Бях си в родното село Бъзовец, когато Емил Андреев ме призова да напиша своите думи за Георги Марковски, а аз дневник не си водя, получаваните писма и снимките не подреждам, затова се придържам към датите на книгите и автографите в тях. За моя почуда тъкмо в ъгъла на малката библиотека в бащиния ми дом открих три негови книги, съседстващи на горния рафт с книги на Иван Цанев, Борислав Геронтиев, Калин Донков, Михаил Неделчев – все от осемдесетте години на миналия век, получавал съм ги на село при поредните пристъпи на саркоидозата. Благословен бащин дом, приютявал ме при отпуските по болест и скътал паметта за Георги Марковски!

Първата по време е сборникът с новели „Кълна се в Лукавия“ (1981):

„На Анчо Калоянов, когото също съм съзирал край олтара на Лукавия…
София, 2 юли 1981 г.“

Намекът за принадлежността ми към „лукавите“ е знак за срещи и разговори при издаването на моите „Български митове“ (1979) от Издателство „Народна младеж“. В него той завеждаше редакцията за идеологическа литература, а редактор ми беше Иван Серафимов, приятел от студентските години, комуто кумувах на сватбата им с Мила в Дългопол. Странен поет и отстранен от литературните шумотевици, вглъбен в себе си, той ме въвлече в диалозите с Георги Марковски, който обикновено биваше с друг странник в тогавашния наш млад свят. Иван Здравков беше най-мълчаливият сред нас, но със стряскащи ме реплики и впечатляваща поезия (първата му стихосбирка имаше заглавие „Закълнете се в солта“). Сред тях и присъединените други от същата порода за ставащото около нас, цареше също тъй отстранената своя мяра за стойностите му, с употреба на олитературана философска лексика, за която нямах готовност. Общият знаменател с тях беше съмнението в утвърденото и търсенето на нови изразни средства и сюжети целенасочено, на открития, на концепции. Всъщност не редакторът Иван Серафимов, а завеждащият редакцията Георги Марковски промени първоначалното ѝ заглавие „Слънцето и сенките на прадедите“, метафорично и заобиколно, но той ми каза с приканваща мекота и категоричен син поглед: „Книгата си е „Български митове“, дай да я именуваме така!“ С новото си име тя щеше да бъде хвърлен камък в общността на фолклористи, етнографи и историци, затова го предупредих, че и той, не само аз, ще имаме ядове, на което той отвърна с уж обичайните думи: „Сега, ако не грешим, то кога?“ Едва в края на миналия век в рецензията си за моя труд върху българското езичество проф. Тодор Ив. Живков при избора ми за професор по български фолклор специално подчерта, че моите „Български митове“ са имали важно значение за българското общество. За „злодеянието“ с именуването заедно с мен бе оправдан и „кръстникът“
Георги Марковски.

Вторият автограф е към третото издание на романа „Хитър Петър“ – необичайна книга за обикнат персонаж в българската памет от Възраждането насам:

„Предназначение е дарбата божия във век на тиранство: читакът е силен, народът е слаб, а тоя човек чрез своето слово ще му бъде стълб и опора дори след смъртта си, че словото няма ни кости, ни кръв, и никой тиран не ще го надвие!“
Из глава „Изкушение“

На Анчо Калоянов – от сърце!
София, 5 февруари 1985
Гошо

Книгата е изпратена до Бъзовец с придружително писъмце на небесносин лист:

София, 5 февруари 1985
Драги Анчо,
Още съм под знака на изкараните заедно дни. Все ми се привиждат руините на Червен, замръзналите стълби към скалната църква в Иваново, плувналите ледени блокове по Дунава. А над всичко е благата усмивка на майка ти.
Много поздрави и благодарности на всички ви.
Изпращам ти, както обещах, „Хитър Петър“ .
Георги Марковски

Изкараните заедно дни са три преди писането на писъмцето, когато в Бъзовец отпразнувах една моя нова книга с петима приятели столичани и двама-трима тукашни, в „програмата“ имаше посещение на средновековния град Червен и скалните манастири при Иваново, видяхме и чухме началото на ледохода по замръзналия Дунав. Тогава в един от тия дни майка ми и моят приятел Георги Марковски имаха разговор, за мен той е паметно видение: тя – приседнала на второто стъпало за горния етаж, той – подгънал крак, за да изравни очите и с нейните (и двамата синеоки). Не е бил по-дълъг от половин час, но след него той ме намери насаме, за да ми каже: „Половината от това, което има майка ти, да си взел, пак ще станеш голям писател!“ Хем оценка за майка ми, хем предречено за мен, а „само половината“ ми се струваше, че е налична непълноценност у мен, но това е, запомних го! Всъщност, наистина половината от добротата ми към света дължа на майка си, другата половина – на първата си любов, до останалите дарове от мама и от тати, ако ги имах, достигнах с трудолюбие и всеотдайност, каквито притежаваше и Гошето, както се беше подписал под автографа. Затова и ценяхме взаимното си приятелство.

