ВЕСТИ

ПРОФ. ИВАН СТОЯНОВ (12.2.1949 – 28.4.2017)

28.4.2020 г., Христо Ковачев

Три години след като отлетя по небесния си път – нека отново да се видим, така както го правехме стотици пъти.
С него не само работихме петнадесетина години по народополезни проекти, но и станахме духовни побратими.
Започнахме заедно юбилейния вестник „Васил Левски. 180 години безсмъртие“ и го довършихме без него. Както винаги той кипеше от енергия, критичен и безкомпромисен до болка, търсеше нови съвременни проекции на Апостола и неговото несвършващо дело… Наложи се да го завършим сами, преживявайки заедно с многото му приятели и почитатели очакваната, но мъчителна раздяла…
В тази публикация ви предлагаме, освен биографичния помен за професора, и части от забележителната му книга „Каравелов и Левски. Истинският прочит“, която издадохме с марката на Издателство ЗЛАТЕН ЗМЕЙ през 2014 г. и вече е библиографска рядкост, отзив за нея, две интервюта, и един негов знаков текст.

Проф. Иван Стоянов се раздаваше, без да иска нещо в замяна на тази своя открита и безкористна обич към света. Беше се посветил на Историята и за него тя беше и особен вид духовна материя и енергия, която се предава генетично от поколение на поколение. Твърдо вярваше, че България и българската кауза ще пребъдат във вековете, пропити с жизнеността на нашия народ и покръстени в купела на
Свободата, с вдъхновеното по божия промисъл дело на Апостола на българската революция Васил Иванов Кунчев – Левски. За неговото безсмъртие проф. Стоянов отдаде много години научна и просветителска работа. Остават откритията му и модерните трактовки на делото и личността на най-великия българин, изчистени от идеологемите, превратни тълкувания и шаблонни обобщения.

Той бе един от стожерите на Търновската историческа школа. Изключителен професионалист, наложил свой стил в изследването на Българското възраждане. Учен, чието име остава в списъка на талантливите изследователи, на харизматичните оратори, за когото популяризирането на българщината по света бе не само научна, но и морална кауза.

Иван Стоянов e роден на 12.2.1949 г. в с. Бръшляница, Плевенско. Завършва руска гимназия в Плевен, а през 1971 г. специалност „История“ във ВТУ „Кирил и Методий“. Само четири години по-късно се завръща в университета, но вече като асистент в катедра „Нова и най-нова история на България“. Повече от 40 години той посвещава на любимата си преподавателска работа – от 1975 г. до 2017 г. Преподавател на хиляди студенти – за едни строгият асистент, за други любимият професор, ръководител на стотици дипломанти и докторанти. Доктор по история от 1983 г., доктор на историческите науки от 2002 г. и професор от 2004 г. От 1995 г. до 1999 г. ректор на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ – първият ректор, възпитаник на Университета.

Повече от две десетилетия работи и в Националната агенция за оценяване и акредитация – член на Акредитационния съвет, председател на постоянни комисии, а целта му бе една – повишаване качеството на образованието, което дават българските университети.
От 2013 г. проф. Стоянов е председател на Фондация „Васил Левски“, където до последния си дъх работеше по програмата за честване на 180-та годишнина от рождението на Големия Карловец.

Автор е на повече от 150 научни публикации, от които 15 монографии и учебници за студенти в областта на политическата история на Българското възраждане и първите години на Княжество България.
„Историята като наука има за цел да реконструира историческото минало такова, каквото е било, а не такова, каквото някому се иска да е било… Измислената история е вредна”, повтаря той нееднократно. „Политизирането на миналото ни и съобразяването му с господстващата политическа конюнктура унищожава историята като наука. Това се отнася и за Васил Левски. Той е толкова голяма и значима личност от българското минало, че няма нужда да му приписваме свръхестествени качества, за да го уважаваме.“
„Разчупване на стереотипите”, „противопоставяне на митологемите“– така определят негови колеги значимите му исторически изследвания…

Ето част от книгите на проф. Стоянов, с които ще го помним: История на Българското възраждане (1999, 2010); Политически идеи на Тайния централен български комитет (2002); Възобновяване на българската държавност – идеи и проекти (2002); Любен Каравелов – нови щрихи към живота и дейността му (2009); …И някога, и днес, и завинаги… Памет за Апостола (2009); Таен централен български комитет. Идеи и проекти (2010); Европейските измерения на Васил Левски (2011); Нови щрихи върху идейните възгледи и дейността на Васил Левски (2012); Васил Левски – Апостола на българската свобода (2012); Първият биограф на Апостола (2013); Каравелов и Левски – истинският прочит (2014); Московският славянски комитет и Българското опълчение (2014); Левски в детските очи (2015); Уроците на Апостола (2015).

Проф. Иван Стоянов ни остави светъл пример за това как да бъдем отдадени на собствените си дела в името на другите, как да превръщаме делниците в празници на духа и да бъдем истински българи.

КАРАВЕЛОВ И ЛЕВСКИ – ИСТИНСКИЯТ ПРОЧИТ

ПРЕДИСЛОВИЕ

В историята на Българското възраждане има много светли личности и събития, които дават упование и вяра в утрешния ден – във възкресението на собствена държавност и нейното бъдещо развитие. За съжаление народното умотворение, че „денят се познава от сутринта”, както много пъти, така и в този случай, се оказва неточно, за да не се използва по-ясен израз – празна работа. Къде по-голямо практическо изражение има другото „откритие” на българите – „преклонената главица остра сабя не сече”, а Иван Вазов ще добави: „Тая истина едничка кой би смял да отрече”. Защото и тогава – през Възраждането, и по-късно, и особено днес, тази народна „мъдрост”, развита по един блестящ начин от народния поет в стихотворението му „Средство да нямаш врагове”, се проявява с цялата си мощ. Става въпрос за българите като събирателно понятие, като народ и това си има своето обяснение – многовековно робство, неимоверно трудни условия за оцеляване, социална изравненост, отсъствие на духовен и политически елит, пълно безхаберие на Великите държави – до една християнски, а някои получили дори християнството от българите, и какво ли още не. Да, за събирателното понятие „българи” това може и да е вярно, но има и българи, за които името, което носят, за които България и българщината не се съвместява с никакви „достижения” на народните прозрения, защото общовалидното е за общото, за масата, а личностите са нещо друго – малко познато, трудно обяснимо, още по-трудно признавано, но въпреки това съществуващо и парещо с присъствието си. „Масата” поднася венци и цветя, строи паметници, произнася прочувствени речи, коленичи мълчешком, свежда глава… Че това малко ли е? Да се следва примера им обаче си е само за „лудите” глави, за онези, които ще посегнат на най-скъпото – на милите съпруги и невръстните си дечица, за да не попаднат в ръцете на озверелия поробител. За редовия и трезво мислещ българин остават митовете, легендите и преклонението… И писането на записки и спомени за миналото „как ние освобождавахме България”, като „ние” се аташира без особен свян към онези, които наистина освобождаваха Родината на българина. Да се чуди човек – възхищаваш се от саможертвата и я описваш възторжено, но когато се отнася за „другите”, до които си бил и „ти”. И в същото време обясняваш, че за да спасиш живота си се правиш на луд и целуваш ръцете на ходжата – „животец, мил…”. Дали за Кочо и Спас Гинев животът на съпругите и децата им не е бил свещен и мил?

Двамата „Големи”, да ги наречем така – Копривщенеца и Карловеца, са от „другите българи”, за които свободата е вътрешна същност, а достойнството на Родината се извисява над всичко – над собственото аз, над собствената личност, над семейство и близки, над всичко лично. Достойнството на Родината – осъзнато, прегърнато като верую, водещо във всичко и прието като най-висшето, пред което саможертвата на героя не е позата от платното на художника и въображението на литератора, а осъзната необходимост.
Едва ли в цялото ни Възраждане има друг пример на взаимоотношения, каквито имат двамата „Големи” на Българския революционен централен комитет при своята съвместна работа. Разбира се, могат да се посочат и други значими личности в българското Ново време, но Софроний ще „забрави” да спомене в „Житие”-то си Паисий и срещата с него кой знае защо? Раковски ще се откаже от помощта на Никола Богориди, страхувайки се, че последният се стреми да заеме неговото място… Касабов и Раковски ще тръгнат по различни пътища, въпреки многогодишната им съвместна и ползотворна работа… Теофан Райнов, Георги Живков и Иван Касабов ще се разделят с Каравелов, ако и да преследват едни и същи цели… Ботев, Стамболов, Обретенов, Ценович, Драсов… ще „атакуват” Каравелов и ще го „детронират” от мястото му на ръководител и всепризнат идеолог на българското националноосвободително движение с груби фалшификации и манипулации, а когато това не е достатъчно – с открита заплаха за физическо ликвидиране… През 1869 г. във Влашко българите ще се разделят окончателно на „млади” и „стари” и ще поведат ожесточена борба помежду си, въпреки че преследват една цел…
Дуалисти, черковници, еволюционисти, революционери, западници, русофили, националисти, туркофили… ще отстояват безкомпромисно своите позиции, като пренебрегват идеята за възстановяване на държавността, която предполага обединение на националната енергия, на националния потенциал – и то задължително!

