ВЕСТИ

Близнаците Цачеви бяха сред основните действащи лица при представянето на забележителната книга „Героите на Средногорието“ в Златица. Тодор дирижираше създадения от него ученически състав „Марчинг бенд“ – „Маршируващи звезди“, а Мария – кетеринга. Той поднесе чудесно изпълнение на саксофон, а тя – чудните си хапки… За Тодор предстои да разкажем, а сега ще дадем думата на Мария Цачева.

Тя е млада, красива и елегантна и хич не се вписва в традиционните представи за живеещите на село, дори то да се казва Чавдар. Мария обаче е от новите българи, които носят промяната у нас. Заедно с мъжа си Антон и двете си момчета се връщат от Америка и в родното ѝ село създават пекарната „Прованс“ Покрай засилващия се медиен интерес към завръщащите се у дома наши сънародници, героите ни попаднаха под прицела на Нова телевизия и на други средства за информация. От тези разговори с нея и най-вече от интервюто ѝ в www.luchanaslife.com „сглобихме“ монологът на Мария Цачева, който ви предлагаме:

– След 10 години в САЩ, ние се върнахме в България. От Денвър, щата Колорадо, се заселихме в родното ми село Чавдар… Тези двайсетина думи тук звучат просто, но зад тя се крият много и противоречиви преживявания на всеки един от нас поотделно и заедно като семейство.

Преди да заминем, работех като преподавател по география в частното училище на „Дънди“ в Челопеч, бях и сред първите синоптички на БНТ. Съпругът ми Антон обаче настояваше да пробваме американската мечта и живота в „страната на неограничените възможности“. Аз се колебаех, но заминахме и започнахме да подреждаме живoта си. Мъжът ми успя да си намери добра работа и да се наложи на мениджърска позиция в стабилна компания, родиха се двете ни момчета и аз се грижех за тях. Америка ни даде много и след годините прекарани там, мога да кажа, че наистина възможностите са неограничени и човек стига да е трудолюбив и усърден – ще успее.

Ние имахме всичко необходимо за един спокоен и уреден живот. И може би ни се стори прекалено спокоен, по принцип ние и двамата с Антон сме малко авантюристи и започнахме да търсим промяна. А и много неща ни липсваха, най-вече емоциите – онези първични и непринудени общувания с хората. Знаете, социалният живот е доста различен в чужбина. И все пак, честно казано, не ми се искаше да се връщаме в България и да се мъчим с живота тук. Но когато се прибрахме през 2014 г. и видяхме колко е променено и уредено е родното ми село, започнахме да мислим в друга посока. Това съвпадна с други неща, които се влошиха в Америка – легализираха марихуаната в Колорадо, престрелките в града и по училищата се увеличиха. Притеснявахме се за децата ни.

След 2-3 прибирания в България и посещения на средиземноморски държави, дивото започна да ни зове. Антон искаше да направи нещо свое, да е независим, да взима отпуска когато и колкото си поиска. Много ни повлияха обиколките на Средиземноморието – Франция, Италия, Гърция. Искахме да живеем като техните хора – на припек и спокойствие, а не като американците – на колела. Близо една година семейният консултативен съвет всяка вечер дебатираше върху точка 1 от дневния ред – дали пък да не се приберем? Това беше изключително трудно решение за нас…

След това започна дебатирането по точка 2 – разни. Разните бяха около 200. Какво ще кажат нашите, а пък вашите, а Крум и Елена, а Вальо и Боряна… ще кажат, че сме луди. Всеки би искал да живее в Америка, ние бягаме от там. А децата как ще учат, не знаят буквите, ами нямат и приятели, ще ги нахапят кучетата, бълхи ще ги полазят, ще се изгубят. Как ще карам там, всички карат като луди, вкъщи няма парно, няма миялна, нищо няма! Децата бяха най-трудната част. Преди всяко пътуване до България се провеждаше инструктаж по безопасност и без нас не стъпваха на улицата. Предупреждавах ги, че има бездомни кучета, защото в годините, в които заминахме, наистина ги имаше. Нещата, обаче, се бяха променили и в Чавдар те липсваха. Вървейки по улиците след един проливен дъжд, малкият син каза: „Виж, мамо, бездомен червей!“ Толкова му бях натрапила идеята за бездомност, че той редовно питаше някой или нещо дали не са бездомни.

Америка променя някои възприятия за околния свят положително, а други отрицателно. Както може би, и всяка друга държава. Трябва да съумееш да балансираш в преценката си и да не се „омагьосаш“ от Новия свят.
Но в един момент си казахме: „Аре, бе! И ние сме израснали там и те ще се оправят”. И като деца на авантюристи с двете ми момчета се озовахме в един Боинг 747 с куп куфари и куп въпроси. А аз – в транс, с пулс 140.

