ВЕСТИ

– Представи се на нашите читатели.

– Въпреки присъщата ми скромност, ще се наложи да бъда леко самохвален, но такива са фактите. Роден в Златица далеч през миналия век, завършил гимназия в Пирдоп и СУ „Св. Климент Охридски“, главен редактор на местните вестници „Злтишки зов“, „Елаците“ и Средногорски зов“, 10-на години работа в списание „Жената днес“, което стигна до немислимия днес половин милион тираж, две години в списание „Отечество“. И после във въртопите на частния бизнес и социалните каузи с моето Издателство ЗЛАТЕН ЗМЕЙ, започнало да произвежда книги от 1991 г. , а от 2005 г. с Фондация РЕГИОН.БГ, на която съм председател, с над 20 европроекта като бенефициент, а още толкова като партньор.
Съпруг на прекрасната Маргарита, баща на две хубави момиче и момче и на трима още по-хубави внуци – Максимилиан на дъщеря ми и близнаците Християн и Ния на сина.
Всички ние сме обгърнати от „живот в пандемията“, но по-важното е да мислим за живота след нея. Затова предлагам основната нишка на разговора ни да бъде тази – какво да правим след „К-19“

– Общините в Софийска област са богатство на история. С теб минахме по пътя на Апостола на Свободата Васил Левски. Но останахме с усещането, че този български Светец се почита само на две сакрални дати. Няма букети, няма почит в останалите дни от годината. Твоят коментар?

– Това е някаква нашенска традиция – почитаме смъртната дата, по-малко рождената, примесено с блудкав политически привкус, а между тях – тишина. Утехата ми е, че всеки носи своя Апостол в душата си и когато му е необходим, общува с него…

– С дългогодишният ти опит в историята, издателската дейност, медиите и европроектите какви важни личности и места, свързани с Българската история и по-конкретно в Софийско, може да ни представиш през твоята призма?

– Нека погледнем не толкова патетично към миналото, а делово, като на туристически ресурс. Понеже по рождение съм свързан със Средногорието, а и имам няколко реализирани и още толкова ненаправени европроекта – да тръгнем оттук.
Поднасяме букет пред паметника на апостолите на Гълъбец, попиваме вълшебната гледка на Балкана и Буново в полите му, пием една студена вода и тръгваме за Петрѝч. Чудно село на брега на Тополница, която малко по-надолу разсича на две Средна гора, за да стигне до Тракия. Забележете този пролом, той е важен и за праисторията. Тук е първото сражение на Априлското въстание, падат и жертвите, пръв сред които е Петър Балов, човек от рода на жена ми. Хвърковата чета на Бенковски се притича на помощ, гръмват 4 черешови топчета срещу редовна турска войска и башибозук, но погромът е неизбежен. Селото е подпалено, черквата изгаря, от 232 къщи само 27 не са поразени от пожар и плячкосване. Избити са 172 петричани, между които жени и деца… По проект на Община Златица е възстановена къщата на поборника Нено Гугов, един от организаторите на въстанието… Ако е отворена, може да се види някогашния бит и част от историята. Там може да се прочете написаното от Захари Стоянов: „Петричани… Бедните! Тия държат първо място между ония села, които изградиха темела на българската свобода с пепелището на своето село!“

Засега да не говорим за проблемите, нека продължим по туристическия ни маршрут. Отбиваме се до Мирково – село от градски тип, благодарение на дългогодишната кметица Цветанка Йотина и дейната общественост. Тук е центърът на общината, която е сред националните първенци по успешно инвестирани пари от европроекти „на глава от населението“. Гордост е стадионът с футболно игрище и басейн, на който завиждат околните селища, а и не само те. Хубавото е, че това не са паметници, а се използват и подържат. В Мирково на 26 октомври 1890 г. е създадена първата българска кооперация, сред основателите на която е и писателят Тодор Влайков от Пирдоп. Според местни историци през 1878 г. тук е отворена една от първите пивоварни в България, която по-късно е преместена в София. По панорамния балкански път до София са 60-на км.