„Тандемът” Каравелов – Левски ще подскаже нещо коренно различно. Ще покаже, че – макар и рядко, в българския политически живот има примери, които си струва да се показват, да се проучват, да се демонстрират. Отношения, които могат да се приемат като еталон в политическия и революционния живот на българската нация. Опитите на историческата ни „наука” от близкото минало да противопоставя двамата и да изтъква революционно-демократичната идеология на единия и буржоазно-либералните разбирания на другия, могат да се обяснят само с времето, в което живеят „учените-изследователи” и с тяхната „безпристрастност” към господстващите идеологически норми. Да се противопоставят средствата за постигане на крайната цел, прокламирани от Левски – организация, пари, хора, оръжие и други бойни потреби с тези, оповестени от Каравелов – пропаганда, печат, оръжие, огън, смърт…, да се говори за „завои” и „преломи” в идейните възгледи на Каравелов, да се обвинява Копривщенеца в стремеж към „диктаторски” пълномощия (Каравелов – диктатор!!!) и какви ли не още небивалици, означава само едно – че авторите на подобни „изследвания”, които и сега се обявяват за „големи историци”, или не са си направили труда да надникнат в документалното наследство на единия и на другия, или са следвали „указанията” на господстващата политическа конюнктура. Означава, че „историята”, която ни представят, си е тяхна и тя няма нищо общо с науката „История”.

Защото безпристрастното вникване в същността на тези отношения показва нещо друго, нещо различно, нещо като че ли неприсъщо за българите. Показва взаимно уважение, показва еднакво отдаване на българската кауза, показва допълване и израстване от съвместната дейност. И ако единият е обявен от дипломатическите представители на Великите сили в Русе и Букурещ за „български или славянски Мацини”, другият с пълно право може да се отъждестви с „италианския” Гарибалди. Възникналите спорни въпроси между двамата „Големи” на българската национална революция по-скоро потвърждават защитаваната теза за взаимното допълване и извисяване, отколкото противното. И да се отдава предпочитание на единия пред другия не е нищо друго, освен сляпо придържане към господстващата идеологическа доктрина, независимо от цветовото ѝ изражение и налаганите от нея методологически норми, което не могат да преодолеят дори имащите претенции за научна обективност „изследователи-историци”.

Съвместната работа по изграждането на БРЦК в Букурещ, създаването на Вътрешната революционна организация, обявяването на вътрешния център за „І отд. отъ БРЦК”, т.е. за първи отдел на организацията в Букурещ, възприемането на тактиката на революционния терор от вътрешните дейци по нареждане на емигрантския център, въпреки първоначалното противодействие на Васил Левски, изпращането на събраните средства до Каравелов, а не до касиера на БРЦК Димитър Ценович, търсенето на подкрепа от страна на Каравелов във възникналите спорове с Димитър Общи и Анастас Попхинов, информирането на Букурещкия БРЦК за всяка стъпка на организацията във вътрешността на българските земи са все примери, които говорят за отношения между личности, отдадени изцяло на българската национална кауза. Дори превратното представяне на задачите и решенията на Общото събрание от 29 април до 4 май 1872 г. от българската „историческа наука” не е в състояние да промени мнението на обективно мислещия човек за отношенията на двамата. На това събрание се демонстрира единство и в мисълта, и в намеренията, и в начина на действие. Съвсем не е случаен фактът, че по инициатива на Каравелов Карловецът получава и известното пълномощно, с което може да представлява БРЦК, където и да се намира.

Историческата наука не би сбъркала, ако обяви този акт за неособено полезен за делото, но той сам по себе си показва вътрешната същност и механизма на отношенията между двамата. И след провала във Вътрешната организация тези отношения остават непроменени, независимо от опитите на някои изследователи за противопоставянето им пак по идеологическите подбуди на близкото минало – единият бил „истински последователен революционер”, а другият „колеблив и нерешителен” – качества, присъщи на буржоазния либерал. Любознателният читател сам ще се досети чия методология използват авторите на такива „научни” писания. Последните изследвания на българските историци обаче показват, че отношенията на разбирателство и допълване се запазват и още – показват едно израстване на двамата в създалата се сложна ситуация, в която те се стремят да преодолеят трудностите. Показват, че аргументите на Левски от 11 април 1871 г. в писмото му до Данаил Попов, че тактиката на насилствено събиране на средства може да доведе до провал, се оказват пророчески. И въпреки това само нещастната случайност при залавянето на Карловеца в ранните часове на 27 декември 1872 г. проваля големия им замисъл.

В годината на Любен Каравелов (2014 – бел. ред.), когато се отбелязва 180-годишнината от неговата поява на бял свят и 135 години от неговата кончина, задължително трябва да се има предвид и това, че се навършват 145 години от излизането на брой първи на в. „Свобода” и 145 години от създаването на БРЦК – рожба на двамата „Големи” на българската национална революция – Копривщенеца Любен Каравелов и Карловеца Васил Левски. Да се има предвид, че благодарение на тяхната дейност и саможертва и на дейността и себеотрицанието на още много други техни помощници и съратници българите заживяват в собствената си държава. Но си струва да се зададе въпросът – освободили ли са се българите след 1878 г. или са си останали все там – в Османската империя, въпреки че живеят в собствена държава? Този въпрос се налага и от прозренията на двамата. На 9 януари 1873 г. Левски ще
заяви пред следствената комисия: „Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщите на тепсия”, а Каравелов ще простене: „За пред люде ли сме? / Българине, Българине, / Чуждо мотовило? / Имаш ли ти нещо свето / Или нещо мило”?
Тъжни, но верни констатации и още по-страшни въпроси, на които все пак трябва да се отговори!

ПОСЛЕСЛОВ

Тази последна част от изследването има за цел да синтезира авторовите изводи, убеждаващи четящата публика, че казаното в предходните страници не е хрумване на пишещия, не е нагласяване на фактите и събитията, не е съобразяване с господстващата политическа конюнктура или с идейните пристрастия на изследователя, а е обективно представяне на миналото, съобразено единствено със съществуващата изворова база. При подобен подход историята се смята за учителка на народите или поне се приема, че е такава. Не че някой се учи от нея! А и тя в повечето случаи си го заслужава – представя желаното за реално, бленуваното за истина, мечтанията за същност, а политическите идеологеми за панацея. И още – приписват ѝ се редица несвойствени задачи – да възпитава в патриотизъм, да буди възхищение, да подхранва националното самочувствие, да сплотява нацията в трудни моменти, да разграничава същата тази нация от други подобни в съдбоносни преходи…, като извежда на преден план необходимото за това и премълчава неудобното. Ако обаче историята е наука и ако тя се смята за отделен клон на човешкото познание, нейната задачата е да казва и възкресява цялата истина за миналото – каквато и да е тя. А цялата истина в повечето случаи е нелицеприятна, но за сметка на това възпитава истински и предпазва от повтарящи се грешки. И именно в това се състои главната задача на науката „История”.

В предложеното изследване авторът е облекчен в голяма степен от избраната тема. Тук ще се намерят основания за себеуважение сред българите, за известен прилив на патриотични чувства, за национална гордост… и всичко онова, което няколко реда по-горе той не приема като цели и задачи, които стоят пред науката „История”. Защото личности като Каравелов и Левски биха били чест за всяка нация, уважаваща себе си. Биха били безценен капитал на Новото време във всички части на Стария континент. Но биха били ли – ще попита читателят? И с право. Те са такива и тогава, когато работят за възкресението на българската държавност, и сега, когато държавата на българите е факт, макар и нямаща много общо с техните начертания. По ред обективни и субективни причини обаче, двамата остават „затворени” в тесните граници на България и ако прекрачват тези граници епизодично, те не отиват по-далеч от Сърбия, Румъния, Молдова, Русия. Т.е. не „прекрачват” арела на физическото си присъствие на Балканите и в Северната империя на единия. А идеите и начинът им на мислене и действие показва, че те не отстъпват на най-известните представители на европейската революционна мисъл през втората половина на ХІХ век. Нещо повече – техният ревностен републиканизъм, тяхната вяра в доброто, тяхната политическа прозорливост и тяхната непоколебимост в избрания път ги нареждат с пълно основание в Пантеона на най-забележителните революционери и политически дейци на Европейския континент.