Първо аз се прибрах с децата, за да започнем строежа на пекарната. Антон дойде окончателно след година, но ни навестяваше през 2-3 месеца. Най-трудният ми момент. Моментът, в който около 4-5 месеца постоянно сравняваш там с тук, разнополюсни емоции се борят в мен всеки ден, несъгласие с много неща и неспособност да ги променя. Душевно се тормозех дали не сме допуснали колосална грешка. Пътят от Денвър до Чавдар се оказа дълъг и труден. Очаквах, че ще е щедро „отрупан” с изненади, с проблеми, с радости, с неволи, но чак пък толкова. Трудно тръгнах натам, трудно се и завърнах. Трудно се купува еднопосочен билет…

Първата зима ни се падна като от ледниковия период и аз – непалила печка от 13 години, бързо си припомних толкова умения, каквито и бой скаутите сигурно нямат. Децата, впечатлени от това, какво може мама, само чакаха момента на паленето на огъня, за да участват. Разказвах им приказки на фона на пламтящата камина, както в моето детство баба ми разказваше, в акомпанимент с нейната печка. Велико! Казах си – ще вземат малка част от това, което мислех за изгубено – преживяването на селския бит.

Взех им куче (бездомно), за да им покажа „виж, в България имате куче, в Америка не!“ Хайде после и котка, 3 котки, папагал… цяла флора и фауна само и само да не тъжим за „предишния“ ни живот. Те често питаха, мрънкаха, сравняваха. Аз обяснявах, успокоявах и себе си, и тях. Лека-полека свикнаха, намериха приятели, справят се и в училище. Помогнаха ми родителите, приятелите, които все организираха някоя сбирка и правеха „приземяването“ по-меко. Не беше лесно, но не и толкова трудно. Жив човек на всичко се учи. Не малко трудности имаше по пътя ни, но и не малко помощ получих. Толкова съмишленици и подкрепа не съм очаквала, даже в един момент си виках – сега трябва да основа партия!

Генераторът на идеи в семейството ни е мъжът ми Антон. Нямахме намерение да се прибираме, докато през 2014 г. новият облик на Чавдар толкова го впечатли, че той реши да си купим къща – с асма, с плодни дръвчета, с дървена къщичка за децата. Чудо! Прибрахме се в Америка и той не спираше да мисли за селото, за сбирките с приятелите, за къщата. Той сякаш беше оставил един друг Антон да обикаля из Чавдар…

В началото ме плашеше най-вече незнанието – не знаех въобще от къде да започна. Но категорично решихме, че в селото ще направим бутикова пекарна „Прованс“, подобна на френските Boulangerie с кафета. Идеята се зароди, след като нямаше от къде да си купим хляб в Чавдар след 10-11 часа и хората ни се смееха, че много сме се успали. И поръчахме такъв архитектурен проект. Купихме място със стара къща. Но за мен всичко това беше ново – как се прави и реализира проект, с какви машини, от кои институции зависи.

От години не бях се занимавала с нищо в България, не знаех какво става в страната, телевизия не гледах – не ми беше потребно. Само си подменяхме паспортите в Консулството в Лос Анджелис. А сега трябваше да намеря багер да събори старата къща, камиони да я извозят, архитект, проект, технолог, строител, снабдител и още много от списъка на икономическите дейности. Всеки ден имах списък с около 24 задачи, за които се чудех как ще станат. Спря ме една баба веднъж. Бързам да ѝ се оплача, а тя ми каза: „Не се вайкай, сине. Ако не днес, пък утре….“
И си замина. Това остана да „кънти” в мен и до днес. Тази мъдрост, дето я събираш по улиците тук, „навън“ никога не ми се е случвало.

Радвам се, че благодарение на екстровертната ми натура навремето съм създала много приятелства, които бързо се възродиха и ми помогнаха в тези начинания. Кметът на община Чавдар Пенчо Геров откликваше на всяка моя молба и съдействаше незабавно. Това много ме мотивираше. Дори хората от селото ми помагаха и им благодаря сърдечно.

Имаше трудности, които в началото ме стряскаха и вадеха от равновесие. Ще споделя две от тях, най-ярките. Идва екип на ЧЕЗ да проучи за заявените мощности на пекарната. Аз весела, енергична, подскачам около служителя, питам го: „Сър, колко дълго горе-долу ще отнеме да докарате тези 50 КВ до обекта?“ И получавам „обнадеждаващия“ отговор: „Е-е, ми може да отнеме до 2 години!“ При което получих схващане на лицевия нерв за около 8 секунди и пред очите си видях онзи същия Боинг 747 да лети обратно към Денвър. Много се отчаях. Две години да чакаш само за тока… Но се справихме по-бързо.

