ПИТАЩА: Познах, отново се цитираш или по-точно цитираш своя герой – писателят М.Ст.Т. В основата на неговата битка със света, посоката на пътя му през изпитания и магически врати, една, две, три, седем, руши стереотипа, че светът се състои от фиксирани същности и вечни истини.

Г. М.: Тъй е. М. Ст. Т. писателят в романа все се пита: не е ли смешно, тъпо и безсмислено да пишеш книги? Не е ли по-нормално да се гмуркаш в живия живот, всеки миг от него в радост да превръщаш, с пълни шепи да гребеш от всичко? Не е ли болест някаква! или проклятие, или дявол знае що моето писателство!

ПИТАЩА: Фридрих Ницше казва: „Истинският историк трябва да има силата да превърне всеизвестното в нещо нечувано досега”. Не се ли отнася това твърдение и за истинския писател?

Г. М.: С цитат отново трябва да ти отговоря… В романа написал съм го откровено: „Е, любезни мой читателю, е, лукави враже, нали вече се разбрахме: имам какво да дам на оногова, който не се бои от тревож­ните въпроси – въпроси аз му давам, – а ти защо на въпроса с въпрос ми отговаряш?”

ПИТАЩА: Вдъхновяващо! Свободно избрано неслужене, промислено непокорство…Това ли е посланието?

Г. М.: Ти знаеш как писателят в романа ми отчаяно се пита:  „Кой съм, що съм и защо съм? Възвишеност ли или мер­зост, или самозалъгване са моите книги? Дали помагат някому в живота, или увеличават човешките страдания, или са просто без значение? Ще успея ли с Книгата си на живота да направя равносметката?”

ПИТАЩА: В едно от интервютата в книгата „Вътрешен емигрант. Интервюта”/2002/ признаваш, че от много години си „вътрешен емигрант“. Целта на книгата – признава съставителят ѝ Борис Марковски – е най-накрая да извърви пътя на твореца към изгнаничеството, към малцинството от един човек. Да го извърви заедно с теб, Писателю, ръка за ръка със Съдбата. Ти често в романа за и чрез Смъртта говориш, за и със Съдбата, на „ти“ си с нея, знам, но ми кажи, дали изгнаничеството на твореца не е цената на истината?

Г. М.: С цитат ти отговарям за Съдбата и Смъртта. Момата Мона – знаеш от романа – погледнала М. Ст. Т., писателя в очите, и рекла: „И Съдбата никак не се е забавлявала, тя била затрупана от работа, с толкова хора имало да се разпореди! И защо ли си помисли ти, че Смъртта се радва, грабвайки внезапната си жертва? И защо я обвиняваш, че била ужасна? И кое наричаш Смърт? Всичко живо се зачева, ражда се, расте, битува; ражда друго; остарява, с природата започва да се сраства, един прекрасен ден завинаги се слива с нея! Зачеването и Смъртта са равни; човек прекрачва през вратата, която разделя Вечността от краткотрайното му съществуване, изживява си живота, после пак се връща през вратата, която разделя краткотрайното му съществуване от Веч­ността; защо тогава веднъж словославиме вратата, а после пък се ужасяваме от нея?“

ПИТАЩА: И ти като Коперник май твърдиш, че е погрешно да предполагаме уникалността си във Вселената.

Г. М.: Бо-же-еее, защо и мене си създал? – героят ми се пита. И понеже Бог не отговорил, нито някой друг, той си отговорил сам.

ПИТАЩА: Ще ти призная, отговора знам, но искам всички да го чуят. Затова ще продължа да питам. Знам колко цениш древната история и философия. Древногръцката философия винаги е поддържала постулата, че един субект не може да има достъп до истината, ако първо не извърши определена работа над себе си, която би го направила способен да познава истината – работа по пречистване на душата чрез съзерцаване на самата душа. Това е темата за стоицизма всъщност. В европейската култура векове наред проблемът си остава същият: „Каква работа трябва да извърша над себе си, за да бъда способен и достоен да придобия достъп до истината?” Истината винаги има цена, няма достъп до истината без аскеза. Въпросът за аскетизма се интерпретира и като постмодерна тема в твоя роман.