Няма и как да бъде по друг начин. Всъщност има, но при тях се получава нещо различно от общоприетото. „Университетският” преподавател Каравелов се оказва на изключително ниво. Поне като такъв го приема „обучаваният” Левски. „Заразен” с републиканските възгледи на своя учител, Карловецът ще издигне идеята за „Свобода и чиста република”, която кореспондира изцяло с девиза на Копривщенеца, когато се обръща към сърби, черногорци, власи, молдовани, гърци – „Свобода и всекиму своето”. Любознателният читател ще съзре веднага общото в техните девизи – и двамата поставят на първо място свободата. Тя се явява задължителното условие за просперитет и извисяване, за себеуважение и уважение към другия, за взаимно зачитане на интересите, за съхраняване на „своето” от всяка личност, от всеки народ, от всяка нация. Свободата като вътрешно усещане и като призната в национален и международен аспект реалност.

Близостта в идейно отношение между двамата обуславя и тяхната обвързаност в практическото изпълнение на техните виждания. Създаването на БРЦК и Вътрешната революционна организация, създаването на Централен комитет в Българско, който се обозначава в документацията и изпратения от Каравелов печат като първи отдел на комитета в Букурещ, продължителните обсъждания на тактиката и стратегията, скрепени с приетите на Общото събрание през 1872 г. Програма и Устав, упълномощаването на Левски от страна на Каравелов и БРЦК, взаимните консултации по възникнали проблеми до провала в организацията през есента на 1872 г. са все събития, които говорят недвусмислено за същността на отношенията между Каравелов и Левски. Отношения, които са доказателство за това, че двамата служат на една кауза и осъзнават това. Едва ли си струва да се повтаря, че Каравелов и Левски се допълват по един доста непонятен за българските нрави начин.

Безспорният лидер и идеолог е Копривщенецът. Но неговият „ученик”, макар да известява за всичко своя „учител”, макар да иска съвети, макар сам да съветва, се доближава много плътно до ръководителя на БРЦК и изпълнява практически изработените начертания. Редките случаи на разминаване не променят цялостната картина. Още повече, че те се проявяват поради непознаване на действителната ситуация, от недостатъчна информация, от непочтени донесения, от появили се интриги. И въпреки това, отношенията между двамата до края остават еталон за подражание.

С особена сила това се проявява след провала във Вътрешната организация. В продължение на 156 дни след залавянето на Апостола и 114 дни след неговата смърт, вестниците на Каравелов не публикуват нищо за него – нито за процеса, нито за съдбата му, нито за нещо друго, свързано с името му. В същото време пред следствената комисия в София Карловецът нито веднъж не само не споменава, но дори не намеква за председателя на БРЦК. Всъщност, името на Любен Каравелов отсъства от протоколите на турската следствена комисия. И тук като че ли се съзира някаква негласна договорка, някакво телепатично усещане, някакво трудно обяснимо за непосветения поведение на двамата. От разстоянието на времето може да се каже с пълна убеденост, че това, което се случва между тях след фаталния 27 декември 1872 г., е единственото правилно от конспиративна гледна точка. И те го постигат по един изключителен начин. Човешката природа обаче ще си каже думата и на 9 юни 1873 г. Каравелов ще наруши мълчанието и ще публикува едно стихотворение с посвещение „На В. Левски”, с което още веднъж ще потвърди, макар и по иносказателен начин, че отношенията между двамата „Големи” на Българското възраждане остават до края на техния живот пример за бъдните поколения.

„Сбирайте се, моми, булки
И млади ергене!
Да чуете барем една
Песен и от мене…
Месечинко, виторожко,
Не свети богато
Над гюбрето, над боклукът
Над хорското блато!
Съберете своите лучи,
Разкошно изгрейте,
Над младото, пролетното
Свет Христов излейте;
Осветлете българската
Бесилица света,
Която е въздигната
от ръка проклета!
Тук виси добър юнак
или млада сила,
която е воскресила
свойта майка мила,
която е пробудила
свойто мило племе,
която е посеяла, ново,
здраво семе!”

Ако в поетическите достойнства на това стихотворение може да има някакви съмнения, то за подбудите на неговия автор няма ни най-малко колебание. Напротив – тези подбуди потвърждават казаното, че отношенията между двамата са еталон. Пример, който може да даде много на българския политически „елит”, ако той има смелост и мъдрост да се вгледа в историята и се научи да чете без запъване.

НОВО ИЗСЛЕДВАНЕ ЗА КАРАВЕЛОВ И ЛЕВСКИ

Новото монографично изследване на проф. Иван Стоянов „Каравелов и Левски. Истинският прочит” излиза в годината, в която отбелязваме 180 години от рождението на Любен Каравелов, 135 години от неговата смърт, 145 години от излизането на в. „Свобода” и 145 години от създаването на БРЦК в Букурещ. Книгата е факт само няколко дни преди 18 юли. Така авторът продължава традицията си в навечерието на деня, в който отбелязваме рождението на Апостола, да предлага на читателите свои нови изследвания, които излизат извън налаганите дълго време идеологизирани клишета за Любен Каравелов и за Васил Левски – двамата Големи на Българското възраждане, както ги определя той. Спазва и традицията си като историк в неговите изследвания читателят да намира само документирани истини. И нещо повече – да намира и самите документи, които може да прочете и сам да прецени прав ли е авторът или не.

Новата книга на проф. Стоянов няма да удовлетвори читателите, които очакват традиционно цялостно биографично изследване за двамата Големи. Тя ще отговори на очакванията на онази читателска аудитория, която разграничава истината от художествената и публицистична измислица, която очаква преодоляване на табута и разчупване на стари стереотипи, осветляване на спорни или нерешени все още проблеми, без хипербола и без героизиране, от които за съжаление и самата историческа гилдия все още не може да се отърси.

Както сам споделя авторът, новата книга представя Каравелов и Левски такива, каквито са. А те според него са много, много големи личности, които биха били чест за всяка нация, уважаваща себе си. Дори днес, във второто десетилетие на ХХІ в., е трудно да повярваме, да си обясним, да осъзнаем, че е имало такива българи – едно време. Първият е наречен от дипломатите на Великите държави в Османската империя „Мацини на Балканите”, а втория с пълно право можем да окачествим с другия италиански революционер – Гарибалди – смята проф. Стоянов. Отношенията между двамата Големи той вижда като еталон, който няма как да се обясни със съвременните политически нрави. Дори противоречията, които възникват в редки случаи между тях и са факт, не променят общата картина, а по-скоро потвърждават съвместното им израстване и превръщане в символи на българщината. С тази своя книга проф. Иван Стоянов категорично доказва, че трябва да останат само в миналото опитите да бъдат противопоставяни Каравелов и Левски – единият като буржоазен либерал и поради това непоследователен, нерешителен, изменчив и поддаващ се на чужди внушения, а другият – последователен революционер демократ, който върви право към целта и развенчава колебливата и съглашателска политика на Копривщенеца.

Авторът анализира и нови документи, открити от него в руски архиви, и такива, отдавна известни на науката. На широка документална основа той представя и малко известни или неизяснени въпроси, свързани с живота, делото и идеите на Каравелов и Левски, и съвместната им работа. Изграждането на БРЦК в Букурещ, създаването на Вътрешната революционна организация, обявяването на вътрешния център за „І отд. отъ БРЦК”, т.е. за първи отдел на организацията в Букурещ, възприемането на тактиката на революционния терор от вътрешните дейци по нареждане на емигрантския център, въпреки първоначалното противодействие на Васил Левски, изпращането на събраните средства до Каравелов, а не до касиера на БРЦК Димитър Ценович, търсенето на подкрепа от страна на Каравелов във възникналите спорове с Димитър Общи и Анастас Попхинов, информирането на Букурещкия БРЦК за всяка стъпка на организацията във вътрешността на българските земи са все примери, които изтъква проф. Стоянов, които говорят за едни отношения, между личности, отдадени изцяло на българската национална кауза. Според него дори превратното представяне на задачите и решенията на Общото събрание от 29 април до 4 май 1872 г. от българската „историческа наука” не е в състояние да промени мнението на обективно мислещия човек за отношенията на двамата. На това събрание се демонстрира единство и в мисълта, и в намеренията, и в начина на действие. Съвсем не е случаен фактът, че по инициатива на Каравелов Карловецът получава и известното пълномощно, с което може да представлява БРЦК, където и да се намира.
Безспорно Левски не е теоретик от рода на Каравелов, Касабов, Раковски, но неговите блестящи хрумвания, изказаните прозрения и вроденият реализъм се оказват не по-малко значими като принос в развитието на българската обществено-политическа мисъл през третата четвърт на ХІХ век. Идеята за свобода и чиста република, идеята за съвършено равенство между различните народностни групи в бъдещата държава, идеята за свобода на вероизповеданията, идеята за уважение и отдаване признание на обикновените хора, идеята за изграждане на държавата като храм на истинната и правата свобода… и още много други възхищават и днес – в ХХІ век – изтъква авторът.