Минаваме покрай обогатителния комплекс на минното предприятие „Елаците-Мед“ и гледката си заслужава. Отбиваме вдясно за Чавдар. Наричам го „село от бъдещето“ и ще видим защо. Стъпваме на един от най-хубавите пътища не само в района, изграден с проект по програмата САПАРД. Площадът е фантастичен, Пекарна „Прованс“ на нашата приятелка Мария Цачева и фолклорния център „Чавдар“ – също. Снимките не могат да ги покажат убедително, трябва видео, но най-добре е да се преживее на живо. Особено това, дето предстои да видите…
Местността „Св. Петка“ е възвишение над селото с параклиса най-горе, дал името ѝ. Построен е по проект и инициатива на инж. Мутафчиев, той е и основният дарител. Това име виждате и на комплекса в центъра на Чавдар, който включва ресторант, сладкарница, хотел, магазини…
Тук са забележителните т. нар. „спортни и развлекателни атракции“, които постепенно започнаха да привличат увеличаващ се туристически поток. През хубави дни преди пандемията идваха стотици посетители дневно.

– Разкажи за твоя принос с европроекта за неолитно село…

– Без излишно скромничене твърдя, че идеята и изработването на проекта Археологически парк „Тополница“ са мое дело. Нищо, че поради някои обстоятелства, това не се изтъква особено… Разбира се, важен е приносът на екипа, с който десетина години работихме с различна интензивност за неговото създаване. Археологът проф. Кънчо Кънчев, водещ при разкопките и установяването на праисторическия феномен, наречен „Култура Чавдар І“, както и архитектът Йордан Иванов, които вече не са между нас, а бяха сред основните дейци. Но без кметът на община Чавдар Пенчо Геров и Никола Мутафчиев, почетен жител на селото – изпълнението на проекта в този му вид нямаше да го има.

Археологически парк „Тополница“ бе изграден през 2012 г. по проект, на който бях ръководител. Финансиран бе от Програма за развитие на селските райони (2007-2013 г.) и бе обявен за първенец по мярка „Туристически атракции“. В парка има експозиционна зала с представяне на Чавдарското раннонеолитно селище, 6 неолитни жилища и работилница за каменни и керамични изделия. Ако читателите ни дойдат тук, им предстои уникалното преживяване да се върнат 7200 години назад в човешката история и да се запознаят с живота на неолитните хора. Те са дошли по онзи пролом на Тополница откъм Тракия и са се заселили на десния ѝ бряг на около 3 км от тук.
А тези от вас, които биха искали да се потопят в бита на отдавнашните ни предци, могат да преспят в някое от неолитните жилища… Вече е модно да идват скандинавски туристи, за да пренощуват тук… Преспивали са и хора от почти цяла Европа и даже извън нея.
Но нека спрем засега, за Археологически парк „Тополница“ трябва специален разказ…

– Спомена за предишния кмет Пенчо Геров, една от легендарните личности не само в Средногорието…

– Този човек е един от онези, които движат местната история и се превърна в национален пример. Кметува 4 мандата до 82-рата си годишнина, под негово ръководство бяха разработени и реализира над 50 европроекта на стойност 12 млн. лв. и селото-община Чавдар отскочи далеч в бъдещето. С него и досега спорим – дали е по-добре да има една или две общини в Средногорието, вместо сегашните 7. Той не променя мнението си – ако имаше друг статут, Чавдар нямаше да постигне постигнатото. Но понеже е мъдър, Пенчо Геров беше инициатор на създаването на Сдружението на общините в Средногорието, на което продължава да е председател, въпреки че вече не е кмет. В голяма степен на неговата „средногорска деятелност“ се дължи животът на районната болница в Пирдоп, който отдавна да беше приключил.

Той наложи темата за съдбата на района след като се изчерпат рудниците „Челопеч“ и „Елаците“. Като първи резултати са възникващите, макар и трудно, нови фирми извън минния сектор. Бяха дискутирани и решавани съвместно още редица общи проблеми, един от които е свързан и с туризма. Заедно с него работихме по маркетингова стратегия за Археологически парк „Тополница“ и основната концепция, която той подкрепи и защитава е за туристическа дестинация „Средногорие“. И това, което в момента ние правим с теб, е да се движим по стъпките на тази концепция – тръгваме от Гълъбец и стигаме до Копривщица, като се спираме на местните забележителности с неизползван потенциал…

– Ще продължим нататък, но нека преди това видим новия кмет на община Чавдар Григор Даулов… Как продължава приемствеността?

