– В крайна сметка какво се случи с българина през последните десет години?

– През последните десет години ни се случи едно от най-големите ни исторически приключения. Една от най-големите измами през тринадесетвековното ни съществуване. И може би: най-жестоката. Обещаваха ни – ако отстраним комунистите! – комунизъм в съкратени срокове. Комунизъм без комунисти. Логиката на внушението беше, че комунистите заграбват националното благо, но щом бъдат отстранени от властта, то тутакси ще бъде преразпределено справедливо. А всъщност ставаше дума за нещо съвършено друго: само за отстраняването на комунистите.

– Това има ли аналог в нашата история?

– Не са много аналозите. Но ще те подсетя за най-впечатляващия: покръстването на българите. Преди него народът страдаше от безкрайните войни с Византия, воюваха езичници срещу християни, свои срещу чужди. Княз Борис Покръстител прие християнството, за да ни изравни с цивилизования свят, да ни вкара в Европа. И какво стана на практика? Безкрайните войни с Византия продължиха, воюваха вече християни срещу християни, свои срещу свои. Пък уж станахме едно. Нещо нередно имаше тук, нещо объркано имаше, имаше някаква измама. И българинът никога не стана истински християнин.

– Искаш да кажеш, че българинът никога няма да стане и истински демократ ли?

– Ами май това искам да кажа.

– И къде е грешката?

– Грешка няма, има измама, и тя се състои в користно насочване на народните надежди в желана, но невярна посока. Под прикритието на думата „демокрация” група хора се стремяха не към самата демокрация, а към събарянето на комунизма. Събориха го. И какво стана на практика? Самоубийствено унищожаваме и малкото, което имаме, а не създаваме нищо ново. В България никога не е имало толкова много несвършена работа и никога не е имало толкова много несретници, които нищо не правят за собственото си оцеляване.

– Самоубийствените стремежи у българина не се проявяват за първи път. На какво се дължат те? Трайна черта на българския национален характер ли са?

– Ако знаех отговора, сигурно щях да бъда най-полезният човек за България, но не го знам. Все пак дългогодишните ми размишления ме доведоха до няколко хипотези. Ще се опитам да ги подредя по важност. Най-напред българският народ, според мене, от септември 1923 г. насам е в скрита гражданска война. Не знам какви са били очакванията на Коминтерна, когато е залагал експеримента с въстанието, но главният резултат от него е, че българите и до днес са разделени поради жестокостите при потушаването му. „Клаха народа си, както и турчин не го е клал!”, рече Антон Страшимиров и стенанието му обиколи света. Кои го клаха? Свои го клаха. И зина страховита пропаст. Последва атентатът в катедралата „Свети Крал” през 1925 г. Последва го терор. Последва партизанската антифашистка борба по времето на Втората световна война. Пожарите, концлагерите, жертвите, разширяваха пропастта. Ходът на световната история направи такъв завой, че на 9 септември 1944 жертвите и палачите размениха местата си. Старозаветният принцип „зъб за зъб, око за око” – принципът на отмъщението – хвърли в пропастта нови страдания, нови жертви и нова омраза.

Предполагам, че лавината на личните страсти е била по-страшна от узаконената класово-партийна вендета, защото законът все пак е някаква публична норма, а омразата съсипва всякакви норми. Подир близо половин век страстите вече бяха взели да заглъхват и бяха взели да се появяват равни шансове за всички, когато ходът на световната история пак смени посоката. Жертвите и палачите отново размениха местата си. Вярно, поради куп обстоятелства тоя път мина без кръв, но сме свидетели как все по-откровено се задействат добре познатите марксистко-ленински класово-партийни принципи: политически уволнения, замяна на чиновническия апарат с партийно предани кадри, без оглед на годността им да изпълняват заеманите длъжности, законът за лустрацията. Но държавните чиновници, колкото и предани да са на властите, все пак са по-малко от народа. При следващия ход на махалото остава и следващият ход на омразата: новите да забранят със закон достъпа на седесарите до държавната заплата.

– Не говориш ли от позицията на потърпевшия?