И с тази своя книга проф. Стоянов остава верен на принципа си на историк – да показва историята такава, каквато е – с методологията на науката история, не с други методологии. Тези други методологии се демонстрират за съжаление и в наши дни, за съжаление и по отношение на Васил Левски, но от други автори.
„Историята затова е държавна наука – за да поддържа миналото в единство. Иначе нацията губи една от най-важните си спойки и отива на разпад. Именно различният официален възглед към миналото направи македонците такива изметнати българи. Държавата е длъжна по дефиниция институционално да налага единния възглед за миналото върху територията. Докато на най-високо ниво не се реши друго, поп Кръстьо трябва да си остане навсякъде официалният предател на Левски”. Цитираният текст е част от заключението на Росен Янков в книгата му „Предателите на Левски”. И няма как в отговор на тези думи проф. Иван Стоянов да не възкликне: „Има държавна граница, държавна политика, държавна хазна, към която всички се стремят, но за пръв път някой си позволява да налага в писанието си мнение, че историята е държавна наука и държавата трябва да решава кое е историческа истина и кое не!!!”. И да зададе въпросът – освободили ли са се българите след 1878 г. или са си останали все там – в Османската империя, въпреки че живеят в собствена държава? Този въпрос според него се налага и от прозренията на двамата. На 9 януари 1873 г. Левски ще заяви пред следствената комисия „Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщите на тепсия”, а Каравелов ще простене „За пред люде ли сме? / Българине, Българине, / Чуждо мотовило? / Имаш ли ти нещо свето / Или нещо мило”?

Тъжни според автора, но верни констатации и още по-страшни въпроси, на които все пак трябва да се отговори!!!

Дора Чаушева, юли 2014 г.

ПРОФ. ИВАН СТОЯНОВ: „ЛЕВСКИ НЕ НИ Е НУЖЕН КАТО ИДОЛ, А КАТО ЧОВЕК, ЛИЧНОСТ И ПРИМЕР“

30 септември, 2012 г.

С проф. Иван Стоянов разговаря Марио Николов

Историята като наука има за цел да реконструира историческото минало такова, каквото е било, а не такова, каквото някому се иска да е било… Измислената история е вредна, казва големият български учен.
В началото на юни по някакво чудесно стечение на обстоятелствата имах удоволствието да се запозная с историка проф. Иван Стоянов от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.
Мястото беше прекрасно – Българският културен институт (БКИ) „Дом Витгенщайн” (Haus Wittgenstein) във Виена, а поводът – вдъхновяващ – книгите „Васил Левски – Апостола на българската свобода” и „Европейските измерения на Васил Левски”, които ученият заедно с г-жа Дора Чаушева, директор на Националния музей „Васил Левски” в Карлово и съавторка на изследванията, представи пред българската общественост в австрийската столица.

Няма да скрия, че когато разбрах програмата, реших, че това ще бъде поредното традиционно, официозно и формално представяне на живота и дейността на Апостола. Веднага обаче ми направи впечатление странната на пръв поглед идея: в самото навечерие на 2 юни – Деня на Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България – да бъде отбелязана предстоящата 175-годишнина от рождението на Васил Левски.
Всъщност тази идея на Борислав Петранов, директор на БКИ, се оказа оригинална и забележителна, а беседата на професора – завладяваща със своя научен реализъм, аргументираност и разбира се – с изключителната ерудиция на учения. Оказа се, че това мнение не е само мое, а и на повечето от присъстващите на събитието над сто души – едно респектиращо за „българска” сбирка в чужбина число.
След края на тържествената вечер проф. Иван Стоянов се съгласи, като се върнем в България, да даде специално интервю за artnovini.com, което сега предлагаме на вашето внимание…

Проф. Стоянов, съвсем скоро ще отбележим 175 години от рождението на Васил Левски. За този немалък период от време нашият народ успя ли да осъзнае Апостола на българската свобода?

Всеки българин, където и да е, носи в сърцето си Левски и всеки се гордее с неговата личност. Всички българи се прекланят пред паметта на Апостола на 18 февруари и отбелязват неговото раждане на 18 юли – и така трябва да бъде.
Но мисля си, че това не е достатъчно. И за тази „недостатъчност” са виновни не хората, които не се занимават с история, не българите като народ, а тези, които така са „изследвали” живота и делото на този голям българин, че хората са го приели като нещо митично, като нещо свръхестествено.
При това положение няма нужда от някакво мислене, някакво съобразяване или вземане на пример за подражание. „Светците” не могат да бъдат достигнати от простосмъртните – преклонението и цитирането на изказаните от тях мисли е напълно достатъчно. Удобно, нали? За кого ли? Мисля, че читателят сам може да си отговори на въпроса.

Преди дни излезе книгата ви „Нови щрихи върху идейните възгледи и дейността на Васил Левски” (Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий”, Велико Търново, 2012). Нима са останали неизследвани пространства от неговия личен и революционен живот?

Мисля, че има много въпроси от периода на Българското възраждане, които историците трябва да изяснят, съобразявайки се единствено със съществуващата изворова база. Тук става въпрос не за нов прочит на историята, а за реконструиране на историческото ни минало такова, каквото е било, а не такова, каквото някому се иска да е било.
Политизирането на миналото ни и съобразяването му с господстващата политическа конюнктура унищожава историята като наука. Това се отнася и за Васил Левски. Той е толкова голяма и значима личност от българското минало, че няма нужда да му приписваме свръхестествени качества, за да го уважаваме.
Има още какво да се каже за Големия карловец и си мисля, и съм убеден, че то ще бъде казано. Това няма да го направи светец, но ще го направи още по-значима за българската история личност.

При представянето на книгата в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” деканът на Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” доц. д-р Пламен Митев сподели, че вашето изследване „разчупва стереотипите”, и го определи като „противопоставяне на митологемите”. Много ли стереотипи и митологеми бяха създадени за 175 години?

Казаното от доц. д-р Пламен Митев е напълно основателно, защото през изминалите години, от Освобождението до днес, историческата наука е направила много за разкриването на българското минало, но по ред обективни и най-вече субективни причини някои личности, процеси и събития са представени в доста „изкривен” вид.
Общоизвестно е, че измислената история не допринася за нищо добро. Достатъчно е да погледнем и да вземем за пример нашите югозападни съседи. Кой знае защо и с личността на Левски не е процедирано по най-почтения начин. Навярно се смята, че определянето му за „най-велик българин” го превръща в нещо, за което трябва да се говори и да се пише само по един начин.
Според мен прозвището „Апостол на българската свобода” му приляга много повече, отколкото почти нищо не значещото „най-велик българин”. Защото веднага следват въпросите – кои са другите велики българи, с които той се съизмерва, и ако сме ги имали толкова много, това ли щеше да бъде България днес – най-бедната държава не само в Европейския съюз, но и в цяла Европа?

Трудно ми е да дефинирам отношението на българския народ към Васил Левски. В някои случаи имам усещането, че е изключително, крайно, преминаващо в нематериалните проекции на божественото… В други – то е прекалено елементарно, календарно – пригодено за широка употреба (консумация)… Не е ли странна цялата тази безусловност? А се оказва, че дори не отбелязваме неговата кончина на вярната дата?

Напълно прав сте с разсъжденията си в поставения въпрос. Но не можем да се сърдим на никого освен на себе си. В едни случаи не даваме да се каже нищо, което не отговаря на идеята за митологизиране, фетишизиране или канонизиране на една личност – в случая на Васил Левски. Но не са и малко проявите, които са чисто формални и като че ли са свързани с изпълнението на едно недотам приятно задължение.
След отбелязването на единия 18-и се чака другият 18-и! А между тях – нищо. И тук се сещам за големия български поет Никола Вапцаров (1909-1942), който пише следното за историята: „Ще хванеш контурите само, а вътре знам – ще бъде празно”. Когато „вътре” е „празно”, няма как да не се получава този дисбаланс.
Ако не се поучим от тази „празнота”, колкото и красива и елегантна да ни се представя тя от властимащи, от услужлива интелигенция, не ни очаква нищо друго, освен да пустосваме живота „под мустаците увиснали”.

Захари Стоянов (1850-1889), Иван Вазов (1850-1921), Стоян Заимов (1853-1932) и още много други героизират Левски до степен, че го превръщат в абсолютен, непостижим идеал. Необходима ли е подобна интерпретация?

Това е най-страшното, сторено с личността на Васил Левски. Съмнявам се, че такива значими личности като Захари Стоянов, Иван Вазов, Стоян Заимов… са искали да се получи точно това, но на практика това се случва.
Абсолютният и непостижимият идеал е ненужен. Той е абсолютен и недостижим. На нас като хора ни е нужен достижим идеал. А идеите на Левски са напълно достижими – „свобода и чиста република”, държавата да бъде „храм на истинната и правата свобода”, чорбаджилъкът да отстъпи на „съгласието, братството и съвършеното равенство между хората било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било”, всички да бъдат равни пред законите… – какво непостижимо има в идеала на Васил Левски?
Само че на кого от управляващите е нужна такава държава? Я попитайте Бай Ганьо – то като няма келепир… за какво ти е държавата?

Ще цитирам една ваша мисъл: „Истинският историк не може да си позволи да конструира миналото, колкото и да му се иска.” Известен ли ви е случай, в който „измислената история” е помагала? Или винаги става дума за пропаганда, манипулация?

