ВЕСТИ

Да не повярва човек…

Когато вчера сутринта, читатели-приятели, се събудих, главата ми беше празна, голяма част от вестника – също. Как толкова „бели петна“ ще се „запълнят“, хич не ми беше ясно…
Но както казваше преди време един мой приятел (да се свети името му!), „вестник празен не е излезнАл“. Първос – „успокоих топката“. После си събрах мислите. И най-накрая „пъзелът“ започна да се „подрежда“.
„Софийски вестник“, вашият, е вестникът на „живите“ събития. А те все повече, и повече започват да отсъстват от нашия живот в настоящата извънредна ситуация. Дори и в православието сянката на COVID „пропълзя“. Вече си мисля – ще има ли Коледни елхи с блясък и играчки? Работилнички? Бъдни вечер? Или и Коледата ще е невъзможна!?
Свива се сърцето, оттласква малкото жива кръв, която е останала… Все още бие с надежда, че животът няма съвсем да замръзне в дългите дни и месеци до пролетта.
Дано…

COVID-19 – начин на употреба

Месеци наред припадахме от страх, а вече свикнахме, комай, да живеем с него. Месеци наред застивахме пред телевизора, а вече, комай, четем цифрата на заразени и мъртви по инерция.
Страняхме един от друг и станахме виртуални герои. Маските и дезинфектантите станаха част от нашия бит и култура.
В едни села и паланки си спазиха празничните традиции и курбани, в други си намериха оправдание.
Не сваляйте маските.
Спазвайте правилата.
Но не забравяйте, че сте хора. Че сме хора. И дори в света на високите технологии можем да се усмихнем или да си помахаме – било то по скайп, месинджър и дори през балкона. За това не ни трябва ваксина, нито COVID-19 ни е виновен. Нито никой друг. Всичко е в нас и си зависи от нас.
Защото не е дълъг пътят на дните ни и ако увехнем без усмивка, но с характер, значи всичкото ни присъствие на земята е било напразно.

Игра на думи

I Love This Game!
Единственото, което винаги съм искал е да виждам хора с трепети, с усмивки, с вдъхновение и порив; всичките те – изписани на лицата им! Така, както аз съм живял през всичките тези 51 години! Вие, приятели мои, кажете, ама абсолютно откровено: какво днес може ви усмихне? Какво – да ви зарадва и какво да ви разсмее? Не, не сочете към ТЯХ. Те не са причината, а следствието на това, което вие вече НЕ СТЕ. В този момент си спомнете за игрите, които всички започнахме някога.
Като малък тати ми даваше големия кашон с играчките, които разхвърлях навред по пода – влакчета, колички, чочковци и мечета, какво ли не – всичко, на което можеше да се радва малко дете… Поотраснах и си направих въдица от тръстика и на ломската река си играех с уклейчета, с кленчета, мренки и кротушки…
Баща ми ме запали по футбола и спорта… По ЦСКА. Това мое ЦСКА, което беше ритуално убито на 09.09.2016 г. Мачове – наши, световни, европейски, олимпиади, всички форуми следях със страст! Играех си… Радвах се.
Някъде там се заиграх с китарата. И с поезията. Сами си дойдоха. На трепета от първа целувка се радвах. На шофьорска книжка (напих се). Дори на казармата – че си сам, далеч и вече си ти! После, като всяко попораснало момченце, си играх и се радвах, както му е редът. А сетне се радвах, когато се родиха децата. Преди това – на късмета, който ме отведе в моята съдба и професия. Та да направиш един вестник си е като да наредиш пъзел, не е ли така, приятели и колеги?
Днес, всеки път, когато си купя нещо от сорта на винтоверт, перфоратор, зеге, ъглошлайф, знам, че съм си купил играчка. Ще резна нещо, ще пробия, ще продупча, ще сглобя. Абе направо като в лего! (б.а. – не си играя само с електрожен и прахосмукачка, да се знае от тези, на които не съм го казвал).
И като набарах хубавия телефон сега, ти да видиш – не мое да се запра да снимам! И кое от кое – по-хубаво кадро! Играя си, бре! Май дори ви досадих от морето. Но сам кадърът ми се „лепеше“, м..мка му!
И тъй вино заправих, на шега, и като игра. И се получи. Първа есен – един бидон, втора – два, трета – три. Пък тая… Ще се види и чуе.
Мани друго, щом стане готово, се заигравам вечер с продукта. Някой път с повечко лимонадка, друг път – чисто. Тъй се заигравам и с киселото зеле и с туршийките. Откъм четвърт век насам.
Толкова лесно беше да си играеш с приятелчетата като дете! Като тийнейджъри – с китари и песни. После, в една студентска квартира, от която някои не изкласихме от толкова много игри.
Играта… В работата. С децата. Да, докато децата ни бяха малки как си играехме само със семейни приятели! Поляни и барбекюта, хиляди наздравици – „до първи, че и да втори петли“ (както би казал Агент Тенев). Днес, когато опитът ми се оплита с амбиции, отново приемам всяко предизвикателство като игра. Като математическа задача, като ребус, чиито решения ще ме накарат да се зарадвам. Да се усмихна. И да летя. И да търся съиграчи, за да сме ято.
…Само не казвайте, че някой ДРУГ; че нещо ДРУГО е причината да не го направите и вие. Когато ви налегнат такива помисли, се върнете към детството, към всички онези игри и щастливи моменти, които, ще се повторя, са ви накарали да се усмихвате и да се зарадвате. И от сърце да се разсмеете! Това НИКОЙ не може да ви отнеме.
Защото няма друга съдба, когато обичате тази игра.
I Love This Game!
Hristo: Name.

