ВИРТУАЛЕН МУЗЕЙ

Предлагаме на уважаемия читател част от проникновена статия „Бащата на читанките. Тодор от рода Влайкови“, публикувана в книгата, с автор Малина Димитрова, главен асистент във Факултет по педагогика, Софийски университет „Св. Климент Охридски“.

През 1891 г., Тодор Влайков споделя опита си в училищната дейност в „Няколко мисли за народния учител, като учител и на обществото“, възникнали у него през тригодишното му учителстване в Пирдоп. Размислите на Влайков са под формата на диалог със себе си. С истинска загриженост разказва за ранните си впечатления от морала и икономическото състояние на учителската професия, предизвиква обществеността да погледне на учителите с други очи на уважение и благодарност, дава бащински съвети за подобряване на учителската дейност и съставя един вид морален кодекс за учителите. В началото на статията обяснява каква е целта на народното училище: да образова, възпитава, вдъхновява, помага в живота, да създава самочувствие, да издига съзнанието на ученика и други подобни добродетели. Идеята на Влайков е децата да продължат да се учат и възпитават, докато станат възрастни, за да може да постигнат крайната цел на народното училище – да получат подобаващо възпитание, да развият всичките си умствени способности, да добият богати знания, които ще им са потребни в живота. И отново си задава въпрос: „А кой ще продължи да учи и възпитава децата след училище? Родителите ли?“ И отново сам отговаря – „Не. Ще ги образова пак народният учител“. Той трябва да бъде не само учител на децата, но и на обществото.
Следващият въпрос, който Влайков поставя е: „Как учителят да направи това?“ и продължава последователно и ясно да отговаря и да оформя портрета на народния учител, като учител на обществото.

Народният учител трябва да действа възпитателно на обществото със своя примерен живот и да отучи хората от пороците, като сам избягва и най-дребните прегрешения.
Народният учител трябва да дава полезни съвети „сякога и сякъде“, в кръчмата, по сборища, морави и по седенки, където намери за удобно. Всички хора обичат да слушат мъдри старци. Но учителят има какво да каже на хората повече от тях, защото книгите и науката са много по-богат източник от техния опит, особено по теми от икономика, география на чужди земи, родната история.
Народният учител трябва да събира хората в училището, особено по-необразованите, за да им прочита по някоя хубава книжка. Сам Влайков дава този пример като чете сказки, изнася беседи, урежда библиотека в Пирдоп, открива неделни и вечерни училища.

Но кой го задължава да бъде такъв? Някой закон ли? Някой правилник? Министерство, инспекторско, окръжно или училищно настоятелство? И сам си отговаря: „Задължава го съвестта му, защото това е негов дълг, както работникът може да помага на близките си със своя труд, богатият с богатството си, ученият със своето учение и знание, тъй и народният учител трябва да помага на ближния си, с каквото е вреден: да учи и възпитава всички хора от общината, където учителства… Това прилича на грижата на един баща към децата му.“

С високото мнение, което има Влайков за учителите, той умее да ги вдъхновява и води по моралния път за тях и за другите. И изброява три условия, които трябва да изпълнява народния учител в своето време, за да може успешно да върши „сичката си работа, като народен учител“.
1. Да има горещо желание да работи за обществото и да има добра подготовка по всички клонове на науката, да се образова системно и постоянно да следи за развитието на науката и литературата. Да си задава по-често въпросите: „Защо живея? Каква е целта на учителстването? Има ли полза за хората? Дали не мога още по-добре да работя?“ и да чете за тях в печата.
2. Да се подобри материалното състояние на учителите. Цялата интелигенция е добре да им помага и съдейства, кметът е задължен от закона да се грижи за училищата и учителите, училищният инспектор, какъвто е бил и Влайков – също.
3. Учителите да не проявяват политическо партизанство, да не странят от местната интелигенция, ами да дружат с нея, да не се затварят и ограничават в своето училище.

Тези са главните условия, завършва статията Влайков, от изпълнението на които най-много ще зависи да може „народният учител“ да има пълен успех в изпълнението на задачите си. „Ще прибавя в заключение“, пише той, в смисъла на народничеството, което изповядва, че „ако всички народни учители, с помощта на цялата интелигенция, вършат споменатите работи, сред народа ни ще има истинско образование“, защото, „неоспорима истина е, че един народ може да напредне, може да заякне политически, да зацъфти икономически, да стане силен и богат, с една дума честит, само тогава, когато истинското образование се разпространи между всичката народна маса, когато то си пробие път и проникне във всяка колиба на селянина, когато зацарува и у последния ратай“.