Историята като наука има за цел да реконструира историческото минало такова, каквото е било, а не такова, каквото някому се иска да е било. Тя няма право да порицава и отрицава, а единственото ѝ право е да обяснява процесите и явленията и то не от гледна точка на авторовото време, а от гледна точка на времето, в което протичат тези процеси.
Историкът не трябва да „конструира” миналото, той трябва да го реконструира – т.е. да го представя в истинската му същност – без да се ръководи от политическата конюнктура или някакви личностни съображения. Измислената история е вредна.
Тя пречи най-вече на бъдещото развитие на държавата. Вижте какво се случва в България! Измислената история може да „помогне” на отделна личност.
Винаги е имало „изследователи”, които са нагаждали историческото ни минало съобразно властимащите. Има ги и днес. При заемането на такава „научна позиция” се извличат доста прилични дивиденти – я зам.-министър, я министър, я депутат, я посланик, я… Солунската митница, казва един Алеков герой (бел. ред.: Алеко Константинов; 1863-1897).
Но рано или късно историята казва истината такава, каквато е. И е по-добре според мен човек да казва истината, което няма да му донесе в никакъв случай един от горепосочените дивиденти. Всъщност всеки решава сам какъв път да избере.

Що за феномен е съвестта на учения?

На този въпрос е много трудно да се отговори. Но ученият без съвест просто не е учен. За съжаление бедният човек много лесно се продава и още по-лесно се купува. Хората, които в България се занимават с наука през всичките периоди на развитието на държавата ни, винаги са били бедни, освен ако не са правили „наука” в полза на господстващата политическа конюнктура.
Когато гледам телевизия и слушам радио, чета вестници и списания и разбера, че „интелектуалци” влизат в политически партии и други политически формации, си мисля, че това са всичко друго, но не и интелектуалци. Може ли ученият да се подчинява на партийна дисциплина или на заповедите на… да не изброявам имената на ръководителите на днешните български партии, а и на вчерашните.
Може ли интелектуалецът да получава нареждания от полуграмотни, но напористи хора? В какво се състои същността на интелектуалеца тогава? Послушникът, манипулаторът, стремящият се на всяка цена към властта, подмазвачът, завистникът… това са категории хора, всъщност една категория хора, които, каквито и букви да имат пред името, не могат да се причислят нито в категорията на учените, нито в тази на интелектуалците. Те са освободени от химерата, която простосмъртните наричат съвест.

Какъв е реалният образ на Апостола, който откривате при вашите изследвания? Романтик, утопист, прагматик…

Васил Левски – Апостола на българската свобода, е една изключителна личност от периода на Българското възраждане. Той е според моите разбирания и това, което съм прочел в неговото документално наследство, на първо място – прагматик, на второ място – романтик, и в много малка степен утопист.
Всъщност това е присъщо на всеки нормален и реален човек, на всяка уважаваща себе си човешка личност. А Левски е голям, много голям като човек, който посвещава себе си на една голяма идея.

В навечерието на 2 юни при представянето на книгите „Васил Левски – Апостола на българската свобода” и „Европейските измерения на Васил Левски” в Българския културен институт „Дом Витгенщайн” във Виена сравнихте дейността и революционната концепция на Апостола с тези на Гарибалди (Giuseppe Garibaldi; 1807-1882) и Мацини (Giuseppe Mazzini; 1805-1872), на Лайош Кошут (Kossuth Lajos; 1802-1894), на Александър Херцен (1812-1870) и Михаил Бакунин (1814-1876)…
Тогава си дадох сметка, че всъщност голяма част от българите не знаем почти нищо за неговите идеи, погледнати в подобен контекст. Съпоставими ли са възгледите на Левски с идеята за тази Европа, която се опитваме да постигнем днес?

Идеите на Васил Левски са едно от най-големите достижения на българската обществено-политическа мисъл през Възраждането. Те са заимствани от неговите „университетски преподаватели“ Георги Раковски (1821-1867), Иван Касабов (1837-1911), Любен Каравелов (1834/35-1879), но той ги доразвива в своите писания.
Идейните виждания на Апостола са в много голяма степен съпоставими с идеята за тази Европа, която се опитваме да постигнем днес. Достатъчно е да цитираме една негова мисъл, а те са много повече, за да се убедим в това: „От нашите собствени задружни сили зависи да бъдем равни с другите европейски народи.”
Нима е толкова трудно да се осмисли и осъзнае това днес? А нима властимащите мислят по този начин? Мисля, че Големия карловец е указал пътя как ние, българите, можем да бъдем достойни граждани на обединена Европа – това зависи от „нашите собствени задружни сили”.
Къде са тези сили днес, задружни ли са, от нас ли зависи според политиците да бъдем равни с другите… Въпроси, въпроси, а отговорът е даден още през 70-те години на ХІХ в.

Според вас днес възможна ли е саможертва като на Апостола в името на България?

Категорично не от днешните български политици. Те предпочитат да приватизират и реституират и да се занимават с още много други подобни дейности. Навярно първоначалното натрупване на капитала предполага това, но чак пък толкова?!

По време на представянето на новата ви книга в залата се усети известно напрежение, когато изразихте становището си, че думите „Свята и чиста република” не са написани (изричани) от Васил Левски, както и след твърдението ви, че няма данни Апостола и Христо Ботев (1848-1876) да са се познавали лично.
Не се ли притеснявате, че така ще си навлечете нечии казионен гняв? С невъоръжено око се вижда, че сега псевдопатриотизмът е повсеместен и човек лесно може да бъде заклеймен…

Напълно сте прав в наблюденията си. Още в началото, когато се захванах с тази книга, знаех, че ще срещна и одобрение от професионалните историци – една част, и неразбиране или по-скоро „казионен и неказионен гняв”, от друга страна. Всичко в книгата е документирано, а историята е това.
Кому са нужни измислените сцени, изрази и безсмисленото фетишизиране и героизиране на Апостола. Кому са нужни сравненията с Христос или Хус (Jan Hus; 1370-1415). Той е направил достатъчно, за да го уважаваме и без да му слагаме нимб. Нима изграждането на един идеален образ не обижда личността на Васил Иванов Кунчев?
Той не е нужен на българите като идол, а им е нужен като човек, като личност, като пример за подражание. Ако българският народ не се стреми към това, към реализиране на идеите му, към задружни усилия в името на бъдещето, към постигане на „свободна и чиста република”, а единствено строи паметници и украсява началнически кабинети с портретите му, ние, българите, по думите на доц. д-р Пламен Митев, предателстваме по отношение на неговите идеи.
Защото, казва той, колкото по-театрално се кланяме пред неговите паметници, толкова повече предателстваме спрямо неговите идеи.

Във Виена и в София говорихте за една изключителна личност, за която в общественото пространство не се споменава почти нищо – Иван Касабов. Нарекохте го „духовния предшественик на Васил Левски”. Какъв човек е бил Иван Касабов?

Иван Касабов е идейният вдъхновител и предшественик на Васил Левски. От него той заимства всичко онова, което по това време шества в Европа като политическа мисъл и политически доктрини.
От него заимства и основните постановки по развитието на българското освободително движение, по изграждането на вътрешната организация, отношението към Османската империя, към балканските страни и към Великите сили. Макар и непознат, Касабов е личност, която може и трябва да се съизмерва с всичките големи дейци на Българското възраждане.

Къса ли е националната ни памет?

Много, много къса! Иначе как поп Тодор Митов (1836-1891), който почти десет години след обесването на Апостола се сеща, че е бил негов изповедник пред бесилото, няма да запише в книгата за погребенията на църквата „Св. Крал”, че на този ден от земния свят си отива такава личност?
Това се прави по отношение на всеки, отиващ си от живота, и едва ли е било толкова „опасно” като действие дори на самия 6 февруари (стар стил) 1873 г. А и да е опасно, нали пирдопчанинът бил уж революционен деец.
Ако наистина е бил изповедник? Как някой ще препогребе тялото на Левски и ще спомене това на смъртния си одър след много десетилетия – нима това е престъпление, та трябва да се мълчи… Защо това сведение е предадено от неговите наследници също след още десетилетия? Това къса памет ли е или нещо друго?
Защо не се уважават делото и идеите на Левски, защо не се реализират те, а усилията се хвърлят в строеж на безброй паметници и десетки хиляди ретуширани портрети, на които, ако той се види, едва ли ще се познае? С това ли показваме уважението си към тази наистина голяма личност, към Големия карловец?

Сътрудничите активно с Националния музей „Васил Левски” в Карлово. По какви общи проекти работите?

Сътрудничеството ми с Национален музей „Васил Левски” – Карлово, може да бъде окачествено като еталон за съвместни действия в полза на каузата „Левски”. Ръководството и работещите в тази национална светиня правят много, за да представят истинския, големия, българския Апостол на свободата.
Много са съвместните издания, надявам се да бъдат още повече в бъдеще, но когато тези планове видят бял свят ще разберете какви са били нашите съвместни проекти.