– Не, в семейството ми няма пострадали нито от фашистите, нито от комунистите, нито от седесарите. Съдбата ми в това отношение е съдбата на средностатистическия българин. Тази е и гледната ми точка към коментираните явления. Аз изкарвам хляба си със собствени усилия и не завися от смяната на политическата конюнктура. Даже не е ясно при подобно развитие на обществения живот в България лично аз губя ли, печеля ли. Като гражданин, поради липсата на нормални условия за живот, аз несъмнено губя. Но като писател възможността да наблюдавам на живо такива главоломни промени очевидно ме облагодетелства. Понякога, като виждам в каква духовна и битова мизерия тъне народът, изпитвам отврата от написаните думи, намирам писателството си за напълно излишно нещо, направо се срамувам от писателството си. Но друг път, като погледна с каква безпощадност се сбъдват очакванията ми, възникнали поради злощастната ми способност да обобщавам нещата, направо се слисвам.

– Нека продължим нататък. Първата ти хипотеза е, че българските неща не вървят, защото вече седемдесет и пет години сме в скрита гражданска война. Каква е втората ти хипотеза?

– Втората ми хипотеза за българските неблагополучия е, че ние не успяхме да разпознаем развойните тенденции на съвременните геополитически процеси и да впишем в тях собствената си национална съдба. Поради идеологически съображения, по времето на тоталитаризма ние бяхме държани в информационно затъмнение за развоя на Студената война. От нас беше укрито, че развитието на средствата за масово унищожение стигна до степен, когато те вече бяха способни да разрушат Земята като астрономическо тяло (всичко се свеждаше до американската атомна бомба над Хирошима като символ на империалистическата агресия и до несъкрушимата съветска мощ); беше укрито обезсмислянето на тяхното по-нататъшно развитие, защото настъпи критичната точка, когато вече бе невъзможно при един евентуален сблъсък да има победители и победени (американците планираха космическа оръжейна система, но на руснаците им бе достатъчно да взривят на собствена територия всички налични ядрени оръжия, за да унищожат живота на Земята, и започнаха преговорите за разоръжаване); укрити бяха принципите за новата преподредба на света (а те просто са изконните борби за преразпределение на териториите и на ресурсите).

Оттам и погрешното ни очакване, че щом приключим с комунизма, автоматично ще се озовем в европейските политически, икономически и отбранителни структури. Нищо такова не ни се случи. Напротив: Берлинската стена рухна, но на нейно място се въздигна Шенгенската стена, а те са еднакво позорни. По същия начин сега се укрива, че новата колизия ще бъде между ислямския и християнския свят, а ние сме точно на вълнолома.

– Но за всичките тия неща самият ти многократно си писал. Помня твоите есета и твоите интервюта (в едно от тях май въвеждаш и такава терминология: „Хирошима-Еврошима-Мундошима”) и романа ти „Разказвачът и Смъртта”… И други са писали…

– Какво като съм писал? Да не би писанията ми да са накарали някого да преосмисли живота си? И какво като – да речем – Генчо Стоев написа романа си „Циклопът”, който е и на европейско, и на световно равнище?

– А третата ти хипотеза?

– Тя не е по-обнадеждаваща. И е основана на наблюдението, че промените у нас не само че не са резултат на народната воля, но не са резултат и на политическата воля дори на група хора (така наречените „дисиденти”), а са резултат на външна намеса. Платиха на неколцина – било директно, било във вид на презокеански разходки, било за предизборни кампании… – да легитимират смъкването на комунизма и те си помислиха, че дойдат ли на власт, към нас ще рукнат реки от долари, мед и масло. Чуждестранните инвестиции се оказаха блъф, равен само на блъфа за комунистическите милиарди, които ще бъдат върнати на народа. Всичко беше жалка политическа пропаганда. Помниш ли поне най-атрактивните гаври: един щеше да се пали пред Партийния дом и да става демократически новомъченик и светец, друг изчисляваше колко ще се повишат пенсиите, като се продаде рубинената звезда пак над Партийния дом (пък тя си беше най-обикновено стъкло), трети по стар фашистки обичай горяха пред Партийния дом книгата на президента Желю Желев „Фашизмът”…

Така че това, което стана у нас, няма нищо общо с демокрацията. Всичко се превърна в ловка игра с думата „демокрация”. Това, което стана у нас, стана „в името” на демокрацията. Ние вече не сме грижа на западния свят. Ние му бяхме грижа по време на Студената война като част от комунистическата система. Сега ние сме никои за западния свят. Досадни просяци с протегната ръка. Жалки навлеци, които пъплят по границите им.

