Жан-Клод да завладяват дюните на току-що създадените Арабски емирства пред обектива на техния официален фотограф Волфганг Фолц.
„За Кристо и Жан-Клод „Мастаба” е геометрична форма, която идва от месопотамската цивилизация. Още в началото на 60-те г. те замислят да я построят в Текстас, после в Холандия и накрая. През 1967 г. започват да ги подкрепят от фондация „Мает”, припомня Оливие Кепелен. Професорът, който е обучил кохорти от куратори и други фигури на съвременната сцена, обича артистите и „приветства Кристо идеалиста, действащият утопист”.
„Създадохме 22 проекта, но 37 пропаднаха заради липсата на разрешителни. Райхстагът беше отказван на два пъти преди да бъде завършен. Както и Пон Ньоф”, подчертава Кристо високо и твърдо, с упоритостта на победител на „Ролан Гарос”. Той, „който обича да преживява пространството, въздуха, вятъра, дъжда”, твърдо е спечелил титлата си на артист. А в първите си критики „Ню Йорк Таймс” определя неговите творения като „архитектури”.
Проектът „Мастаба” от 1967 г. е променен, за да се адаптира към пейзажа от 2016 г., наводнен от съвременно изкуство и монументални проекти. „Размерът му се промени. Цветовете се измениха по диагоналните планове с една постоянна синьо-червена ритмика, „отнасяйки” зрителя, сякаш това е отворена стълба към небето”, подчертава Оливие Кепелен.
„Това, което ми се струва най-интересно при Кристо, е преходът му от изкуството на предмета, със сюрреалистично вдъхновение, което се вписваше в семейството на Новите реалисти, толкова характерно за края на 60-те г., към величествените публични проекти, напълно овладени като среда и като форма”, смята Алфред Пакман, бивш директор на Националния музей за модерно изкуство в Центъра „Помпиду”.
„Кристо опровергава онези мърморковци и носталгици, които обявяват развода на обществото с най-дръзките съвременни творби. Проектите му в Париж с Пон Ньоф или в Берлин с Райхстага имаха невероятен публичен успех. Неговата дързост бе в това да премине от един утопичен проект към неговата реализация, преодолявайки всички препятствия, които се изправяха на пътя му, за да ги осъществи”, подчертава Пакман.
„Кристо има важно място на международната арт сцена. Докато неговите приятели от Новия реализъм поставяха на преден план промишления предмет и го използваха като трофей, като обвинение на консуматорското общество, Кристо започна работа по възвишаване на мистерията на всеки предмет чрез принципа на опаковането”, смята галеристът Жан-Габриел Митеран и продължава: „Ако той си спечели голяма известност в САЩ, то е заради мащаба на своите проекти, които преминаха от предмета към архитектурата, а след това към самата природа. Той успя да възвиси чрез проектите си усещането за величие на американските пространства, като Сентрал парк. Икономическият, политическият, общественият и техническият аспект на всяко голямо изпълнение е вътрешното условие за успеха на една творба, замислена от двама, като в предприятие. Това уникално предизвикателство завладя Америка. Естетическият резултат е екзалтиращ. Така че той остава съвременен. Защото обнови изкуството си, използвайки медиите, широката публика. Неминуемо Кристо е идеалист, за когото обаче финансовите средства са мярката на мечтата. Както за мнозина артисти, парите са доказателство за любов, така както признанието на музеите и на колекционерите”.
„Трябва да внимаваме да не съдим за творчеството на Кристо и Жан-Клод само според днешните стандарти”, подчертава Марк Донадийо, куратор в Музея за модерно изкуство в Лил. „Те наистина са автори на големи творби в историята на съвременното изкуство. Издигането на преграда на улица „Висконти” в Париж на 27 юни 1962 г., въпреки забраната на кметството, в отговор на изграждането на стената в Берлин през август 1961 г., си остава нечувана радикалност, още повече, че Кристо беше безотечественик без паспорт, бежанец, мигрант от България, страна, която по онова врем бе комунистическа”.
„Кристо преоткри нещо много важно: магичната функция на покриването, което приложи спрямо капиталистическата практика на обмен на стоки. Да опакова грижливо всичко, което можем и дори не можем да си представим, беше начин да върне на предметите тяхната тайнствена природа, която илюзията за всеобща достъпност ни накара да забравим”, добавя Фабрис Ержот, директор на Националния музей за модерно изкуство в Париж. И продължава: „Нищо не беше по-очарователно и по-красиво от опакования Пон Ньоф. С покриването му се виждаше по-ясно какво дълбоко архаично носи този „най-стар мост в Париж”. В продължение на няколко дни всекидневният Париж бе облян в светлината от началото на времето, един създаващ се град, в който всичко щеше да бъде възможно. Всички други пейзажи и предмети, които е опаковал преди и след това, притежават същата магия, сякаш той ги е омагьосал, застинали в своята идентичност и напуснали времето. В историята на изкуството на ХХ век е имало малко толкова въздействащи изпълнения”.