Ръководите отдел „Научноизследователска, художественотворческа и издателска дейност” към Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, какви са приоритетите ви?

Да издаваме качествена учебна и научна литература, за да могат студентите да получават най-доброто в своето обучение по различните специалности.

Наскоро се завърнахте от Санкт Петербург, където бяхте по покана на Херценовския университет. Какви са впечатленията ви от тази визита?

Специализирал съм два пъти по три месеца в Петербург. Сега попаднах там за две седмици по междууниверситетския обмен. Санкт Петербург е изумителен град, а когато това е съчетано с „белите нощи”, се получава някаква фантазия.
Университетът, в който бях, носи името на А. И. Херцен и е един от най-престижните университети в Русия. Всички в тази „северна столица” на Русия се отнасят по изключително уважителен начин към България и българите – и на улицата, и в университета, и в хотела, и в библиотеките, и в архивите, и навсякъде. „Братушките” си остават „братушки”, каквито и политически ветрове да веят, и е добре, че е така.

За каква България мечтаете?

За България на Васил Левски, в която ще има свобода и чиста република, държавата ще бъде храм на истинната и правата свобода, а всички граждани на тази държава ще бъдат равни пред законите независимо от тяхната етническа принадлежност, партийна окраска и властова позиция.

Благодаря ви за интервюто! Пожелавам ви много успехи!

Интервюто е публикуванo за първи път в АРТ НОВИНИ.

ПРОФ. ИВАН СТОЯНОВ: ВРЕМЕ Е ДА ЗНАЕМ ИСТИНАТА ЗА СВОЕТО МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ

17 юли 2014 г., www.artnovini.com

С проф. Иван Стоянов разговаря Марио Николов

Оказва се, че 136 години след Освобождението на България, някои продължават да спят и да са все там – в Османската империя, казва изтъкнатият български историк проф. Иван Стоянов , който е председател на Фондация „Васил Левски”.

Проф. Стоянов, в последните няколко години, в навечерието на 18 юли, публикувате свои изследвания, които разчупват налаганите с години идеологизирани клишета за Любен Каравелов, за Васил Левски, за първия биограф на Апостола, за европейските измерения на идеите на Левски… Ще спазите ли и тази година традицията?

Надявам се и тази година да спазя утвърдилата се вече практика и да предложа на любознателния читател и на цялата българска четяща публика една нова монография, озаглавена „Каравелов и Левски. Истинският прочит”.
Допреди няколко десетилетия се смяташе, че всичко около Българското възраждане е решено и трудно могат да се намерят нови изследователски теми. Оказва се обаче, че „всичко” е решено от позицията на една господстваща методология. А истинската история на българите през ХVІІІ и ХІХ в. просто не е изследвана така, както трябва. Това, което се опитвам да правя, не е „нов прочит” на историята, както е модерно да се прави при всяка смяна на политическите режими. За мен това е документален прочит, който единствено може да бъде обективен, но може, разбира се, и да не бъде. Зависи от човека – дали той е изследовател или е „изследовател”. Историята е наука, която има за цел да реконструира миналото такова, каквото е било, а не такова, каквото някому се иска да е било. Това ще повтарям до края на живота си и няма да ми омръзне. Само при такъв подход историята може да се смята за отделен клон от човешкото познание. В противен случай тя е, най-общо казано, слугиня на властимащите. Най-авторитетни учени и историци са ми казвали неведнъж, че който казва истината печели само врагове. Признавам – така е. Но ако историкът или изследователят е професионалист, той би трябвало да се придържа към истината, каквато и да е тя. Ако се страхува от това – тогава да се захваща с розови романчета, с литературни хроники, с биографии на съвременни политици и мафиоти – не че между едните и другите има някаква разлика – ще печели многократно повече. Гарантирам!

Какво ще открие любознателният читател в новата ви монография?

И в тази книга, както досега, той ще намери само документирани истини, а ще намери и самите документи, които може да прочете и сам да прецени прав ли е авторът или не. Тя излиза във връзка със 180 години от рождението на Любен Каравелов (1834-1879), 135 години от неговата смърт, 145 години от излизането на в. „Свобода” и 145 години от създаването на БРЦК, в което създаване Копривщенецът и Карловецът имат общи заслуги. Идеята е да се докаже, че тяхното противопоставяне след 1944 г., и дори в последно време, е една българска глупост, която трудно може да се обясни. Трудно, защото се прави от сравнително образовани хора, които няма как да не виждат истината, но подчинени доброволно или не толкова доброволно на една методология изкривяват познати на всички българи документи. Ето какво е написал един автор през февруари 2014 г. в заключението на своята книга за предателството или предателствата по отношение на Васил Левски: „Историята затова е държавна наука – за да поддържа миналото в единство. Иначе нацията губи една от най-важните си спойки и отива на разпад. Именно различният официален възглед към миналото направи македонците такива изметнати българи. Държавата е длъжна по дефиниция институционално да налага единния възглед за миналото върху територията. Докато на най-високо ниво не се реши друго, поп Кръстьо трябва да си остане навсякъде официалният предател на Левски”.

Това е изключително смущаващо!..

Едва ли е необходим някакъв коментар към този цитат, тъй като авторът няма и представа от това що е наука, след като обявява историята за „държавна наука”. Има държавна граница, държавна политика, държавна хазна, към която всички се стремят, но за пръв път някой си позволява да налага в писанието си мнение, че историята е държавна наука и държавата трябва да решава кое е историческа истина и кое не!!! Мили Боже, и книгата на този „проучвател-изследовател” се купува и формира мнение. Явно Чинтулов е бил напълно прав, когато се провиква „Стани, стани, юнак балкански, от сън дълбок се събуди!” А какво се оказва, че 136 години след Освобождението някои продължават да си спят и са си все там – в Османската империя. Ама прав е авторът на гореприведения цитат! И още как! Османска империя е това, а историята е държавна наука. Заповядала Високата порта на българите да спят и те си спят и днес! Да си викат колкото искат Чинтулов, Ботев, Каравелов, Левски и разни там други хаймани! Докато от най-високо място не ти кажат, че трябва да се събудиш – никакво събуждане! Държава е това, а не лукова глава.
Аз съм категоричен, че няма държавна наука и не може да има. Науката затова е наука, за да е наука. А че държавата може да влияе върху „изследователи” го показва почти цялата ни историческа книжнина, особено в някои периоди от своята поява и развитие. Показва го по категоричен начин и цитатът по-горе.

Основният ви научен принцип е да представяте „историята, такава каквато е била”. Несъмнено, в тази посока е написана и книгата ви „Каравелов и Левски. Истинският прочит”…

Новата книга представя Каравелов и Левски такива, каквито са. А те са големи, много големи личности и дори във второто десетилетие на ХХІ в. е трудно да повярваме, да си обясним, да осъзнаем, че е имало такива българи – едно време. Първият е наречен от дипломатите на Великите държави в Османската империя „Мацини на Балканите”, а втория с пълно право можем да окачествим с другия италиански революционер – Гарибалди. Отношенията между двамата са еталон, който няма как да се обясни със съвременните политически нрави. Противоречията, които възникват в редки случаи между тях, не променят общата картина, а по-скоро потвърждават съвместното им израстване и превръщане в символи на българщината.
Опитите от близкото минало Каравелов и Левски да бъдат противопоставяни с твърденията, че единият е буржоазен либерал и поради това е непоследователен, нерешителен, изменчив и поддаващ се на чужди внушения, а другият е последователен революционер демократ, който върви право към целта и развенчава колебливата и съглашателска политика на Копривщенеца доказва само едно – че историята наистина е била приемана за „държавна наука” от пишещите и откриващите тези „истини”. За някои тя все още продължава да бъде държавна наука, а други и в бъдеще ще чакат решаването на спорни въпроси от „най-високо ниво”. Фондация „Васил Левски” обаче и нейният председател ще казват това, за което свидетелстват автентичните документи и ще представят историята такава, каквато е била. Защото е крайно време българите да знаят истината за своето минало, както и истината за своето настояще!

Проф. Стоянов, от миналата есен сте председател на Фондация „Васил Левски”, какво ново наложихте в нейната работа?

От септември 2013 г., когато бях избран на този пост от Общото събрание, се стремя да реализирам два основни момента. На първо място правя възможното за осъществяване на приемственост и продължаване на всичко положително, „родено” през предходните 22 години. В същото време се стремя към въвеждане на някои нови правила и дейности, наложени от промените, настъпили през последните години и особено през последните месеци. Това е втората линия, която следвам и която приемам като основополагаща в сегашната и бъдещата дейност на Фондацията.

Какво имате предвид?