Защо мразя статистиката

Защото всеки ден научавам, че „за последното денонощие в еди-колко си катастрофи са загинали еди-колко си хора, а еди-колко си са ранените…“
Защото научавам, че „българският народ е беден…“
Защото научавам, че „пенсионерите няма какво да ядат…“
Защото научавам, че „младите хора нямат бъдеще в България…“
Защото ни приравняват на „кълбо от червеи“, а не на отбор от индивидуалности…
Защото всеки човек е собствена индивидуалност. Със своите силни и слаби страни. Със своя живот и смърт. Със своята възраст и нейните особености.
Статистиката обаче е права за едно: кафенетата са пълни, вечер място не можеш да си намериш.
В тези кафенета всяка вече се говори за политика. Правят се общности на „политически лидер и партия срещу политически лидер и партия“.
Не се правят общности на малките подробности.
Тези малки подробности, които всички забелязваме сутрин, когато излизаме на работа или разходка. Знаете кои.
Тези малки подробности, които всички ни дразнят, но не говорим за тях в кафенетата и не търсим ние решения, а очакваме кметове и служби да ги видят и да ни ги поднесат „на тепсия“.
С малката подробност, че ние живеем в квартала, а те работят в кабинетите си.
За това протестираме, защото сме непрекъснато в очакване някой „отгоре“ да ни реши проблемите, докато блажено се почесваме по коремите и питиета в ръка и се разделяме в безсмислени спорове.
И така създаваме политик, след политик, след политик, губейки собствения си образ. Собствените си чувства, собствените си страсти. Собствения си живот. Приятелствата. Емоциите на спомена от преживени чудесни моменти. И доброволно се отдаваме на посредствеността.
С екрана на телефона ставаме част от екранната действителност.
Не от нашата. И се превръщаме в „кълбо от червеи“, вместо в отбор от индивидуалности…
Точка.

Начин да се обичаме

Простичко е… Само някои неща трябват:
Да си вярваме.
Да не си мерим характерите.
Абсолютно нищо да не мерим, защото кантарът е на пазара, а аршинът – в дюлгерите.
Да чуваме човека отсреща.
Да го усещаме.
Да го желаем.
Да прощаваме.
Да подхождаме с благост.
Доброта да струи от думите ни.
Да забравим за лъжата.
Да се учим един от друг.
Да летим в една посока.
Да градим дом, нашият храм…
…Да създаваме ценности в него и да носим блага.
Да се докосваме всеки път така, както е било първият път.

Защото малко са дните ни земни и те са създадени за едно – да се обичаме.
И нищо друго няма смисъл без обич.

Биле за любов

Вчерашният Еньовден привлече с омаята си пазители на традициите да събират билки по стърнища и ливади. В най-силният ден на летните тревички и китки, според поверията. „За всяка болка – билка“, както има една дума, да насушим за отвари, за да сме здрави, да бягат болести и вируси надалеч… Само едно не разбрах – кое е туй чудно биле за душата, коя тревичка се вари за любов, кое цвете помага срещу завист и злоба… Май трябва да го търсим у нас, там е посято, да го полеем със сълза и го докоснем с усмивка, с чувство за прошка и благодарност, с любов да го отгледаме, за да цъфти и ни радва.
Ей тая еньовска омая ни трябва!

Христо Йорданов
…думи, „Софийски вестник“,
във всеки брой, горе, вляво