Народническите идеи по-късно ще се сменят с демократически и Влайков ще стане основател на Радикалдемократическата партия у нас, ще се обърне към държавното управление и ще напише обвинителната статия „Личният режим у нас“ срещу княз Александър I, Фердинанд и правителствата, за корупцията във властта. Ще влезе в Народното събрание за осем мандата, избран е за народен представител и в Петото велико народно събрание (1911 г.), и ще държи убедителни речи по важните въпроси от дневния ред на обществото.

Но сега е все още много близо до „крехката детска душа“ в началното училище. Като учител разбира нуждата от нови читанки и съставя, по оценка на Министерството на просвещението, „едни от най-добрите читанки“ от първо до четвърто отделение, които претърпяват по двадесетина преиздания. Те са одобрени от Министерството на просвещението, написани са според тогавашната правописна реформа, правилника за учебниците и официалните програми по отделните дисциплини. Съобразени са с опита на по-напредналите страни и с рецензиите, публикувани във в. „Учителски преглед“ и в други издания. Всяка година се преиздават с поправки и подобрения, с по-хубав печат и хартия. Те са масово приети, заради съдържанието на „действително български читанки“. В тях са включени морални и художествени четива, необходими за развитието на естетическия вкус у малките ученици. Има любими разкази с реално съдържание, стихове на художествен език, гатанки, съобразени с детското развитие, описания на българската природа, нрави и обичаи. Подбрани са специални и други четива, които имат двойно значение – като помощна литература и като учебници.
В обширната си статия „Няколко пояснителни бележки към читанките ми“, издадена в отделна книжка, Влайков формулира своите разбирания за тяхното създаване. Според него езикът на всички четива трябва да бъде правилен, чист, ясен и напълно литературен.

Разказите да отговарят на умственото развитие на учениците от съответното отделение. Да „възбуждат“ у учениците естетическо чувство за хубаво и да дават на учителя допълнителен учебен материал с поместените побрани народни песни, най-добрите стихотворения за деца, много художествени описания на места и на годишните времена.
Всички текстове трябва да отговарят на главната цел в основното училище – да имат морален характер, за „посяване в техните души на човещина“. Затова са необходими нравоучителни разкази и басни, както в по-напредналите страни, където „нравоучението е въведено като отделен учебен предмет“. При представянето им са важни две неща: нравоучителните четива да са съобразени тематично и да са подредени в една система по съвременен практически морал, който „да не бъде изказан направо, а да бъде скрит в разказа, за да могат учениците сами да го открият“.

Особено внимание Влайков обръща на четивата по „отечествоведение“, които насочва да са колкото е възможно повече и по-отбрани разкази за Аспарух, Крум и Никифор, цар Борис, Петър и Асен, патриарх Евтимий, както и по отечествена география, в които пише за Стара планина, Марица, Дунав, Македония, България. Те да са съобразени с възрастта във всяка отделна читанка за второ, трето и четвърто отделение.
Влайков посочва „едно съвсем ново изискване“ за включване на четива по гражданско учение, „щото българските граждани, още от детинство, да се запознаят и с устройството на българската държава, да почитат наредбите и законите на държавата“. Затова, подготвя „съвсем нови четива по гражданско учение“: за второ отделение, „съвсем леки и късички разкази“ за общината, за трето отделение „по-обстоятелственички разкази“ за самоуправлението, околийските и окръжни учреждения и за четвърто отделение помества „по-сериозни и по-дълги четива“, разказва занимателно за устройството на държавата, конституцията, народното събрание, избирателното право и изборите на българските граждани.

„Направих така, че читанките ми да бъдат и граждански читанки“, заключава авторът за нововъведението си, несрещано дотогава в началното образование.
Друго изискване е читанките да помагат за изучаване на учебния предмет по естествознание с четива за животни, растения и минерали, физически явления и годишни времена. Поместени са и „четива по хигиената“ с правила и категорични изречения, подобни на пословици, като „Редовност на живота и умереност в яденето“ в разказа „Дядо и внуче“ от читанката за второ отделение. Разказът „Дядо Димо“ в читанката за трето отделение осведомява децата да не се церят при бабички, а при лекари, докато четивото „Таласъм“ е срещу народните суеверия.
Влайков посочва и още една важна особеност най-вече в читанката за четвърто отделение – тя да бъде „освен учебна книжнина, още и книжка за самостоятелно домашно четене“, а и за четене в селските ученически вечеринки като разказа „Една среща“ за ползата от земеделските дружества (през 1890 г. Влайков е сред основателите на Първата земеделска кооперация и Спестовно земеделско дружество „Орало“ в с. Мирково).