Източник: glasove.com
СВОБОДАТА НА КРИСТО
Емил Л. Георгиев
За споровете около работата му той казваше: чувал съм много мнения и всички, включително най-критичните, са верни…
За съжаление, докато при едни хора сблъсъкът с непонятното събужда желание да го разберат, при други води до омраза към това, което не разбират. Това е и най-печалната, за да не кажем най-отвратителната част от отношението към Кристо у нас преди и след 1989 г, преди и след смъртта му.
Умря Кристо – един щастлив и свободен човек, творец, радвал мнозина по целия свят, правил цял живот това, което иска. Също така най-прочутият българин в съвременната световна култура. Умря човек, предизвикал възхищение и радост, но и раздразнение и омраза в други, много по-малко на брой хора, главно в страната, в която се е родил. И от която е избягал, както обичат да казват вторите. Сякаш e изоставил на произвола на съдбата Майка България, която е късала от залъка си, за да го отгледа и да го направи добър художник. И когато ѝ е най-нужен, той си е тръгнал внезапно, без дори да си вземе сбогом.
Истината е, че след като Христо Явашев избяга, Майка България направи всичко възможно, за да забрави и името му, а ние да не го чуваме. Ако беше останал, Христо можеше да стане един от най-успешните художници в България, но не и познатият по цял свят Кристо. Като това важи както за периода преди, така и след 1989 г.
Избяга, защото искаше да бъде свободен!
И стана толкова свободен, колкото малцина творци могат да си позволят, където и да е по света. Това e много съществена част от неговата творческа уникалност. Кристо (за краткост оттук-нататък всеки път, когато напиша „Кристо“, си представяйте „и Жан-Клод“), плаща за създаването на всичките си творби, които струват милиони долари, с лични средства. Самите творби, чиято себестойност е огромна, нямат цена, никога не се продават и обикновено 14 дни след излагането им се унищожават, а вложените в тях материали отиват за рециклиране.
Единственият шанс да видим повече някога произведение на Кристо на живо, е ако отидем в Париж през есента на 2021-а – тогава там, заедно с голяма изложба в центъра „Помпиду“, ще бъде реализиран един от последните проекти, по които работеше художникът. Тази мимолетност е важен елемент от магията на изкуството на Кристо, както и гаранция, че то никога няма да има притежател. Кристо може да бъде наречен най-демократичния артист, защото никой, колкото и пари да предлага, не може да си купи неговите произведения и да ги притежава, те са на всички.
Да предлагаш безплатно нещо, за което си платил милиони, на пръв поглед е налудничава идея. Обаче готовото произведение, например „Плаващите кейове“ в езерото Изео, е само един от финалните стадии на сложен цялостен проект. Всеки проект включва няколко предварителни етапа и обикновено отнема години работа: от идеята, през предварителните рисунки, проектирането, осигуряването на разрешителните, продажбата на рисунките, която осигурява финансирането на следващите етапи, до демонтажа и издаването на много скъп албум (с парите от който се финансират началните дейности от следващия проект, който накрая също ще бъде унищожен).
„Импулсът за разрушение също е творчески импулс“, припомни Банкси, цитирайки Пикасо. Банкси също не получава нищо от продажбите на прочутите си графити. Каза го, след като унищожи наполовина една своя картина с шредер по време на търг (и цената ѝ се вдигна допълнително).
Кристо е новатор в повече от едно отношение. Самият той обяснява в интервю от 2016 г., по повод „Плаващите кейове“, че „Произведението на изкуството е цялото пътешествие“, като под „цялото пътешествие“ разбира всичките етапи на създаването му – от идеята до унищожението. Но за него най-красивата част, която продължи само 16 дни, е била да види хората, които вървят, без да отиват никъде – само заради усещането на повърхността на кейовете, вятъра, лекото вълнение на водата под тях. „Много от тях се бяха събули и вървяха боси. Не отиваха на пазар, нито да се видят с приятели. Наистина не отиваха никъде“.
Някои художници рисуват върху хартия, други върху стени, а платното на Кристо беше целият свят. Ако някой се съмнява и се чуди защо след 1989 г. Кристо не дойде да направи нещо в родината си, нека просто се опита да си представи какво ли би се случило, ако бе пожелал да направи нещо и у нас. Например така, както в Германия му позволиха да опакова Райхстага (и стана вторият българин, прочул се покрай тази емблематична сграда), тук би могъл да си хареса примерно Народното събрание или НДК. Подходящи като архитектура и символика (въпреки че художникът отрича да влага в работата си каквито и да е идеологически послания) изглеждат Партийният дом, храм-паметникът „Св. Александър Невски“ и Паметникът на съветската армия.
Със сигурност това щеше да предизвика вълна от нережисирани граждански протести с участието на късо подстригани млади хора с черни тениски, отворени писма на интелектуалци от СБП, работнически колективи и академици от БАН с призиви „долу ръцете от националните светини“, „Kristo go home!“, загрижено слово на президента срещу правителството, вот на недоверие от БСП и разбира се, остра дипломатически нота от руското посолство с отзоваване на посланици. Без никакво съмнение крайно негативни реакции щеше да има и от така наречените „патриоти“ и Движение „Русофили“, а що се отнася до Волен Сидеров, там вече може да се очаква всичко… Всичко това щеше да се посрещне с одобрение от онази част от широките народни маси, която е убедена, че модерното изкуство не е нищо повече от успешна схема за пране на пари, и от няколко медии.
Не, Кристо, със или без Жан-Клод, не би си губил времето с това. Той от това избяга.
За съжаление, докато при едни хора сблъсъкът с непонятното събужда желание да го разберат, при други води до омраза към това, което не разбират. Това е и най-печалната, за да не кажем най-отвратителната част от отношението към Кристо у нас преди и след 1989 г, преди и след смъртта му. Това са хората, които смятат, че истинските художници рисуват с молив върху хартия или с четка върху платно. И не могат да преглътнат това, че Кристо рисуваше с въображението си върху целия свят – от австралийското крайбрежие, през Париж, Берлин и Ню Йорк, до планините на Колорадо. Още приживе Кристо бе епитомът на поговорката „Никой не е пророк в собствената си страна“. Няма значение, че има и друга поговорка – „За мъртвите или добро, или нищо“. Ето само някои откъси от коментари под съобщението за смъртта на художника: „борец и слуга на капитализма“, „измамник, който само се прави на художник“, „изменник, забравил родината си“, „жалък безродник, робски отдаден на антибългарските си господари“, „двуличник, дълбоко мразещ България“, „маниак, покриващ архитектурни творби с бохчи“, „опаковчик и тарикат“, „мегаломан и безродник“…
У нас Кристо трудно печелеше одобрение не само от хората с форумни псевдоними, но и от публични фигури с обществено влияние. „Почва силно да ми писва от масираната реклама, която върви през последните дни за някаква си изложба на Кристо. Да наричаш „гениален творец“ някой, който опакова неща, е проява на тежка ментална деменция“, написа един популярен журналист с национални награди.
Известен с острия си език депутат, член на парламентарната комисия по култура, се оплака, че 10 минути се опитвал да схване как „Плаващите кейове“ могат да минат за изкуство и нарече творчеството му „апотеоз на пиара“, „опаковка без съдържание“, „флирт с глобалния полуидиот, който е чел оттук-оттам, но умира да се чувства значим, умен и възвишен“. Главното му възмущение все пак е от журналистите: „това медийно пърхане, тази нагла снобарщина, която настоява производителят на консуматорска баналност да бъде обявен за гений“.
Любопитен, но и леко снизходителен поглед към дарбата му е и този на прочут наш интелектуалец и колумнист, „Кристо е велик мистификатор и е по-велик от Великия комбинатор Остап Бендер. Някои ахкат и охкат от възторг пред творбите му“.
Ахкат не само по света, но и у нас – първата и единствена голяма ретроспектива на Кристо у нас през 2015-а (25 години след падането на комунизма) в СГХГ бе сред най-посетените в новата история на галерията. Както припомнят от СГХГ, това беше „изключителен жест на Кристо към българската публика, защото художникът лично проектира подреждането на творбите и пое по-голямата финансова тежест по организирането на изложбата.“
Как хората, смятащи Кристо за бездарен художник и хитър манипулатор, флиртуващ със снобизма на богатите, си обясняват популярността му? Някои от тях – навярно по същия начин, по който все повече хора днес си обясняват онова, което не разбират – като ваксините, коронавируса и 5G мрежите. За тях съвременното изкуство, още от Пикасо насам, ще да е резултат от коварен заговор на силите на злото. Зад тази конспирация може да стоят илюминатите или масоните, а още по-вероятно – ЦРУ, дълбоката държава, злодеи-милиардери като Бил Гейтс и Сорос. Целта им е лишено от истинско изкуство, човечеството да изгуби духовните си ориентири и да деградира в безразлична маса, която лесно може да бъде управлявана.