Година преди това бяхме на екскурзия до Испания в писателска група и от нея имам една снимка само двамата, която огласих в книга от 2014 г.: „С Георги Марковски през май 1984 г. в Мадрид – най-западната точка, до която съм достигал и то с „верен другар“ като него.“ „Верен другар“ е от народните песни…
Георги Марковски владееше знанието за цялата изящна словесност на българите – и писаната, и устната, имаше самосъзнание за това и го изписа в „Достойно ест“ (1986), поради което бяхме не само връстници, но и от една кръвна група в „братството на белетристите“. Когато вече в Търново прерових книгите с автографи, открих, че „верен другар“ е реплика на негово признание в автографа към „Триножник“ (1990):

„На Анчо Калоянов, вярна опора и в добри, и в зли дни, от сърце!
София, 9 октомври 1990 г.“

Третата приютена в бащината ми къща книга с автограф е „Разказвачът и Смъртта“ (1985):

„На Анчо Калоянов – от сърце!
„Ако ще бъдеш разказвач, Разказвач бъди, бъди безпощаден и суров бъди, живота изобрази такъв, какъвто е наистина, запечатай го завинаги, истината съхрани заради ония, дето идват подир тебе, нека съдници ни бъдат те!“

Из глава XIV
Аспарухово, 23 юли `85
Георги Марковски

Снимката към този автограф е коментирана в книгата за мен от 2014 г. и на нея са мои приятели, гостуващи на втората студентска експедиция в Аспарухово през юли 1985 г. Двама от тях са днешни професори, крайните от приклекналите Тодор Моллов (вляво) и Венцислав Димов (вдясно), а в десния край на правите е белетристът Ангел А. Ангелов от Варна. Него и Георги Марковски поканих на среща с „моите“ в „моето“ Аспарухово. И едните и другите да видят с кого се гордея в това време, в което мнозина около нас разменяха услуги, докато ние разменяхме приятелствата си и такива по всяко време са били малцина – дарява, който има, и такива, които са свикнали с риска да грешиш, но да опиташ!

Георги Марковски беше изначално пристъпил в родната литература със самосъзнанието за отговорност пред нея, с почит към нейните уроци и авторитети, а това позволяваше да я надгражда с експерименти като романа „Хитър Петър“. Вторият е „Достойно ест“. От вестник „Пулс“ поискаха рецензия, но при липсващата ми критическа лексика, написах отзив. Потърсих го в купа със събрани вестници, намерих го и не го почетох. Сигурно съм случил в основното, а главното видях едва сега в четвъртото изречение на въведението на книгата: „Добре би било всеки писател да си има такава книга: неговият личен прочит на отечествената му литература.“ Четвъртото изречение се нуждае от уговорка – нашите първи книги се появиха в началото на седемдесетте години, а тъкмо в края на предходното десетилетие беше обилно огласена една светла годишнина. През 1969 г. се навършиха 1100 години от кончината на Св. Константин-Кирил Философ, чиито текстове залагат основите на нашата отечествена литература. И в такъв случай всеки един български писател, осъзнаващ себе си като част от нея, е на годините, в които се появяват неговите книги, плюс 1100 години. Метафора, но не съвсем, защото е истина, която е умонепостижима!

За да проработи пълноценно това писателско самосъзнание има потребност и от още нещо. При изтръскването на купчините снимки и вестници от онова време, намерих пробния брой на вестник „Отечество“ от 22 май 1992 г. с редактор Георги Марковски. Запазил съм го заради моето представяне на книгата на арх. Христо Генчев „Синдромът на кукувицата“, на която съм редакторът. В същия брой на „Отечество“ Георги Марковски публикува „воден от него разговор“ с Отец Паисий, а проф. Симеон Янев – пространната статия „Психологическият натиск върху българския народ“. Неслучайното ни събиране във вестник комай в единствен брой (пробният) ми дава възможност да потвърдя казаното за потвърдените приятелства – Симеон Янев ми беше „подаден“ от Георги Марковски.
В битието си на университетски преподавател по навик бях водещ при младите си приятели, бъдещи белетристи и фолклористи, при връстниците и по-възрастните от мен, беше ми по-лесно, но при Симеон Янев имаше и още нещо – по моему нелюдим, той беше ерудит, с приноси в теорията на българската литература, например за пародийното в нея, занимаваше го неусвоимата за мене територия на ироничното, което беше и неговото лично оръжие в остойностяването на събитийността около нас, модерен родолюбец в действие, загрижен за българите отвъд сегашните ни граници (за това имам „свидетелски показания“), за великите сенки на Възраждането, всякак за подражание и за подкрепа. Преди години на въпроса ми „А сега какво ще правим?“, получих делничното: „Каквото сме правили и преди…“
Тримата се случихме в писателска група, гостуваща в Прага след Десети. От участието ни в техните разговори получих едно друго потвърждение на прочетено или чуто, че зад рамото на всеки голям писател в една отечествена литература наднича един голям критик, а Симеон Янев беше и запомнящ се белетрист…

Самосъзнаващ се на годините, на които е писал своите книги плюс 1100, Георги Марковски имаше и един голям критически ум до себе си. Може би затова беше толкова щедър в приятелството си с младите и връстниците си, готов да сгреши, но да опита…
С автографите си от Бъзовец поднесох и третото си потвърждение – то е за казаното до тук. В два от автографите присъстват и цитати от книгите, които е надписал. Вероятно този похват е познат и от други негови автографи, огласих ги не заради единствеността им, а заради прозрачността при разчитането им – ако за мен съдържанието им е пожелание, за Георги Марковски то е „изповедание на вярата“ за стойността на словото и за мисията на изписалия го. По тази причина споходилата ме в Бъзовец слука (в стрия ни отечествен език „слука“ е съдба по случай, а не по рождение) е знаменателна.