Много важна е подредбата на текстовете в читанките. Например – да следват годишни времена. Последователността на четивата е според степента на наученото, трудността на езика и на съдържанието. Четивата за първо и второ отделение са подредени логично, от близкото и познато семейство, село и домашни животни към непознатия, далечен град, околия, диви и чуждоземни животни. В трето и четвърто отделение се спазва реда, предвиден в програмите по естествоведение. По отечествоведение се следва хронологичния ред на събитията.
Тази логична и енциклопедична структура продължава традицията на „Рибния буквар“ на д-р Петър Берон, както и на ентусиазирани родолюбци като Рашко Блъсков от Клисура (баща на писателя Илия Блъсков), издал четири буквара още преди Освобождението.

Този подход към съдържанието е щадящ детската психика, съобразен е с държавните програмни изисквания и представя Влайков като загрижен за децата, отговорен професионалист със специфични знания, почерпени от нашия и чуждестранен опит. Не случайно в тези години (1898 г.) е избран за председател на Българския учителски съюз.
Марин Влайков публикува статията си „Читанките на Т. Г. Влайков“ (1935 г.) и това е един от ярките отзиви за автора на учебници. Съвпадението на фамилиите е случайно, но никак не е случайна ангажираността на родения в Панагюрище М. Влайков към този вид особено и много отговорно творчество. Той печели доверието на дядо Влайков и става негов съратник при подготовката и преиздаването на читанките.
„Малцина са грамотните и интелигентни българи до 40-50-годишна възраст, – пише Марин Влайков – които да не са се учили и възпитавали по читанките на Влайкова. Първата е за четвърто отделение и се е появила през учебната 1891-92 г. Наскоро след това последваха и читанките му за първо, второ и трето отделение и преживяха 30 години. Аз не знам друга българска книга, която да е живяла тъй дълго, да се е пръскала тъй на широко и да е упражнявала тъй дълбоко нравствено въздействие върху подрастващите поколения, както читанките на Влайкова. Няма село, няма колиба, няма грамотен човек, който да не знае неговото име…“

Сред неоспоримите качества на ДядоВлайковите учебници, младият му съименник отбелязва неговите оригинални педагогически идеи, свързани с дълбокото познаване на народната душа. Чрез нравственото въздействие върху личността трябва да се отглеждат човешките добродетели, характерни за българина. Видният пирдопчанин пръв оценява значението на народното творчество като средство за нравствено възпитание на подрастващите и включва умело едни от най-хубавите родни приказки, песни, пословици и гатанки в своите читанки. Той е „дълбок познавач и възторжен любител на чистата и самородна българска реч“ и тя звучи във всяка творба – негова или на известен наш писател като Иван Вазов, Петко Славейков, Константин Величков, заключава М. Влайков.

Общественикът Тодор Влайков продължава да се занимава с проблемите на българското образование. С вещина и самочувствие публикува изследване в три части „Принос към въпроса за нашата образователна система“ (1929 г.), като първа част е „Идея за създаване на нов тип полусредни училища по норвежки образец“. Авторът допълва с нови идеи реформата на министър на образованието Омарчевски. Народният учител посочва пример от скандинавските страни, главно от Норвегия (за който го осведомява професора по педагогика Христо Негенцов, брата на Ран Босилек). Там, пише той, държат еднакво за „нуждите на практическото образование, пригодено към условията, към потребностите на живота и за общото образование и ние бихме могли да приспособим тяхната система към нашите условия“.

През тези години – 1928-1930, е избран за председател на Съюза на българските писатели в който членуват такива корифеи като Пенчо Славейков, Антон Страшимиров, Кирил Христов, Пейо Яворов, Петко Тодоров, Елин Пелин, Йордан Йовков, Цани Гинчев, Цанко Церковски. По това време той вече е член на БАН и работи активно като председател на Учителския съюз. За такъв наситен живот в областта на културата, изкуството, образованието, а и в политиката, в която активно участва, като създател на Демократическата партия и многогодишен активен депутат в Народното събрание, може да не е и мечтал, но точно това се случва. Неговият ярък жизнен и творчески пример остава не само в спомените на съгражданите му, но и в културната и обществена национална памет.