Така щеше да се нарича книгата, която замислихме с писателя Георги Марковски, непрежалимия ми приятел. Вярвах, че това наистина ще се случи. Времето и последвалите бурни политически събития стопираха идеята – от нея останаха само двете начални писма, съхранени като незабравим спомен.

Иван Здравков
София, 1 септември, 1989
До Георги Марковски

Привет!
Скъпи приятелю в тоя свят, в който човек е сам и сам умира, бие часът да си кажем истините, които не ни дават покой и ни измъчват. Затварям очи и си спомням десетките разговори в дните и нощите насаме, в мълчанията и грохотите на живота, в разделите и срещите, в миговете на забрава и спомени – какво остана от тях? Дим и пепел. Аз не съхранявам никакви веществени доказателства, ти – мисля, че също не съхрани – нехайни бяхме и времето ги разпиля. А бяха прекрасни – ми казва душата. Днес споменът за тях е единствено плач. Нима ще отречеш, че там светеха бисери-мисли, избухвания и прозрение, нашепвания на гласове, които ни възнасяха високо и отново ни напускаха, за да докажат нашата смъртност. Давам си сметка, че загубата е невъзвратима, но си давам сметка, че всичко, което е било и изчезнало, е оставило белези: белези невидими, тайнствени, ярки. Аз, който изповядвам, че литературата е дух, го твърдя, както и другото – че единствено в полета към небето, единствено от възвисяване е възможно създаването на оная магнетична сплав – истинската поезия, в която включвам безсмъртните страници на литературата. Библията го казва: разликата между смъртното и безсмъртното е диханието на Бога.

Необходимо пояснение: Бог е състояние на душата.
Думата приятелство може би обяснява защо двама общуват до безкрайност, а както казваш ти – да говорят и чрез мълчанието, но не обяснява разликата между тях. Мисля, че нашето дълго приятелство не се гради на приликите помежду ни, а преди всичко на противоположностите, колкото и парадоксално да звучи. Не ме напуска самотната мисъл, че твоите корени са забити дълбоко в земята, от която черпиш сили, и още по-самотната мисъл, че моите корени са изтръгнати от земята – от ангелски или бесовски сили, все едно. Аз съм небесният човек, корените ми са в духа, без да знам добро или зло е. Тук е и парадоксът между нас. Земният се стреми към небесния, небесният – към земния. Две самотни илюзии, еднакво трагични. Разликите между нас обаче продължават, без ни най-малко да ни разделят, ще въведа и втори пример: ти си създаден с усещане да обхванеш и формулираш света, една неистова, непосилна задача – малцина са дръзвали и малцина са успявали. Аз нямам тази страст, душата ми казва: „Светът е неформулируем. Единствен духът може да създаде нова вселена. Духът е пламък.“ Ти искаш да създадеш Космогония на реалния свят – духовен и материален, аз Космогония на въображаемия – т.е. пресътворяване на света чрез въображението. Причините – аз съм поет, ти – писател. Аз боравя с огън, ти – с материя. Питам: горят ли те думите, мен ме изгарят, превръщат ме в пепел. След всяко стихотворение трябва да възкръсвам отново, като феникс от пепелищата. Мисля за музиката и живописта, за страстите в поезията, но твърдя единствено: поетът е трагично същество.

Не се озадачавай, че в тоя пролог поставям акцента върху противоположностите между нас – мисля, че те са градивното и че в тях е истинския ключ към истините, които ни измъчват. Това е лично моя констатация, не те ангажирам с нищо. Напротив. Това е по-скоро предизвикателство, а най-точно – това е свободата, основният принцип на нашия епистолар. Мисля, че ние няма да си пишем писма в реалния смисъл, ние ще казваме, ще доверяваме, ще изсъскваме, ще доказваме, ще рушим, ще изграждаме, ще отричаме, ще изплакваме, ще възнасяме, ще раждаме и убиваме онова, което идва от мисълта и сърцето и стои като кост в гърлото. Никой от нас не е задължен да отговаря на другия, всеки може да поставя въпроси, които да останат без отговор, нашият епистолар трябва да бъде отворен за плача, радостта, възторга, мечтанията, ненавистите, отричанията, демоните, страховете, омерзенията, бесовете, ангелите, мълчанията, погромите, паденията, възвисяванията, или ако трябва да бъда още по-неясен – ние трябва да задаваме въпроси на Сфинкса и ако Сфинксът ни отговаря с мълчание, да си отговорим вместо него.

Древните ни подсещат за нещо важно: мярата.
С риск да стана досаден ще отбележа още няколко щриха в духовния епистолар: не чакай да бъда лаконичен, последователен, предпочитам да руша, ако душата диктува това, предпочитам да създавам – пак по нейна воля. Помни, че съм небесния, а небесата са непостоянни. На теб ти е по-трудно – дал си десетки интервюта, стотици мисли си изказал, разбирането ти за света и литературата почти се затваря. Бих искал да чуя за ересите ти, за надеждите ти и отчаянията, които понякога човек се страхува да изкаже пред себе си в най-отчаяни мигове, чакам гласа ти от тъмните пещери на душата. „Артистът – казва Фокнър, – е същество, движено от демони“. Бога ми, как иначе ще оставим автентични знаци за нашепванията в душата, в бездните, в които пропадаме, в небесата, в които се възнасяме? Духовният живот, който живеем е може би по-ужасен от реалния? Алтернативите са две – или да го отнесем със себе си, или да оставим белег за него. И се питам – душа, която горя в пламъци, имам ли право да те осветя и разголя пред всички? Нямам отговор.

Не случайно нарекох това въведение пролог.
С него се опитвам да обясня какво ти предлагам за общото приключение на духа – тайния епистолар. Говорех за свободата като основен принцип. За незадължителност и несъобразяване с поставяните въпроси. Впрочем, ние и няма да имаме възможност за това, защото ще пишем едновременно по една и съща зададена тема – веднъж от единия, после от другия. Моето първо задание, ако щеш – предизвикателство към теб и самия себе си, е темата: Прадушата.
И така – картите са раздадени, играчите са двама. Текстовете, които ще напишем едновременно и независимо един от друг, ще бъдат онова първо приключение на духа, след което втората тема ще формулираш ти в края на първото си писмо. Играта ще се повтори. Потрети.

***

Георги Марковски
София, 2 октомври 1989
До Иван Здравков

Скъпи мой приятелю, Иване,
Спомените ме отнасят десетина години назад, през април 1978 – тъкмо се бях завърнал от едно изумително пътешествие из Виетнам – в един петъчен следобед, когато отивахме пеша към софийската Централна гара. Щях да пътувам към Байрактарската махала, при Мария и синовете си. До потеглянето на влака имаше много време, седнахме в лъскавото барче и там ми се случи една неприятност. Не си спомням ти какво си поръча, но аз тогава взимах някакви лекарства и не можех да пия алкохол. Понеже беше настъпил часът за лекарството, помолих за кока кола, сервитьорът отказа. Поисках чаша вода. „Е ти вода колко щеш!“ посочи ми шадравана на подземния гаров площад. Ти мълчаливо отмести чашата с питието си, станахме и излязохме от барчето. От тогава зърна ли дори отдалече софийската Централна гара, изпитвам непреодолимо отвращение.

Припомням ти тая незначителна случка, скъпи мой приятелю, защото прекъсна нашия разговор как двамата да напишем епистоларна книга, и – кой знае, кой знае… – може би е погубила замисъла ни по някакви психологически механизми. А може би тогава все още не съм бил готов за такава книга, може би още не съм бил формулирал истините си, може би – късо речено – тогава тя е надхвърляла възможностите ми. А може би още тогава съм предчувствал онова, което днес знам добре: една такава книга би била разглобяване на играчката, разваляне на магията на нашето приятелство, демонтиране на духовната ни връзка.

Онова, което ни споява вече тридесет и пет години, казваш, се дължи на противоположностите между нас, защото аз съм земния (моите корени „са забити дълбоко в земята“), а ти си небесния (твоите корени „са в духа“). Приятелю Иване, приятелю Иване… Толкова ли нависоко си се зареял горе, на небето, та не си забелязал, че аз съм една рана? Проумяването на смисъла на човешкото съществуване е тая рана. Проумяването на смисъла на Битието е тя. Проумяването дали Човекът е цел на Мирозданието, или е негово средство към някаква цел, или сме отвратително туморно явление на материята е тая рана. Отдавна, още в юношеските ни години, когато се откривахме като ученици в ломската гимназия, се отвори тя, кърви толкова години, и – знам си аз! – така, незараснала, ще я отнеса в гроба. Тогава бях млад, зелен и възторжен; тогава си мислех, че раните са венци за героите, и се гордеех с нетърпимата си болка; тогава за пръв път се опитах да формулирам Човека, Битието, Света. Тогава написах есето „Човекът“, което бе отпечатвано многократно и накрая попадна в новелата ми „Повест за Истатко Бирков“. Не го ли забеляза, Иване? Макар на небето, не разбра ли, че съм зле ранен? Не те ли заболя лудата ми болка? Луда, луда болка е това, Иване, луда рана. Незарастваща. И смъртоносна. Ям ли, пия ли, или се любя, или съм приседнал на трикракото столче при мама в родния ми дом, или съм се зареял в чужди континенти, времена и нрави, все пулсира тя, все крещи у мен, все не ме забравя. Годините на моето юношество, годините на моята младост – нашите общи години, Иване – са години на неистово търсене на истината за Човека, за Битието, за Света. И не ми казвай, приятелю, че те са неформулируеми, не ми го казвай, само това не ми го казвай, защото пак ще разтворя Библията – нали на нея се позоваваш – на Книгата на Еклисиаст Праведника ще я разтворя, на най-жестоките думи, изречени от човек, ще я разтворя. „Суета на суетите, суета на суетите, всичко е суета“ – казва се там. Тъй е речено там, а душата ми стене, вика, бунтува се, а душата ми не ще да повярва, душата ми друго прозира, и годините на моя живот – нашите общи години, Иване – изтляха в неистово дирене…

Време е да свършвам, приятелю Иване, време е. Нито имах намерение да споря с тебе, нито да съм толкова пространен, но задачата ти, темата за Прадушата, ме принуди да сторя и двете. Всичко би могло, разбира се, да се изрече и кратко: адските гърчове на материята да се самоосъзнае са Прадушата. Би могло, но това е само констатация, а съм узрял да се изповядам. Самият аз да се самоосъзная. Да надзърна в моята прадуша. Което и сторих.
Желая ти добро здраве и творчески мъки, приятелю.