Вторият удар на кухо – търся аз съвет за пекарната. Една приятелка ме праща при нейна приятелка на морето да ми „обясни всичко“. Ставам в 3, тръгвам – 400 км път и след 3 часа чакане в жегата в едно кафе на плажа, пристига въпросната жена, собственик на две пекарни и ми казва, че няма много време и не ми даде точен отговор на нито един мой въпрос – какво оборудване е най-добро, кое брашно, коя мая. Толкова се отчаях и ядосах, че се качих в колата, изтупах си краката от пясъка и потеглих. След 70 км позеленяла и тресяща се слизам на една бензиностанция –гледам боса съм, джапанките останали на плажа. Никога няма да го забравя. Един от моментите, в които се мислиш за нажеженото желязо и някой те бие с чук…

Интересно беше как ни посрещнаха в началото – с нескрито изумление, критика и стандартното вайкане на село. Като живеехме в Америка ни викаха – няма ли да си идвате вече… Като си дойдохме – как можахте да се приберете… Не вярват, че причината е тази, която е. Мислят си, че има нещо тайно, скрито, „коза ностра“. Но и много ни се радват. Радват се на децата. Аз съм радостна, че моите приятели, бабите и дядовците ги заварих живи и здрави и пак се събираме. Обичам да разговарям с възрастни хора и да слушам техните истории. На Коледа изпращах по 40 картички от Америка – два дни писане и рев. Тези приятелства и това общуване много ми липсваха в чужбина. Сега можем да се „наобщуваме“ до насита… Вече не мисля, че сме сгрешили. Децата ни ще израснат и запомнят баба и дядо. Повече от това не искам. Плачевно е да гледаш как обичаха внучетата си по скайпа, но не можеха да се разберат. А сега сме голямото семейство…

След година юнашко ходене по мъките и яка работа, дойде време да режем лентата. На 18 ноември 2017 г. тържествено, с водосвет и с много гости, официално открихме Пекарна „Прованс“. Оборудвана с електрическа пещ с капацитет 1200 хляба за работна смяна, както и с допълнителни устройства за приготвяне на закуски. Осигуряваме работа на петима души. В деня на откриването смяната бе произвела всички номенклатури, които предлагаме на клиентите и досега: пет вида ръчен хляб – бял, типов, пълнозърнест, питки, десет вида закуски и сладкарски изделия. Освен това, приготвяме пици, домашни баници, сандвичи, баклава… Така започнахме, така продължаваме. Вложихме всичките си американски спестявания и още – много от себе си, но инвестицията лека-полека започна да се връща и най-вече като човешко отношение към това, което правим.

Освен прякото производство, ние сме отворени към обществени изяви. Включихме се в проект „Бизнес постижения за социално предприемачество“ на Индустриален клъстер „Средногорие“ и Фондация „Америка за България“ и това беше много полезен опит и подкрепа за нас.

Предлагаме информационен тур-беседа за пътят на хляба. Посещават ни много организирани групи с деца, които идват на в Чавдар или на лятно училище. Изнасяме беседа с нагледни средства за пътя на едно житно зрънце от нивата до мелницата, където става на брашно. После замесваме тесто и всяко дете прави своя питка със сирене. Докато питките втасват, слушат приказки и играят, а после си хапват топла питка. Те много се радват, особено когато си слагат униформи и шапки и се чувстват като истински майстори. Неотдавна ни посетиха и представители на женския дипломатически клуб – София, които ни поканиха и участвахме с наш щанд на Коледния благотворителен базар в Интер Експо Център. Събраните средства бяха дарени на хора в нужда.

Мисля, че в тази насока виждам нашето развитие. Има голям интерес от двата туроператора, които представят Чавдар като дестинация в своите програми. Вече получаваме и доста поръчки от района – за пици, погачи за сватби и кръщенета, снабдяваме училището в Чавдар, предприятия и други обекти от Средногорието. Дори наскоро ми се обажда един човек, който искаше да му запазя 4 царевични хляба и се оказва, че идва от Раковски. Не зная как е стигнала новината чак до там.

Радостно е и друго, наши приятели се интересуват от опита ни на „възвръщенци“, като Крум и Елена, които са наши много добри приятели и житейски навигатори. След едногодишна агитация от Антон и те скоро ще са с еднопосочен билет. Идват и други наши приятели, българи и американци за отдих и проучване на терена.

Много емигранти ще се завърнат в близките години – по различни причини ще се прибират. Когато ме питат, съветвам ги това, което исках мен да ме беше посъветвал някой: имаш ли цел – пълна мобилизация на сетивата, мисъл, енергия, време, усилия, приятели, познати, непознати – всичко това е капитал. И да знаят, че трудностите са им изпратени, за да ги предпазят от грешния път, да ги школуват или да събудят твореца в тях. Както аз останах без джапанки, но тези 6 часа път навръщане от морето бяха часове на интензивно планиране на всяка стъпка, приближаваща ме до нашата пекарна. И да помнят – „Ако не днес, пък утре!“

Тук може да видите репортажа на Галя Щърбева по Нова телевизия.

А тук са снимките от слайдшоуто ни с текстове: