По време на някогашните Девненски литературни празници се бях запознал с писателя Георги Марковски. Вече бях прочел „Хитър Петър“, предстоеше ми да прочета необикновените му новели, удивителния му роман „Разказвачът и Смъртта“, неговата публицистика, философските му размисли. Но преди запознанството с впечатляващото му творчество, бях успял да се докосна до човека Георги Марковски – естествен, скромен, достоен, талантлив, земен и възвисен едновременно. Беше човек, който създаваше приятелства непринудено, без усилия… Та по онова време му бях споделил, че вече шест пъти от различни редакции ми връщат ръкописа на първата ми белетристична книга. „Бих го прочел, ако нямаш нищо против“, почти стеснително ми каза писателят. „Ако ми хареса ще ти кажа, ако не ми хареса пак ще ти кажа…“, усмихваше се приятелски-лукаво известният вече български писател.

Георги Марковски стана рецензент на книгата ми и така се появи „Невъзможна любов“ в библиотека „Кълнове“ на Книгоиздателство „Георги Бакалов“. Винаги ще му бъда благодарен! Преди неговата рецензия обвиняваха скромната ми книжица в сто смъртни гряха – отклонение от работническата тема, недопустимо поведение на някои от героите (напивали се!?) и други подобни глупости. Моят безпристрастен, високоерудиран, талантлив рецензент беше поставил нещата по местата им…

При едно от завръщанията си в родното Василовци Георги настига група деца и ги пита накъде са се запътили. „Отиваме в бащината къща на писателя Георги Марковски. Ще изучаваме живота и делото му…“ Без да каже дума той подминава групичката и се запътва към другия край на селото. Разказваше ми тази случка с усмивка, недоумение и известно притеснение. А аз си мислех за безпогрешния усет на децата…

През летата идваха с Мария на почивка в писателската станция край Варна. Винаги гостуваха у дома. За мен и семейството ми това бяха духовни празници. Безкрайните разговори за литература, за обикновени житейски преживявания, за писателството, за света, в който живеем, в който бихме искали да живеем, за невъзможните отговори на „проклетите“ въпроси, за живота и смъртта…

Не ще забравя и подкрепата му при създаването на романа ми „Закуска по обяд“. Като всеки човек, хванал се за перото и аз преливах от съмнения – има ли смисъл това, което правя, не се ли заблуждавам, не трябва ли да се откажа. Все естествени въпроси родени като съпътстващи продукти при всяко творчество. И тогава Георги Марковски ми каза: „Бих искал аз да съм написал тази книга“. Бях окрилен, вдъхновен, безкрайно благодарен…

Георги беше щедър човек. Безкористно раздаваше внимание, приятелска подкрепа, напътствия. При това го правеше не като човек, който дава акъл – той общуваше като равен с хора, над които се извисяваше, никога не се изтъкваше.
И като главен редактор на авторитетното списание „Отечество“ той не се промени, не доби началнически манталитет. Напротив, беше създал екип от съмишленици. Благодарен съм му за сътрудничеството, което произтичаше естествено и, надявам се, плодотворно от нашето познанство. Благодарен съм му и за издадената моя книга „Оживление в мравуняка“, която се появи с емблемата на създаденото от него издателство „Сребърен лъв“…

Георги Марковски си тръгна неочаквано, без време от този свят. А неговият писателски мир преливаше от идеи, които не успя да ни остави на хартия. Но книгите му са тук и в тях съзираме „не толкова забава и наслада, колкото напрежение на духа, една от високите цели на Георги Марковски“, както казва българският писател Борислав Геронтиев…