Ако зачитайки романа на Георги Марковски „Разказвачът и смъртта”, ви смути или провокира преизказността на времето, ритмизираният език и особената композиция, авторът вероятно е постигнал една от своите цели – целта да ви накара да бъдете внимателни, както е внимателен човек, когато навлиза в градина с пчелин.
Ако продължавайки да четете внимателно и героят на творбата в своя упорит стремеж да напише „великата” си книга – библията на нови времена – започне да ви изглежда претенциозен, тезисен и книжен, най-уместно може би е да направите това, което авторът сам ви съветва на стр.12: „Предупреждавам честно и почтено: най-добре е да захвърлиш тая книга, защото лошо е занапред, оптимистични ми приятелю”.

По този начин вие взаимно ще бъдете удовлетворени: авторът, че не ви е измамил, читателят, че не се е насилвал да чете книга, която все повече ще го дразни. Защото тя е от рода на онези творби, които не ласкаят, не увличат, не кокетират, а дразнят. Тази книга не се предлага, тя сама избира читателите си.
„Разказвачът и Смъртта” е литературно предизвикателство, най-откровеното и силното в последно време в литературата ни. Най-откровеното, тъй като в нищо – нито в сюжета и героите, нито в стила и изразните средства, нито дори в строежа на фразата – романът крие стремежа си да пародира, да девоалира смисъла на една традиция – пластическата – в стилово отношение, битовата – в сюжетно, фабулната – в композиционно и т.н., и т.н. Пародийният елемент в повествователната тъкан на „Разказвачът и Смъртта” е толкова важен, че без усет за него романът загубва всякакъв смисъл, оставайки само ту претенциозна, ту мелодраматична смес от странствувания, преживелици и разсъждения.

Ето защо наистина, ако още в първите фрази преизказността на времето (съвършено чужда на жанровата форма на романа) и ритмизираната реч (напълно противопоказна на сериозната проза) ви изненадват неприятно, намерили сте точно верния тон за цялата творба – докоснали сте се до пародийната ѝ система, първия код, който насочва към самата ѝ същност, защото:
– Това е една богата с авантюри, мистериозни преживявания и кабалистични знаци, но не е книга нито приключенска, нито мистична, нито забавна и увлекателна.
– В нея се повествува историята на млад и талантлив писател, страстно търсещ равновесие между художническите си цели и човешкото си поведение, но не се възпяват творецът и мъките на творчеството като наказание или възмездие.
– Най после, „Разказвачът и Смъртта” е роман, който представя индивидуалните гърчове на една човешка съвест, затворена в собствените си цели и отговорности, но не е роман, който си затваря очите за проблемите на целия наш свят и обществото. Аз не познавам друга творба на съвременен български автор от средното поколение, която да съдържа повече идеи и проблеми с най-широко обществено и културно значение. Романът говори за твореца и творчеството, за красотата и хармонията, за грозотата и безотговорността и най-вече за един глобален проблем, който познава и обединява всички други – проблемът за разума и безразсъдството, за съществуването и унищожението, за войната и мира, казано най-кратко и ясно.

Искам специално да подчертая това качество на книгата. Защото проблемът, който наричаме най-съществен на нашето време, обикнатият проблем на публицистиката, на вестникарската журналистика, на художествената документалистика някак странно не е обичан от белетристиката ни. На пръсти могат да се преброят книгите, които го разглеждат не периферно, а именно така – пряко и фронтално, както може би единствено му и подобава. Впрочем има едно обстоятелство, което до голяма степен обяснява този парадоксален факт – екзистенциалните проблеми не изискват толкова висока пластика, колкото висок пластичен интелект.

Не бих казал, че българската литература е подготвила достатъчно собствената си публика за такъв вид изображение. И именно оттук най-вече ще извират недоразуменията около „Разказвачът и смъртта”. За национална традиция се приема не само добре отработеното, но и добре усвоеното от читателя. Маниерът на книгата на Марковски не е нито от сферата на добре отработеното, нито (и още по-малко) от добре читателски усвоеното. Това подчертава още веднъж риска на белетриста. И все пак, ако смисълът на „Разказвачът и смъртта” е само в риска, нейната цена не би била особено висока. Аз мисля обаче, че не безразсъдството, а добре обмисленият експеримент защитават най-важните страни на романа; пародичното изображение само по себе си не е нищо друго, освен премерен „целеви” интелектуален риск.

