ВЕСТИ

1. БЪЛГАРИН ДА СЕ НАРИЧАМ…?

3.6.2020 г., Христо Ковачев

В прилива от май в юни между скандалите в кризата някак неусетно отново набъбна темата за „Българина – по света и у нас“. Отиде си Кристо с рожденото име Христо Владимиров Явашев. Около изстрелването на „Дракона“ SpaceX изплуваха имената на Кико (Кирил) Дончев, Орлин Велев и Маргарита Маринова. Стефани Станчева, професор в Харвард, бе поканена заедно с други 25 топексперти, да съветва президента Еманюел Макрон как френската икономика да излезе от тежката криза с коронавируса. По-рано тази година се появи информацията за Боряна Стробъл, по баща Динева, работила в другата компания на Илън Мъск – „Тесла мотърс“. В тази поредица се намърда и Ружа Игнатова, нашумялата изчезнала криптокралица с откраднатите $3-4 милиарда чрез фирмата-пирамида OneCoin…

Общото между тези хора е не само това, че са родени в България, но и шеметните им успехи извън родината и невероятната далавера на д-р Ружа, която си е един вид световно постижение. И тук се разпалва полемиката – българи ли са те, щяха ли да са толкова успешни, ако си бяха седели у дома, каква е файдата от работата им за страната ни, каква е връзката им с националното ни самочувствие…? Засега няма да взимаме страна в спора, а в няколко публикации на Goldminebg.eu ще представим житията им с техните гласове и снимки, с факти и коментари за предизвикателствата и успехите в живота им, а също и за кошмарите на някои от тях…

Но нека си припомним най-напред Вазовотото „Аз съм българче“ и да видим съвременните гледни точки на Александър Андреев в „Гришо, Кристо и чистачката: травмата с българите в чужбина“ и на Георги Господинов в „Никой не е Кристо в собствената си родина“.

Аз съм българче

Иван Вазов

Аз съм българче, и силна
майка мене е родила;
с хубости, блага обилна
мойта родина е мила.

Аз съм българче. Обичам
наште планини зелени,
българин да се наричам –
първа радост е за мене.

Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,
сичко българско и родно
любя, тача и милея.

Аз съм българче, и расна
в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.

Гришо, Кристо и чистачката: травмата с българите в чужбина

Александър Андреев, Дойче веле

© Associated Press

Едните не били никакви българи, защото зачеркнали българското си минало, другите предпочитали да мият чинии на запад, вместо да градят родината. Не е ли време да нормализираме отношението си към българите в чужбина?

Много българи в България се люшкат между поне три противоречиви и противоречащи си чувства, когато става дума за техните сънародници зад граница. В същото време, ако приемем, че извън страната живеят милион и половина българи, чисто статистически всяко голямо семейство има членове в чужбина. Тоест говорим за житейска практика, а не за някакви теоретични размишления на тема „Родината и онези, които я напускат“.

Мисли и чувства за българите в чужбина

Първото чувство, което може да се идентифицира с просто око най-вече в социалните мрежи, е нещо като презрително огорчение. „Отидоха там да мият чинии, да сменят памперси и да чистят санитарни възли, вместо да живеят достойно тук и да дават своя принос за добруването на родината“.

Второто чувство бих нарекъл „синдрома на Григор Димитров“. Когато „Гришо мачка“, всички го любят горещо и се кълнат в българския му корен. Когато обаче започне да се свлича в ранглистата, тогава изведнъж се сещаме, че едва ли не говори български с акцент и че всъщност много рядко се мярка в родината си.

Подобно по произход, но съвсем еднозначно е третото чувство: възмущението срещу хора като Кристо (някогашен Христо Владимиров Явашев), които осъзнато, съзнателно и убедено са сложили кръст на България и българското си минало. От това възмущение извира и агресивното неприемане на успехите на хора като Кристо. Той не бил никакъв творец, а просто хитър опаковач, това неговото не било изкуство, а някаква фантасмагория за отегчени западни богаташи, които отдавна са се откъснали от истинския живот. За други българи и българки със сходна кариера и биография пък открай време ще чуете, че дължали всичко на безскрупулната си креватна политика. И така нататък.

Българите в България и българите в чужбина

Добре, а къде в тази схема остават хилядите българи, които зад граница работят в съвсем нормални професии, живеят достойно, изкарват добри пари като лекари, инженери, строители или превозвачи и помагат както на семействата си у дома, така и на цялата българска икономика? Тях сякаш ги няма, защото не дават повод за подигравки или възмущение, а – напротив – карат своите сънародници в страната да се чудят кое е по-добре: да останеш в България или да живееш и практикуваш професията си (може би само временно) някъде другаде.