Учредяването на тази обществена организация става факт на 17 септември 1991 г. На 15 май 1996 г. тя е регистрирана в Софийския градски съд. Това е времето на лавинообразното появяване на фондации, които се занимават с всичко друго, но не и с това, което е записано в техните програмни документи. Всички си спомнят, надявам се, „Бъдеще за България”, „Св. Пантелеймон” и какви ли не още помпозни наименования на структури, които осигуряваха бъдеще за създателите си, за подбудителите, които стояха на тъмно, за техните наследници и банково-партийни структури, но не и за препатилата ни държавица. „Бъдеще”, което всички ние изпитваме на собствените си плещи всекидневно и което превърна една истинска и уважавана държава в най-бедната и корумпирана система на Европейския съюз. Без съмнение това налага отпечатък върху всички страни от живота на държавата, доколкото все още я има, и върху всички нейни структури. Фондация „Васил Левски” обаче, за разлика от своите посестрими, си поставя за основна цел утвърждаване името и делото на Васил Левски, което ще рече поддържане и опазване на културни паметници, свързани с Апостола, изграждане на мемориалния комплекс към Националния музей „Васил Левски” в Карлово, подпомагане на научната, културната, обществената и спортната дейност, свързана и посветена на Големия Карловец. Работата със студенти и ученици, с обществени организации, с българското гражданство, с българите зад граница и техните културно-просветни структури – училища, дружества, църковни общности е неотменна част от задачите, които изпълнява Фондацията, посветена на Големия българин. Тази родолюбива дейност е подпомагана щедро от различни институции, структури, фирми през последното десетилетие на ХХ в. и първите години на новото хилядолетие, което дава възможност за разнообразна издателска дейност, изграждане на множество паметници на Левски в различни селища на България, зад граница и дори зад Атлантика.

В последните няколко години конюнктурата у нас се промени съществено – от 1 януари 2007 г. България е част от Европейския съюз и в сила са „нови правила”. Но пък вече пет години страната ни е в „турбуленцията” на световната икономическа криза, за която, впрочем, някои страни вече забравиха…

Влизането на България в Европейския съюз и налагането на финансовия механизъм на този съюз в държавата, отличаващ се, поне на книга, с ясни правила и изключително строга отчетност, завземането на властта от олигархични структури и наложените от тях корупционни практики, узаконени като държавна политика, постепенно изтласква встрани от полезрението на днешния ден организации, занимаващи се с народополезна дейност, т.е. такива, в които няма келепир. Ама наистина го няма това, което българинът разбира под понятието „келепир”, като с абсолютна категоричност мога да твърдя това за времето след 24 септември 2013 г.
Икономическата криза, която обхвана целия свят и особено съюза, в който попада и България през 2007 г., показа истинската си същност в най-бедната страна на европейското чудо. Всичко това ограничи до минимум финансовите постъпления във Фондацията, получавани до този момент най-вече като дарения под различна форма и по различни поводи и реализиране на самостоятелни или съвместни с други структури проекти. Точно тези нови условия имам предвид, когато говоря за втората линия в работата на Фондацията, която приемам като основополагаща. В своята работа Управителният съвет стигна до извода, че за Апостола на българската свобода, обрекъл се съзнателно на саможертва в името на българското възкресение, си струва да се работи и без наличието на големи финансови средства. Разбира се това е много, много трудно, но не и невъзможно. Оказването на методическа, научна и конкретна практическа помощ на редица културни институти, на двата музея, свързани най-тясно с Васил Левски: Националния музей в Карлово и Регионалния исторически музей в Ловеч, на останалите музеи в България, на регионалните библиотеки, на градските и селските читалища, на местните структури, занимаващи се с пропагандирането на идеите на Апостола и съхраняване на паметта за него, на основни, средни и висши училища, на обществени организации и други подобни, доведе до появата на съвместни издания с Фондация „Васил Левски”. По този начин се проявява истинската същност на общественополезната й дейност. До този момент на бял свят са вече три чудесни сборника. В най-близко време – отново по същия принцип – предстои излизането на том 15 от поредицата „Българско възраждане. Идеи Личности Събития”. И това е само за един период от 9 месеца…

Представяте личността, живота и дейността на Васил Левски не само в много български села и градове. В последните няколко години неговото име и идеи придобиват все по-голяма известност и в чужбина…

С помощта на Министерството на културата, на общински ръководства, на университетски структури и с инициативността на личности, отдали се на каузата „Левски”, се осъществява представянето и популяризирането на живота, делото и идеите на Големия Карловец пред българската общественост от Свиленград до Видин и от Силистра до Благоевград. Фондацията обръща все по-голямо внимание на популяризирането на Апостола на българската свобода зад граница. Съвместно с Община Карлово, Национален музей „Васил Левски” – Карлово, Института по славистика на Виенския университет (Instituts für Slawistik der Universität Wien), Българското посолство в столицата на Австрия с Н. Пр. посланик Елена Шекерлетова, проф. д.ф.н. Любка Липчева-Пранджева, проф. хонорис кауза доц. Румяна Конева – директор на БКИ „Дом Витгенщайн” във Виена, директора на Института по славистика на Виенския университет проф. Фьодор Поляков, Българския културен център в Будапеща, Филологическия факултет на Белградския университет, където като лектор по български език работи доц. Ценка Иванова от Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”, от 16 до 19 юни т.г. Васил Левски беше представен в трите европейски столици като гражданин на света и на Стария континент. И беше представен с участието на представители на едни от най-престижните европейски университети, освен споменатите – тези във Фрайбург, Страсбург и Познан. Сред тях бяха и представители на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”.
И отново подчертавам – всичко това за 9 месеца. Ще направя всичко възможно тази практика да продължи и в бъдеще, а тя ще покаже кой работи за идеята „Левски” и кой се стреми да се облагодетелства от идеята „Левски”. При появата на финансови средства нещата могат да се подобрят още повече, но тези евентуални средства ще бъдат изразходвани до стотинка със знанието и с решенията на Управителния съвет на Фондацията. Нали сам Апостола ни е завещал най-строга отчетност за народните пари!

ЕДИН ВЕК НЕ НИ СТИГА, ЗА ДА РАЗБЕРЕМ КАЛЕНДАРНАТА РЕФОРМА ОТ 1916 г.

На 1 април 2016 г. се навършват 100 години от въвеждането на Григорианския календар в България. Е, с малко закъснение в сравнение с останалите европейски страни – с около три века и половина, но иначе как ще се различаваме от останалите европейци. Календарът, разработен от папа Григорий ХІІІ, е факт още от 1582 г. и редица страни като Италия, Полша… го приемат непосредствено след появата му. Българите правят това едва след включването си в Първата световна война на страната на Централните сили Германия и Австро-Унгария през 1915 г.

А някои и днес не знаят, че т. нар. „нов стил”, чиято същност е реалното отчитане на времето в една календарна година, е факт точно отпреди 100 години и продължават да си прибавят по 12 и 13 дни към паметните за българската история дати. По този начин изместват – т.е. отлагат и забавят, отбелязването на съответното събитие с толкова дни, посочени в предходните числа. И какво се получава? Априлското въстание „избухнало” на 2 май, а не на 20 април! Е, то бива, бива, ама чак такава глупост не бива! И се чудим на днешния си хал. Ако управляващите от 1916 година до днес не могат да разберат, че няма как Априлското въстание да се казва Априлско, ако е започнало през май – на кого да се сърдим, освен на себе си? Ботев бил роден на 6 януари, а не на 25 декември. Ами ако е така той щеше да се казва Йордан, а е кръстен Христо, защото е роден точно на 25 декември. И още – поетът-революционер е убит на 20 май, а отдаваме почит към всички паднали в борбата за свобода на 2 юни! Левски е роден на 18 юли, а е обесен на 19 февруари…, които дати в ХІХ век са съответно 6 юли и 6 февруари и които след реформата са отново 6 юли и 6 февруари.

Но – спокойно! Не сме напълно сами в тази бъркотия. Всички си спомнят, че началото на Октомврийската революция, поставено със залповете на „Аврора” от 25 октомври, се отбелязваше на 7 ноември в СССР. Уж октомврийска, пък то било ноемврийска. И все пак – ноемврийска или октомврийска? Нали сме славяни – следователно трябва да си приличаме. И Санстефанският договор, макар и прелиминарен, с който се възстановява българската държавност в проект, вместо като национален празник да се отбелязва на датата, на която е сключен – 19 февруари, се „премества” на 3 март! Най-вероятно, защото българите не искат този празник да съвпада с коронацията на Александър ІІ, извършена на 19 февруари 1855 г. и с отмяната на крепостното право в Русия – 19 февруари 1861 г. А Н. П. Игнатиев избира точно 19 февруари за договора, за да ознаменува годишнината от посочените две събития в руската история! Ако си нямаш работа върви обяснявай на ученици, студенти и общественост това, което не могат да проумеят дори държавниците. А как ще обясниш на посочените категории интелигентни хора, че Учредителното събрание в Търново се открива на 10 февруари 1879 г., а Търновската конституция е приета на 16 април същата година. Напълно резонен би бил техният въпрос – „Защо към 6 юли, 6 февруари, 25 декември, 20 април, 20 май, 19 февруари прибавяме 12 дни, а към други значими събития от българската история през ХІХ век не правим това?”. И какъв трябва да бъде отговорът на този въпрос?