И така, за успеха или неуспеха на книгата на Марковски можем да съдим, действително, ако го съизмерваме само със собствената му пародична цел. Каква е пародичната цел на писателя, никак не е лесно да се отговори, защото тя е многопланова и многопластова. И все пак онова, в което нямаме възможност да сгрешим, е пародийното отношение към тъй нареченото елитарно общество. Героят на Марковски е писател, който живее по примера на великите избраници. Талантлив писател, при това безпределно вътрешно честен, той преминава през девет кръга, за да се убеди в собственото си поражение. Поражението му е двуизмерно – най-напред то означава сбогуване с младостта, оня внезапен шемет, който ни обхваща, когато за пръв път по един или друг начин се изправим пред крехкостта на съществуването си, което в самата младост ни е изглеждало безпределно до вечност. Героят на Марковски е поставен в такава прагова ситуация. При това тя съвсем не лежи в кулминацията на романа, не е кулминация и на авторската идея; намираме я още в началото и всичко нататък тече под нейния знак. Целта на белетриста не е традиционната: физическото изпитание (в случая – инфарктът) не води, както в традиционния роман, до жизнена равносметка, а точно обратното – дава най-силния тласък към духовната цел.

Крахът на духовната цел е втората страна на поражението, но той е обвит в толкова разнородни пластове, че в последна сметка измества трагичното звучене. Романът на Марковски не звучи като трагедия, още по-малко – като антична трагедия, въпреки че завършва като антична драма. Той е една съвременна пародия, пародия, в която и най-благородните усилия не се овъзмездяват. В българската литература, в която стремежът към ясното морално оцветяване на героя е бил винаги ярко изразен, този начин на повествованието е до голяма степен нов, защото предлага практически и един нов герой.

Но движейки се в кръговете на своето битие и преживявайки своите инфернални сънища, героят на Марковски (съвсем не случайно наречен М.Ст.Т., т.е. един, за когото името няма значение, а единствено – целите) пародийно осветява цяла галерия от герои и ситуации на нашето съвремие. Сам, неконкретен, той преминава покрай дълъг низ от обобщени герои – интелектуалци и обикновени хора, стари и млади, хора на строгата цел и хора на живота ден за ден. Той разговаря с тракийски принцове, сякаш за да проникне до дъното на историята на земята ни, разговаря с животни и растения и някъде посред всичко стои случайна срещата му с някой си другаря Иванов, среща, в която са реализирани напълно в сатиричен план вечно лелеяните мечти на нашата критика за критичност към отрицателните явления в нашия живот. Историята на другаря Иванов е така вметната в романа, както е вметната историята на Гоголевия капитан Копейкин в „Мъртви души”. Тя сякаш няма друго предназначение освен на случаен фрагмент, а в същото време в него се оглежда един тип живот и един тип поведение.

Представата за случайност създават и ред други сцени от приключенията и битието на разказвача. Но това е една от най-лукавите хитрости на романа. Защото в случайните си срещи и случайни фрагменти „Разказвачът и смъртта” е един от най-премислените романи в последно време. Цялата повествователна конструкция дори с кабалистичността на броя на главите и интродукциите си, дори и със седемте приказни врати в стената на къщата на момата Мона насочват към строга симетричност, която не е само характеристика на формата, а е вече характерност на съдържанието. Идеята се въззема в тая симетрична конструкция, черпейки сили сякаш и от самата симетричност. Сигурно (и с право) много добронамерени критици ще заключат, че естетическата функционалност на отделните елементи на тази симетрична постройка не е еднаква. Има глави, които като че ли излишно забавят действието, и без това не особено увличащо, има кострукции, които твърде пряко зашифроват съдържанието на частта, в която въвеждат. Ала всички те, повтарям, са от значение за цялото, те го оглеждат в ненакърнимостта на авторския замисъл, монументалността на който не можем да не признаем.
„Разказвачът и Смъртта” е роман-теза и най-голямото достойнство на тази интелектуална теза е, че е лишена от морализаторствуващ патос чрез иронията. Разшифроването и още повече адаптирането към подобна проза не е лек процес. Но авторът е дал още в самото начало достатъчно потвърждения за условността на разказа си. Именно така трябва да тълкуваме многобройните свръхестествени премеждия, през които минава героят в нашия напълно рационализиран век.

Разбира се, това далеч не е единствената функция на подобни ситуации и премеждия, но подчертаването на условността е според мен най-важното; условността е тезисно изведеният естетически закон на романа. Тя е толкова откровена, колкото и обмислена. Обмислеността ѝ се изразява в самото пародийно звучене на книгата. Именно тук е нарушен един от най-трайните закони на традицията – законът за превъплъщението (законът на мимезиса). Всички български автори от Каравелов през Вазов и Елин Пелин, през Йовков и Антон Страшимиров до Караславов, Талев, Димитър Димов и Емилиян Станев в различна степен, но неотменно са следвали този закон, който означава, че литературното отражение във възможно максимална степен трябва да пресъздава пластичността. Радичков бе първият български автор, който не в отделно произведение и не епизодично, а като трайна линия на творческото си развитие акцентува върху условността. Георги Марковски е филиз от този корен – с разликата, че селските сюжети на Радичков замества с подчертано интелектуален и, бих казал, идеен сюжет, в решителна степен непознат в наследството.

Неестествено би било да се смята, че „Разказвачът и Смъртта” е случайна книга на Марковски. Някои критици вече правилно забелязаха, че нейните корени могат да се открият още в първата книга на автора „По желязната стълба”, излязла в далечната 1971 година. Но докато тогава, както и в повечето следващи книги на този писател, линията на засилената условност вървеше успоредно с една традиционна пластика, то в „Разказвачът и смъртта” пластиката е не само изцяло изоставена, тя е пряко иронизирана. Впрочем отправната точка към пълната доминация на тази линия съвсем определено вече подсказваше явилият се през 1978 г. роман „Хитър Петър”. „Хитър Петър” някога също като „Разказвачът и Смъртта” също не мина без остри критически реакции. В последна сметка за седем години този най-физиономичен (до „Разказвачът и Смъртта”) роман на Марковски претърпя четири издания в по петдесет-шестдесет хиляди екземпляра, бе преведен и на чужди езици.

Без да бъде единствена и основна тенденция в авторовите и на литературата ни творчески търсения, пародийното изображение е една ярка и необходима багра, чиито достойнства стават още по-значими в съвременния литературен контекст.
Още по-неестествено е да се смята, че „Разказвачът и Смъртта” на Марковски е вън от общата тенденция, особено явна именно у белетристите дебютанти в началото на 70-те години, които в последвалите десетилетия навлизаха в зрелостта си. Много точно отбелязва тази тенденция Иван Радев в статията си „Пътищата на едно поколение към зрелостта” (в-к „Пулс”, бр. 45 от 1985 г.).
Вероятно романът на Марковски няма да остане и в рамките на собственото му развитие, и в рамките на развитието на поколението единственият израз на тази доминация на условността, на пародийното оцветяване, на дистанцирането от пластиката, на страстната обвързаност не с конкретното, а с общото, на болезнена извисеност и на тиха лиричност. Но той е първата изцяло постигната в рамките на целта си творба, първият роман, в който моделът не е само цел, а реалност.

А съобразно собствената си цел и модел това е един не само пръв, но и успешен роман. Извън целта си – съизмерван с пластическата традиция – би бил пълен неуспех. В това няма нищо странно – също такъв пълен неуспех на фона на една пластична традиция (например Толстоевата) би бил „В търсене на загубеното време” на Марсел Пруст; или още по-добре – на фона на Хайнрих-Мановите романи (например „Учителят Унрат”), така би изглеждал „Доктор Фауст” на неговия собствен брат Томас. Трябва ли тук да се прави уговорката, че тези паралели не означават тенденциозно сравняване на Георги Марковски и Томас Ман и на Георги Марковски и който и да е велик европейски писател?

* * *

Но да си дойдем на думата.
Георги Марковски бе ярка индивидуалност сред едно тогава младо поколение, ако не още зряло, но вече навлизащо в творческата си зрелост. Поколение, в което се числят автори като, Любен Петков, Станислав Стратиев, Димитър Яръмов, Анчо Калоянов, Георги Величков, Рашко Сугарев, но и Владимир. Зарев, Александър. Томов, Иван Голев, Божидар Томов, Руденко Йорданов, Йордан Попов, Янко Станоев, но и Венцеслав Начев, Димитър Шумналиев, Неда Антонова.
Поколение, което неведнъж беше вярно или невярно оценявано и още много пъти подлагано на проверки и изпитания от превратностите на времето, но което без съмнение вложи своя съкровена дан в новата българска литература, сред която „Разказвачът и смъртта” остава като една от най-представителните книги в ранния български постмодернизъм.