А всъщност тях ги има, те присъстват всекидневно с милиардите, които година след година превеждат в България, със снимките на шкафа или пък с модерната версия на тези снимки – скайп разговорите в неделя.
Така че нека най-сетне да нормализираме отношението към българите зад граница. Нека им дадем правото да бъдат където и каквито искат да бъдат, а не непременно българи в България. Това ще помогне както на тях, така и на техните сънародници в страната.
Защото „правилен избор“ просто няма – всеки избор е личен и заслужава уважение.

Източник: Дойче веле

Никой не е Кристо в собствената си родина

Георги Господинов, Дойче веле

Кристо. Снимка Фейсбук

Успелият навън, а неуспелият още повече, винаги е блудният син, напуснал дома, майка си и баща си. А опитвали ли сме се да влезем в нощите на този, който живее далеч от дома, майка си и баща си? Уверявам ви, не е лесно. Знаете ли, че когато разрешават на майката на Кристо да види сина си…
Нека спрем по средата на това изречение – разрешават. Кой е този, който може да забрани на майката да види сина си? Коя е тази сила, система, идеология? Дори всичко друго да свидетелства в нейна полза, само този грях да е сторен, той крещи срещу такава система. А такава е съдбата на всеки напуснал по онова време. Вижте писмата на Георги Марков до майка му и баща му. Вижте всяка една лична история на емигрант, невъзвращенец, вижте писмата на техните родители, които трябва унизително и по правило неуспешно да измолят от властта среща със сина си или дъщеря си.

Оставаш българин където и да си

Но да довърша изречението. Когато най-сетне пускат (още един глагол за размисъл) майката на Кристо да го посети, първото, което той прави, е да ѝ осигури лекар, правят ѝ прегледи, необходима операция и пр. Няма друго, което един емигрирал син да иска повече от живота и здравето на майка си.
Успелият навън е изменник на родината. Но не е ли родината тази, която първа е изменила на него? Ако ти е отнела правото на живот по човешки, правото на свобода, правото на пътуване и завръщане, правото на… Кой на кого е изменил? Човешкото не е ли отпреди системата? Не казва ли Ботев в писмото до брата Драсов: „защото преди сичко трябва да сме човеци, а после вече българи и патриоти“.

Успелият навън или неуспелият навън, няма никакво значение, живеещият навън не е повече българин и се срамува да се нарече такъв. Още една неистина. Защото оставаш българин където и да си. Кристо казва навсякъде в интервютата си, че идва от България. Навсякъде днес пишат „роденият в България“. За света е важно откъде идваш. Всички успели навън българи, които съм срещал, ги знаят като българи.

Когато почина Кристо, получих много лично писмо от моя позната, американка, професор по биология от Калифорния. Без да съм бил близък с Кристо, получих думи на съчувствие от нея по повод смъртта му поради единствената причина, че съм българин, а тя други не познаваше. И това беше повод да ми разкаже един личен спомен. Отишла в Ню Йорк през 2005 на смъртното легло на баща си (човек може да е разделен от родителите си дори да е в една страна с тях). Баща ѝ бил голям почитател на Кристо, следял всичко още от ранния му период. Вечерта, когато баща ѝ си отишъл, завалял онзи внезапен сняг, който покрил Сентрал парк с оранжево греещите Порти на Кристо. Тя отишла в 6 сутринта и се разхождала под тях в абсолютно празния парк с чувството, че това е последният подарък от баща ѝ. Такива лични неща оставя голямото изкуство. Винаги е лично.

Кристо и историята на света

Не съм имал шанс да видя Портите в Сентрал парк, но когато излезе първата ми книжка на английски, „Естествен роман“, беше същата 2005. И първият отзив за нея в нюйоркския „Вилидж войс“ я сравняваше именно с Портите на Кристо при вятър. Само това запомних и бях най-щастливият човек, единствено поради сравнението. Така без да подозира, а може би е подозирал и знаел, Кристо е влязъл в много лични истории. Влязъл е в личната история на света. Само това остава накрая и то е най-важното, то е истинският успех.

Всъщност много хора тук, в България, ценят и обичат Кристо – това се вижда. Не може да се види само от институциите – и то на фона на прощалните думи за него от френския президент Макрон и германския Щайнмайер. Онези у нас, които изпитват известна неприязън, лека омраза или завист, вероятно също го ценят. Просто това е нашият начин на признание. Някога Синатра пееше за Ню Йорк, че ако успееш там, успял си навсякъде. Можем само да добавим: ако те намразят в родината, успял си и в нея.

Лек път на Кристо и леки порти при вятър.

Източник: Дойче веле