Всъщност какво става през 1916 година? Ами много „простичко” нещо – след 31 март следва датата 14 април. Т.е. „изчистват” се онези „натрупани” 13 дни разлика за ХХ век между Юлианския и Григорианския календар. Датите обаче след 14 април си остават все същите, каквито са били и в предходните векове. Става повече от ясно, че няма нужда да се добавят още 12 или 13 дни днес за датите след 14 април 1916 г., както правим това до тази дата. В това се състои и смисълът на проведената реформа. А днешното добавяне на съответното число за ХІХ, ХХ и ХХІ век говори само едно – че съдържателният смисъл на реформата не е разбран и продължаваме да „изравняваме” времето както се прави това до 31 март 1916 г. Да се надяваме, че дори средно статистическият българин не се затруднява да разбере написаното!

През 2016 г. ще се отбелязват няколко кръгли годишнини на изключително важни събития за родната ни история. На първо място трябва да се постави 140-та годишнина от Априлското въстание през 1876 г. Ако националните чествания са отново на 2 май, това означава само едно – че българският народ и неговите политици са балканци от най-чиста проба и че сто години са недостатъчни, за да разберат една реформа, която е проведена преди цял един век. Но може да се каже и нещо успокоително – на фона на няколко вековните закъснения в сравнение с останалите европейски народи сега закъснението само с век може да се оцени като чист напредък.

140 години се навършват и от участието на почти 2500 българи в Сръбско-черногорско-турската война от юни-октомври 1876 г. Още толкова години изминават от появата на песента „Шуми Марица” с автор Никола Атанасов Живков от Търново. Същият период от време ни отделя и от изработването на първия български хоризонтален трицвет с последователност отгоре надолу бяло, зелено червено, който е дело на Иван Параскевов – преселник от Ямбол в Браила, и Стилияна Иванова Параскевова. По-късно това знаме става един от основните национални символи на възстановената българска държава, а песента „Шуми Марица” се превръща в национален химн.
И сега ли – 100 години след въвеждането на творението на папа Григорий ХІІІ ще добавяме 12 или 13 дни. Ами защо е направена тогава тази календарна реформа и толкова ли е трудно да се разбере нейният смисъл?

Днес, когато вече сме членове на голямото европейско семейство, трябва да покажем, че сме достойни за тази чест – не с напъни за минало величие и световни открития, които раждат само снизходителни усмивки и потупване по рамото, а с това, което сме в действителност. Ние сме един много малък и преминал през преизподнята на ада измъчен народ, който неслучайно се намира в дъното на всички европейски класации, но въпреки всичко го има. Ако вместо напъните за участие в решаването на световни проблеми и хвалбите, че сме наследници на древни култури, пристъпим към подреждане на собствената си „градинка” – няма да сбъркаме. Няма да сбъркаме, а ще докажем, че сме европейци, ако не от повече, то поне от 100 лета. Но Министерският съвет трябва да предложи и Народното събрание трябва да приеме само една единствена фраза – „Всички събития в българската история (да) се отбелязват на датата, на която са се случили”. Или още по-простичко – Министерският съвет да издаде постановление с този текст. Точка! Без повече обяснения. Който трябва да разбере защо е така – ще разбере, а който не разбере ще го приеме „на вяра”, както става с много от решенията на законодателния орган. Още повече, че на 1 април 2016 г. се навършва цял един век от наистина знаменателното събитие! Какво по-голямо доказателство за съпричастността и принадлежността ни към Европа?! Не от 2007 г., а от доста по-рано!

Някой някога ще направи това и ще влезе в историята през парадния вход, но ако продължаваме да го отлагаме ще докажем само едно – че като българи все закъсняваме и то не с година-две, а с векове. Дано второто десетилетие на третото хилядолетие опровергае тази прогноза.

Проф. дин Иван Стоянов,
Председател на Фондация „Васил Левски”

КОЙ СИ ТИ, АПОСТОЛЕ?

Навярно мнозинството от българите биха отговорили в хор – най-великият българин. И биха имали право, и биха били разбрани дори от онези, които не са и чували името ти, които не са и сънували, че си съществувал някога, които и не подозират, че на такива като теб днес дължим, че ни има на този свят като отделна нация (все още), че макар и да не знаят къде точно се намираме, днешните ни „съюзници“ от „съюза“ (разбирай Европейския) произнасят името България.

Ще те определят като стратег и идеолог на Вътрешната революционна организация, на идеята за чиста и свята република, на такава форма на държавно управление, в която българи, турци, евреи ще живеят като равни, а законите ще важат в еднаква степен за всички… (Ако знаеш, Апостоле, как превратно се използва тази ти мисъл днес и колко е удобна за така наречените „български политици“… Те за това, че всички трябва да спазват законите и не помислят дори, но виж – да бъдат равни – искат и то искат да бъдат дори „по-равни“ и от българите).

Ще изнасят речи за теб – „онзи там“, застанал „отзад“ на постамента и замръзнал според вижданията на скулптура в причудлива поза… Ще те поставят на стената в кабинетите си в изящни рамки с европейско облекло (защото българското… така де…), с присъщите аксесоари и модната прическа с кичури – „досущ“ като запазените ти коси…, но винаги отзад, защото отпред би гледал в очите, макар и от портрета, а отзад – гледай си, кой ти пречи! Ще те представят като „демон въздесъщ“ – „озове се в сянка, мерне се в седянка“… Ще търсиш „най-чистия път“…

А ти беше Просто Човек! Живеещ във времето си и разбиращ времето – „времето е в нас и ние сме във времето…“ Ти беше Просто Българин – живеещ с българите в България и разбиращ българщината! Ти беше син на своите родители – обичащ Родината и ненавиждащ Държавата! Ти беше Душата на възкръсващия за нов живот! Ти беше Адът за поробителя! Ти беше Чудото, което роди една Подбалканска долина в деветнайсети век, долина, дала живот на много още апостоли, за да се появи на бял свят и Българският въпрос. Без теб и твоите съратници навярно днес светът не би познавал понятия като „българско“, „българщина“, „България“…, макар този свят да свързва и днес тези понятия с Букурещ, Атина, Русия и не знам още с какво си… Та да си знаеш – така е в „образована“ Европа и в „цивилизования“ свят.

А ти, роденият в Карлово, прозря света, прозря истината, прозря мисълта на човешкия разум – „помогни си сам и Бог ще ти помогне“. Прозря простичките истини, които светът лелееше и превъзнасяше като открития на мъдреци, философи, евангелисти… Че робът се стреми към свобода и независимост. Че тези състояния на духа трябва да са вътре в теб, за да ги пожелаеш и за другите, за онези, които мечтаят за тях, за онези, които искат свободата, но чакат да им се поднесе в къщите на тепсия. На онези, които казваха в смутните времена – „нашето време ще дойде утре“. И тези, последните, бяха прави – тяхното „утре“ идваше неизменно, а твоето не дойде – Никога!

Ти се изправи пред Бесилката – спокоен от стореното и омерзен от Действителността. „Аз съм посветил себе си на отечеството си…“ От 61-во лято до края на 72-ро! „Ни сън, ни покой…“. „Под вънкашност чужда и под име ново…“. „Да му служа до смърт и да работя по народната воля“.
Ако това беше казано на партийно събрание, Апостоле, – овациите нямаше да спрат дълго време, но ти не знаеш какво е това и е добре, че не знаеш. В едно писмо до един човек – до един нищо и никакъв си човек ти, Апостоле, си изказал мисъл на Мъдрец, на Великан, на Човек… И като че ли по своему си изпял своята вяра и песен за човека (не до адресата на писмото), продължена по-късно от друг голям българин… „За него, човека, направил бих всичко!“ Боже мили, какво родство, какво сродство – и е добре, че го има. Иначе тя, българската, днес се е видяла, но смайва с това, че въпреки всичко я е имало някога – и в по-далечно, и в по-близко минало. За да ни напомня и да ни стряска в днешния „демократичен“ свят и в днешната още „по-демократична“ България.

Ако можеше днес да ни зърнеш отнякъде, Апостоле! Сигурно щеше да поставиш не четири въпросителни след „народе“, а милиони – стига да имаше време и място. Днес и време, и място – колкото искаш.. Само дето въпросителните попадат в графата „препинателни знаци“ и нямат нищо общо с твоите „питанки“.

„От нашите собствени задружни сили зависи да бъдем равни с другите европейски народи“. Господа политици, които се гаврите с българщината вече двадесет години и които се кичите с портрета Му зад гърбовете си, толкова ли е трудно да вникнете в тази простичка истина, изказана толкова ясно? От нас зависи да бъдем равни с другите, не от тях! И ако не прозрете това, което ни е завещал Апостола, един ден историците ще напишат „Имало едно време България…“. А знае се – за мъртвите или добро, или нищо!

Апостоле????

Проф. Иван Стоянов