– И той е рожба на предшественика си. Преди 15 години стъпи в общинската администрация, завършил социология и оттогава няма общински проект, който да не е минал през главата и ръцете му. Смея да твърдя, че той е един от най-посветените практици в европроектирането и реализацията у нас. Няма европрограма, допустима за общината, в която да не е подаван проект и повечето са финансирани. И сега в процес на оценка са няколко, свързани главно с развитието на туризма. Защото той не е само хотел, ресторант и културно-исторически-природен обект, а и добра инфраструктура, атракции, реклама…

На „Св. Петка“ е пред пуск ново спортно съоръжение и частен инвеститор строи три къщи за гости. Според кмета Даулов, за да е ефективен, туризмът от еднодневен, трябва да се превърне поне в двудневен, а защо не и с по-дълъг срок. Затова проектират и други къщи за гости, които след пандемията по-скоро трябва да се появят. Неговото виждане е, че нужно да се развие производство на сувенири и други стоки, които да се предлагат на туристите и да откриват работни места. В момента се разглежда поредния им проект, подаден в програмата на т. нар. „норвежки финансов механизъм“ за отваряне на работилница за сувенири към фолклорния център „Чавдар“, която е друга туристическа забележителност, направена също по европоект.
Та ако трябва да обобщим – община Чавдар е малък модел за това, което ни вълнува в това интервю. Туризмът не се развива лесно, особено като печеливш бизнес, но когато има виждане и хора, които да работят заедно и ефективно, въпреки пандемии и други трудности, добрите резултати се получават.

– Да продължим нататък към другото село-община. Какъв е примерът на Челопеч?

– Да, Челопеч е второто село-община в Средногорието, третото е Антон с неговия млад и амбициозен кмет Андрей Симов. Преди да стигнем рязко обновения челопешки център, колата ни минава над най-богатия златен рудник в Европа, който е напълно дигитализиран и това го прави един от световно най-модерните. На около 500-600 м надолу има голямо подземно съоръжение с над 100 км галерии и площадки, по които се движат самосвали с руда и минни машини с размери на среден динозавър… И в условията на пандемия „Дънди Прешъс Металс Челопеч“ продължава да работи при строги мерки за сигурност…
Според мен тукашните предприятия са уникални в световен мащаб и освен като производство, те са много интересни и като обекти на „индустриалния туризъм“. Но затова ще говорим като стигнем в Златица.

Ето го и площадът, който съперничи на чавдарския. Направен е с доста пари, но и с вкус. Тук и двете ги има достатъчно. Община Челопеч, заради концесията от рудника, е най-богатата у нас, пак да кажем, „на глава от населението“ и с една от най-високите средни заплати. И тук кметът е забележителен – Алекси Кесяков спечели без проблем пети мандат. И той, като колегата му от Пирдоп Ангел Геров, син на стария чавдарски кмет, е от „кметска династия“. Баща му Иван Кесяков бе последният директор на държавната мина „Челопеч“ и два мандата кмет на община Копривщица. Колоритен човек, от който приживе съм чувал най-интересните истории за минния бизнес и най-авангардните идеи за развитие на района.

– Челопеч се прочува през последните години като фестивален център…

– Това е един от стратегическите приоритети на Алекси Кесяков, но в по-широк контекст. От 15-тина години негова основна тема е какво става с Челопеч, а и със Средногорието, след като мините в района се изчерпат. Инженер по образование, демократ по убеждение, той мисли в национален и европейски мащаб. Ние писахме сред първите медии за инициативата „Челопеч – първото стартъп село в Европа“. Критикарите веднага я определиха „като поредната брюкселска дандания“, така и аз ги цитирах иронично. Но зад това стои българския еврокомисар Мария Габриел и ако не беше пандемията, практическият старт в Челопеч щеше да се види. Има европари за тази инициатива, които могат да се привлекат, ако има читави проекти. Кметът Кесяков и екипът му точно по това работят и скоро ще има новини.

Та и „фестивалният туризъм“ в Челопеч се развива като част от по-голяма програма. Достатъчно е само да изредим проявите: Международен фолклорен фестивал „Златен прах“ (през юли трябва да е 7-мия поред, дано), Фестивал за млади изпълнители „Моята песен за България“, Националния шампионат по автокрос (на специална писта от 2015 г.), Национален турнир по народни борби „Дивата сцена“ (третият по ред миналата година завърши с традиционните награди – живи агне, овен и теле според категориите за най-силните мъже и титлата „Абсолютен шампион по народни борби в България“), Рок фестивал „Вълча пътека“, Кукерски карнавал „Сирница” и възпроизвеждане на народния обичай „Пеене на пръстените“ (едни от най-почитаните празници в общината).

И още един дълъг, но показателен цитат: „През 2019 г. в Международния фолклорен фестивал „Златен прах“ взеха участие групи от Мексико, Индия, Грузия, Словакия, Турция, Румъния, Италия, Сърбия, Русия, Испания, Аржентина, Босна и Херцеговина, Бразилия, Грузия, Еквадор, Индия, Индонезия, Китай, Латвия, остров Гуам, Сингапур, Словакия, Турция, Украйна, Чили, Колумбия, Беларус, Коста Рика, Тайван, Перу, Япония, Башкирия, Южна Корея и Северна Осетия… Официалното откриване бе в четвъртък, закриването на фестивала в неделя, а в събота и неделя се проведоха конкурси за български народни песни и танци, като в взеха участие състави от цяла България.“

Представяш ли си каква организация трябва само за този фестивал и колко финансиране, но ползите са видими.
„Фестивалният туризъм“ в Челопеч има свой дом – китния парк за отдих и развлечения „Корминеш“ с амфитеатрална сцена, намиращ се южно от селото край язовир Качулка. Ето една инвестиция, която се възвръща многократно.
Да завършим засега с Челопеч – знаеш ли какво означава думата? Челно, лично място… Поетът Харалампи Харалампиев – челопешки и национален, казваше: „Челопеч – чело на слънцето, слънце на чело“.

– Стигаме до родната ти Златица… Ето я!

– Да спрем тук… „Минаваме над Клисекьойската река и от високото блясва невероятна картна – на север се възвисява Балкана, от юг се разстила Средна гора, а по средата в шепите им Златица на фона на медодобивния завод: „Ето за това съм се родил точно тук…“ Това е цитат от предишния ни пътепис, но е хубав и верен. И следващото е моя перифраза, приеми я като аксиома: „Истинският туризъм е преживяване – на природата, на историята, на културата и колкото е по-силно преживяването, толкова по-магнетичен е туризмът… Но трябва да се извадят, шлифоват, покажа и „промотират артефактите“ (виж какви идиотски думи само, но имат смисъл!).

Да продължим с цитатите, те ще ни помогнат да сме по-синтезирани. В друга маркетингова стратегия написах: „Историята на Златица е низ от пропуснати възможности…“ Затова е такъв и днешния ѝ хал. Обградена е от несметни богатства – златни, медни, та и арсенови, а е излиняла като селище. При социализма малко се инвестираше в социалната ѝ инфраструктура, но оттогава са и сградите в центъра, и панелните блокове, два от които скоро санирани. А тук е роден Вълко Червенков, ето го скромния му каменен бюст на площада. Генерален секретар на БКП, министър-председател, повече от 5 години на държавния връх. Но в годините, които после бяха обявени като време на „култ към личността“ и не се хвърляха пари за изкуствено развитие на родните места на по-първите ръководители. Та тази личност се свързва в нашия край само с МДК „Георги Дамянов“, днешния „Аурубис“. И то с твърдото му настояване заводът да бъде далеч от Пирдоп и Златица, защото ще пуши отровно. Местните първенци не го послушаха и посадиха заводът по средата между двата града… Оттук и миналите екологични поражения. Има любопитни истории по темата, но сега няма място.
Ще кажа само, че последните 10-на години положението в района на медодобивния завод е коренно подобрено и „Аурубис“ всяка година се ангажира с финансиране на социални програми за Пирдоп и Златица. Един от обектите е възстановеният метох, който вече описахме.