– Но все пак какво стана ?

– Стана борба за преразпределение на националното благо. Тя още продължава. И ще завърши с приватизацията. Това е нова, непозната форма на първоначалното натрупване на капитала, характерно за старта на всяко капиталистическо развитие. В миналото едни ограбваха колониите си, други си докарваха роби от други континенти, трети експлоатираха труда на сънародниците си. Сега – в посттоталитарните условия – формата е преразпределението на националното благо.

– Ами народът?

– За народа – за демоса – остават сладките приказки за демокрация. За народовластие. Той си представя демокрацията като постигнатия комунизъм: от всекиго според възможностите, всекиму според потребностите. И това трябва да му осигури държавата. Все още не му се вярва, че избра демокрацията, пък на практика селянинът няма как да обработва земята си, работникът няма кому да предложи мускулите си, ученият няма къде да приложи познанията си, децата ни стават наркомани, все по-трудно ще се добират до образованието и все повече ще забягват по чужбина, момчетата ще стават бандитчета, момичетата ще стават проститутки, старците гинат в мизерия… Все още не му се вярва, че животът му е подчинен на вълчите закони на джунглата, където по-силният изяжда по-слабия. Все още не му се вярва, че животът му ще бъде всекидневна борба за оцеляване…

– Четиридесет и пет години бяхме в поход, последваха десет години на преход, рязко се промениха механизмите на битието: то стана по-свирепо и безпощадно. Сигурно това е естественото му състояние, предишното беше парниковият му вариант. В тази житейска мелница не порасна ли опасно зависимостта на човека от парите и властта? Накъде се променя българската душевност? И къде е границата на българската издръжливост? Не става дума само за физическата и психическата издръжливост на отделния човек, а за устойчивостта на прословутия български характер. Достигнахме ли междата, отвъд която започва саморазрушаването му? Или това, което става в масовото съзнание, не е ерозия, а приспособяване към реалностите на следващия век?

– Преди години попаднах на концепцията на Лев Н. Гумильов за етническите химери. Химерните етноси според него се образуват при историческите срещи на народи с различни култури. „Там, където се формира етническа химера – заключава авторът, – се появява жизнеотричащо настроение”. Тогава силно му се разгневих, защото той обявяваше за химерен етнос и нас, българите, като резултат от наслагването на културите на траките, славяните и прабългарите. Сега започвам да се питам дали Лев Н. Гумильов не е прав?

И дали прословутият български национален характер, известен с издръжливостта си, всъщност не е тъпото овчедушие, формулирано от Йордан Йовков в разказа му „Индже”: „Де такъв господар да имаме като тебе! – казва дядо Гуди от Чукурово на кърджалията. – А ний сме прости хора, ний сме като овце. Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои, ама и от вълци да ни пази!”

– Ти ли, който написа романа за силата на българския дух „Хитър Петър”, казваш това?

– Ами да, след като гледам на всяка крачка такова отчайващо овчедушие, какво друго да кажа!

– Вера Мутафчиева казва, че българинът е видял и по-тежко време. Сигурно не трябва да се драматизира ставащото, а да му се търси цаката: къде с Хитър-Петрова хитрост, къде с интелигентността на младите, къде с търпеливата мъдрост на старите. Какъв е твоят кураж да продължаваш?

– Кураж ли? Кой говори за кураж! Аз просто си вървя по моя си път. Аз от много години съм един вътрешен емигрант, комуто смяната на политическите конюнктури не влияе кой знае колко. Държавата ми не се интересува от мен. И аз не се интересувам кой знае колко от нея. Това е всичко.

– А куражът ти за нас?

– Очаквам да завърши най-новото разделение на българския народ: на бедни и богати. То ще бъде толкова жестоко, че може би ще заличи другите, историческите разделения. И ще трае много дълго. Но шансове ще има за всички. Всеки ще има такава съдба, каквато сам си изкове. И всеки ще се радва на толкова уважение, колкото успее да предизвика у другите.

Интервюто е публикувано посмъртно в списание „Български месечник, кн. 9, 1999.