Г. М.: Намекваш за тревогите на М. Ст. Т. писателя, който за мъжеството да живееш в края на 20 век си мислел; за модерните оръжия, годни да опустошат Земята, дори да я разпръснат като шепа пръст в безкрайното космическо пространство, за биологическата гибел на света около нас, за преяждането и глада, за рака, за инфарктите; за това, че модерният човек всяка сутрин се събужда изненадан, че ги има и светът, и него. И всички тия мрачини вече не били игри на въображението, те били реалност ясна, течна и жестока, ала ето: вместо да си хвърли на врата въжето, вместо да се гръмне, вместо вените си да пререже; вместо зад чиновнически ръкавели да се скрие, вместо децата в училище да учи на граматика, на просто тройно правило и на овчедушие, вместо в свинефермата прасета да отглежда; вместо като щрауса в пясъка глава да скрие, или било каквото било, макар и илюзорно, но поне наглед спаси­телно, той щял да се възправи срещу мрачините. Той щял да се възправи срещу мрачините. О, това не било лудост, нито било поза, нито нещо друго; това му било същност: той знаел, че е съсъд на чудна дарба – с която бил наказан от Съдбата, – света да обобщава, да бъде инструмент на истината, пръстът на самото про­видение да бъде, той знаел също колко е опасно разбой­ниците в храма да посочваш, освен това той знаел, че е без­смислено да сееш върху камък, замък да градиш от пя­сък, да учиш брадвата да плува; знаел всичкото това, но щял да се възправи срещу мрачините посредством Кни­гата си на живота, и това щяло да е личното му мъжество да живееш в края на 20 век.

ПИТАЩА: Сериозен си, но нека читателя не лъжем, в романа притчово-алегорично и пародийно се пресемантизира културно-историческата традиция, демаскират се митологеми, с които всеки ден живеем. Това за мен е силата на експеримента ти, това е твоята различност в литературата на постомодерността. А да бъдеш „против” постмодерността е почти толкова информирана позиция, колкото да бъдеш против Галилео или Лутер. Кой е М. Ст. Т., литературният талант в романа „Разказвачът и Смъртта”, разгледан в пародийния контекст на зависимостта на авторите от властта? Цитирам: „Хайде-де, един от нас си, пък къде си тръгнал? Дипломирал се, останал в столицата репортер в третостепенен вестник, обнародвал първата си книга. Избухнала литературна буря, уловили се за гушите противниците: новаторство ли, или мода някаква, или пък провал е дръзкият роман, появила се е – викали едните – бяла врана на литературното поле и нека го признаем, неза­висимо от младостта му! Хайде-де! – викали пък другите – нито е началник, нито е синът на някого, ами е дошъл от майната си, та откъде, та накъде, та как да го признаем сред духовните князе?”

Г. М.: И така, стигнахме до извода, че кризата в човека от края на 20 век на разума дължим; на човека му е нужна цялостна концепция за себе си, за да го крепи отвътре, и сега се изживява драмата от смяната на религиозната картина за света с философския научен мироглед; толкоз по въпроса, май че простичко било, а не, че човечеството се било изчерпало и че предстояла гибелта му, и че самичко щяло да я свърши тая мръсна работа… Ала кой съм аз, за да се питам, и на кръст да се разпъвам, и да отговарям за смисъла на Битието; един от вас съм, един от вас, един от вас; ала не съм мъдрец, ала не съм глупак, ала не съм хитрец, друг съм аз, аз съм друг.

ПИТАЩА: И кой си ти?

Г. М.: Ти разговора явно не следиш. В изгнаничество извървял съм пътя към малцинството от един човек.

ПИТАЩА: „Бог е мъртъв”. Този лозунг, произнесен от Ницше, означи отказът от религия и е признание за неспособност за вяра в Бога, доказателство за разрушаването на старите основи, на които се крепяха идеалите и се базираха жизнените цели. Премахването на авторитета на Бога и на църквите с тяхната „просветителска мисия”  означава, че на мястото на Бог „се намества авторитетът на съвестта, авторитетът на разкъсващият се разум”. Така разбирам твоя коментар.

Г. М.: Много просто. Разказвачът не е личност, той е само инструмент на Истината и няма никакво значение нито неговото име, нито годината на раждане, нито пък града, селото, колибата, където се е появил!

ПИТАЩА: Антиутопист ще те наричам вместо Разказвач, какво ще кажеш?

Г. М.: Крачката към тоталитарни утопии винаги е къса и винаги има за цел „спасяване на човечеството от злото“. Антиутопист-писател. И пак ме остави кредото на героя ми в романа да цитирам: „Писател е не оня, който трупа книга подир книга, а оня, който е разперил срещу бика поне един неразрешен въпрос; всичките останали са само пищещи; от думи и морал се състои писателството, и то е: деянията са моралът на големите мъже, пък тук самите думи са деяние. Писател е не оня, който съди другите, а оня, който влага на везната собствената си душа; всичките останали са само пишещи; и аз не знам съдбата ще ме допусне ли сред неколци­ната писатели, но виждам всеки ден да затвърднява личното ми кредо: да не създам ни страничка, ни ред, ни дума даже, които да предизвикат нечие презрение. Всичките останали са само пишещи.”

ПИТАЩА: Кредото е твое. Но няма да ми повярват, че с теб съм разговаряла.

Г. М.: Важното е, че го направи.

14.01.2021