За да има туризъм тук, една от задачите е да се преодолява дълго наслояваната представа, че районът е замърсен. Другата е да се открият потенциалните туристически обекти, да се опаковат в туристически продукт и да се предлагат целенасочено… Виж колко лесно е да се каже, но колко мъчно се реализира. Новият кмет на община Златица инж. Стоян Генов е наясно с материята и стартовите му 100 дни показват неговата амбиция и първи резултати.

Но големият проблем за общини като Пирдоп и Златица е, че в сегашния програмен период, който изтича, не бяха планирани пари за техни проекти. Защото са между 2 и 10 хил. души население! Успешно реализирахме през 2014 г. проект на Фондация РЕГИОН.БГ в партньорство с Индустриален клъстер „Средногорие мед“, който се казваше „Средногорие 2020“. Покрай другите ползи като основната концепция, че доказахме връзката и необходимост от взаимодействие на 7-те общини и на големите медни предприятия в една социално-икономическа зона, много категорично посочихме това несъответствие – целенасочено програмираната липса на пари за средните общини, които за България са над 100 и концентрирането им в областните градове. Как тогава да се развиват тези наши градчета, отделен е въпросът за административният им капацитет да управляват европроекти.

Ето и един от важните ни изводи – и при социализма, и при капитализма Пирдоп и Златица, около които работят мощни предприятия и дават значителен принос в националния бюджет, не можаха да дръпнат в развитието си и са в режим на „вегетиране“. Надеждата е в новия европейски програмен период, но и тя се отдалечава с „приноса“ на пандемията и мъничката възможност кметове и общински съвети да влияят на „голямата политика“.

– Нека се приземим в местната политика и да видим какво зависи от местната власт и от активността на хората?

– За мен пример в Средногорието е нашият съратник д-р Иван Иванов, роден в Златица, живеещ със семейството си в Пирдоп. Доктор по история, доскоро уредник в Музей „Луканова къща“, издател на вестник „Регион“, автор и съставител на 10-на книги с национално значение, казвам го не само защото съм издател на част от тях. Той написа и издаде историите на Пирдоп и Златица, на Антон, Чавдар, Челопеч, сега пише обогатения вариант на „Пирдоп и Златица през Възраждането“ в 2 тома.
Освен че откри нови исторически факти и ги анализира като част от историческия процес, д-р Иванов изгради богатата музейната експозиция в Пирдоп върху цялото Средногорие. Ето ти основата на културно-историческия туризъм в района, ако има кой да го прави… Повечето от фактологията, която знам и използвам в своите работи, е негово откритие и е популяризирана във вестника му „Регион“.

Общата ни болка е състоянието на Еленската базилика. Тя официално е паметник на културата с национално значение, а доц. Веселина Вачкова оценява и европейските ѝ измерения по времето на Римската империя през 5-6 век като значим обект на Християнската цивилизация.
С две думи: Еленската базилика се „саморазрушава“ и през последните 40-тина години не можа да бъде реставрирана и съхранена. Въпреки всевъзможните инициативи и спорадични усилия да се намерят пари за спасителни ККР (консервационно-реставрационни работи) както писахме в не един и два документа до различни държавни институции и в няколкото ни проектни предложения. Никого не виня, освен себе си, че не можах да пробия бюрократичната инертност и не успяхме да подготвим проект за спасяване на този храм от Античността към Средновековието. При поне 5-6 възможности за кандидатстване по европрограми, срещите ни заедно с кмета Ангел Геров с министър Вежди Рашидов и най-добрите експерти в министерството на културата, документооборот с областната администрация, ангажиране на архитекти и археолози и т. н…
Ето това е и печалният отговора на предварителния ти въпрос: Каква, според теб, трябва да бъде връзката межди община, институции и бизнес, за да просперира туризмът в общините от Софийска област?
С малка редакция – „каква не трябва да бъде…“

– И все пак Пирдоп е родно място на люде с национален принос…

– Така е, д-р Иванов доказва, че Пирдоп е духовният център на Средногорието още от времето на турското робство. Тук са родени големият писател и общественик Тодор Влайков, на когото са посветени традиционните национални Влайкови дни през май и тази година за пръв път няма да се проведат. От тук са големият учен-почвовед Никола Пушкаров, който е с революционно минало в Македония, творецът с противоречива съдба Веселин Андреев, има и още няколко професори с национални приноси, вкл. и моя съученик от пирдопската гимназия професора-математик Владимир Самодивкин.