Това сигурно щеше да се хареса на Кристо: вечните спорове около работата му са сигурен признак на истинското изкуство. А по повод различните интерпретации за неговите произведения той казваше, че е чувал най-различни мнения – и всички, включително и най-критичните, са верни.
Източник: segabg.com
НАЙ-ВАЖНИТЕ ПРОЕКТИ НА КРИСТО И ЖАН-КЛОД
1961 Подредени петролни варели и пакетажи в пристанището, пристанище на Кьолн
1962 Желязната завеса – стена от петролни варели, улица „Висконти“, Париж, 1961 – 1962
1964 Магазинни витрини
1968 Пакет от 5600 куб. м., Documenta 4, Касел, 1967 – 1968
1968 Опакован фонтан и опакована средновековна кула, Сполето
1968 Опакованата галерия в Берн
1969 Опакован бряг, Литъл бей, Сидни, Австралия
1969 Amerika-Haus Heidelberg, Немско-американски институт в Хайделберг, 15 май 1969
1969 Опакованият Музей за съвременно изкуство, Чикаго
1970 Опакованият паметник на Виктор Емануил II, Piazza del Duomo, Милано, 1969 – 1970
1970 Опакованият паметник на Леонардо да Винчи, Piazza della Scala, Милано, 1969 – 1970
1971 Проект mon SCHAU в Моншау
1972 Завеса в долината, Рафъл, Колорадо, 1970 – 1972
1972 Участие в Documenta 5 в Касел
1974 Брегова линия, Нюпорт, Род Айлънд
1974 Опакованите римски градски стени (Porta Pinciana), Рим, 1973 – 1974
1976 Бягащата ограда, Калифорния, 1972 – 1976
1977 Участие в Documenta 6 в Касел
1978 Опакованите алеи, Loose Park, Канзас сити, 1977 – 1978
1983 Обградените острови, залив Бискейн, Маями, Флорида, 1980 – 1983
1985 Опакованият Пон Ньоф, Париж, 1975 – 1985
1995 Опакованият Райхстаг, Берлин, 1971 – 1995
1998 Опаковани дървета, фондация Байелер и парк Беровер, Риен, Швейцария, 1997 – 1998
1999 Стена от 13 хиляди петролни варела, Gasometer Oberhausen, Оберхаузен, 1998 – 1999
2005 Портите, Сентръл парк, Ню Йорк Сити, 1979 – 2005
2013 Голям въздушен пакет, Gasometer Oberhausen, Оберхаузен, 2010 – 2013
2016 Плаващи кейове, езеро Изео, Италия
ГАЛЕРИЯ
Братята Христо и Анани Явашеви като деца.
От изложбата „Кристо и Жан-Клод. Проекти“
Братята Анани, Христо и Стефан с баща си Владимир във Варна, 1945 г.
РАННИ ТВОРБИ
Три студентски работи на Христо Явашев, притежание на Националната художествена академия в София
Кристо пред неговата „Стена от варели“ в Париж, 1962
Фотограф: Shunk-Kender. Източник: christojeanneclaude.net
„Опакован бряг“, Литъл бей, Сидни, Австралия,1969 г.
„Завеса в долината“, Рафъл, Колорадо, 1972 г.
„Бягащата ограда“, Калифорния, 1976 г.
Инсталацията „Обградени острови“ в залива Бискейн, по която Кристо и Жан-Клод работят между 1980-1983.
Източник: christojeanneclaude.net
„Чадърите“, Япония – САЩ, 1991 г.
„Опакованият Пон Ньоф, Париж”, 1975-85 г. Използвани са 40 876 кв. м полиамидна тъкан и 13 076 м въже. Снимка: Волфганг Фолц/ Кристо 1985 г.
„Опакованият Райхстаг”, Берлин, 1995 г. Снимка: Волфганг Фолц/Кристо
„Портите“, Сентръл парк, Ню Йорк Сити, 2005 г. Снимка: Волфганг Фолц/Кристо
В Сен Пол дьо Ванс фондация „Мает” съживява проекта „Мастаба”, замислен през 1967 г. Истинската му реализация е в Лондон, 2018 г.
Източник: christojeanneclaude.net
Екипът на Кристо в езерото Изео. Правият е племенникът му Владимир.
Снимка: Christo/Wolfgang Volz
„Плаващите кейове“, 2016 г., езерото Изео в Северна Италия. Поради времето и мястото това е проектът на Кристо, посетен от най-много българи. Източник: christojeanneclaude.net