– Да тръгваме към Копривщица, но след Пирдоп вляво да отбележим отклонението към Еленската базилика… Докато все още може да се види познатия ѝ образ…

– Копривщица е отделна голяма тема, тук предлагам само да маркираме туристическото ѝ значение в маршрута ни от Гълъбец до Козница. Градът-музей е най-силният елемент от туристическата дестинация „Средногорие“ със страхотен потенциал за бъдещо развитие. За съжаление пандемията го блокира, дано е за по-кратко. Тъжно, но и оптимистично беше да видим по bTV репортажа на 1 май, когато Георги Теханек „уби“ турското заптие на Моста на първата пушка… Само това пресъздадоха тази година копривщени, само този епизод от традиционния спектакъл на Априлското въстание в града… Той привличаше към хиляда-двехиляди гости и го отразяваха всички национални медии. Още по-силен отзвук имаше Националният събор на народното творчество, който се провеждаше на всеки 5 години и 2020 беше поредната. За съжаление и той се отлага…

И Копривщица има своите трудно разрешими проблеми като град-община над 2 и под 10 хил. души население, нищо, че жителите официално са малко над 2 хил… Няма пари за проекти, особено за жизненоважния „воден цикъл“ – смяна на древния водопровод и канализация.
Понеже разговорът ни може да продължи още много, нека спрем дотук и да отговоря на последния ти въпрос.

– Това е въпросът, които не съм задал…

– Кои са неосъществените ми проекти?
С годините стават все повече, ако трябва да отговорим мъдро… Иначе ще кажа за два.
Музей на златото и медта в Златица, за който работя и го рекламирам над 10 години. В родния ми град има чудесен дом за това световно чудо – старата поща в центъра, характерна сграда от 30-те години на миналия век. Ако се абстрахирам за момент от множеството възражения – реални и хейтърски за този идеен проект, ще кажа, че замисълът му е да представи с модерни технологии древния и съвременен рудодобив и металургия на медта и златото. С автентична и виртуална експозиция на компаниите наоколо – „Елаците-Мед“, „Дънди Прешъс Металс Челопеч“, „Асарел-Медет“ и „Аурубис България“. И четирите да влязат в един общ дом, който да привлича наши и чуждестранни посетители… Такова нещо на земята няма, поне аз не съм срещал!

Вторият несбъднат проект наричам условно – „Копривщица в светлина и звук“. Основната му идея е да обедини в обща платформа „над 400 недвижими културни ценности на територията на града, като 15 са с национално значение, между които емблематични исторически сгради-музеи“ (официален цитат), градът като уникален феномен, хинтерланда (близката планинска околност) и хората (копривщени и гостите им)… Имаше възможност да се кандидатства с проект по мярка „Развитие на туристически атракции“ по Оперативна програма „Региони в растеж“, направена като че ли специално за Копривщица с възможен бюджет до 10 милиона лева – това е цифрата, няма грешка, при общ бюджет за мярката 98.5 млн. лв. Можеше да се проектира ремонт и обновление на десетина къщи-музеи, от което те имат вопиюща нужда, да се модернизира в копривщенски стил околното им пространство и най-вече да се реализира моята концепция „Копривщица в светлина и звук“. Това нямаше да е реплика на търновския Царевец, а оригинална реална и виртуална платформа с модерни технологии… Пак не искам да обвинявам никой, но проектната идея въобще не можа да стигне до високите нива на копривщенската общинска и музейна администрация.
Та идеите на тази два проекта няма да останат само мечта, а ще преливат в нашия сайт www.goldminebg.eu, в който има специален дял „Виртуален музей“.

И в заключение на този разговор – животът ни след пандемията няма да е лесен, но съм сигурен, че ние ще си го направим интересен…