„Родословието, то го подготвя да вижда света ведро, с дух на възрожденец, с доверие и неговите възприятия ще са цветни и акустични.“
Детските ръце, освен музика, започват да раждат и рисунки на хора, животни и природа. Всичко това той носи вътре в себе си, някак плахо и скромно, неотличаващ се от другите.

Но увлечението му към изкуството не заглъхва. Веднъж докоснал се до музиката и рисуването, Златанов винаги ще ги търси. „Той е поел вече ангажимента към домашно наследената цигулка, съществува първата папка със скици. Художникът често ще повтаря простичко „живописта и музиката са родни сестри“. Те ще останат в синхрон при него през целия му живот. Редом до цигулката ще се появи и гъдулка, скиците, рисунките и картините ще са стотици, а пушките ще са цяла колекция, започнала от дедите с украсената със седеф и сребро пушка.
Бедите винаги идват изненадващо и никога не са сами. 1944 година е тежка за малкото момче не само с прекъсване на желаното учение, тогава умира майка му и слънцето загубва за него своя блясък. Остават три невръстни деца. Загубата е голяма, големи са и трудностите по отглеждането им и скоро бащата трябва да се ожени повторно. Семейството се увеличава.

Това крушение прави Георги по-затворен и вглъбен в себе си, като че пораснал отведнъж.
… Неговият професор Илия Петров казва пред състудентите му: „Вижте при Златанов как очите гледат…“ Контактът между тях е изпълнен с много топлота, професорът го цени като рисувач. Суров по характер, той не разговаря с всеки в курса и коригира само този, който работи и се вслушва в неговите съвети. Често ще кани Златанов в своето ателие, за да му дава материали – платна, четки, бои, не само поради това, че е беден, а защото го приема като самороден талант, упорито работещ и постоянно търсещ.

Години по-късно професорът няма да е забравил своя студент и ще го посещава в Златица, защото тях двамата ще продължават да ги свързват ловната тема и живописта.
„Немотията по време на следването изтощава Георги Златанов до краен предел – отникъде никаква помощ. Последиците са обясними – през 1953 г. той отново попада в болница (окръжната „Рачо Ангелов“), този път за шест месеца с диагноза – ,,менингит“. Конфликтът е по-различен: от двете му страни сега са животът и смъртта. Между тях обаче е вече изкуството. Около него умират хора със сходни болнични картони. В неговия обаче е записано и нещо по-различно – неизлечимото желание да се докосне до животворната магия и вярата, че учебният му статив няма да остане самотен.“

В писмо до своята приятелка Иванка (5 август 1953 г.) той пише: „Сега, когато лежа в болницата, много често мечтая. Не мисли, че съм паднал духом… Аз съм изпълнен винаги с оптимистично чувство, с вяра, че ще победя живота. Аз ще изразя себе си! Накрая това ще оправдае моя живот! Аз с някакво необяснимо и странно настървение рисувах и изучавах живота на Рембранд, Репин и Суриков. Бях се просто вманиачил. Затова постигнах тези резултати – бях отличник в Академията и двете години…, тази година, ако учех, може би щях да бъда в Ленинградската академия.“
Болестта е прекъснала реализацията на една мечта, но дори и в най-тежките cи моменти художникът ще бъде свързан със своето изкуство за цял живот…

Може би всички тези размисли са довели Георги Златанов до решението да подаде молба за прехвърляне в специалност живопис към Факултета по изящни изкуства.
Преминал през тригодишно общо обучение при проф. Дудалов, проф. Борис Митов, Георги Атанасов, Иван Петров, той окончателно се отдава на живописта. Завинаги.
Но не само тази промяна става в неговия живот. Той се изпълва с още едно събитие – женитбата с Иванка, която става негова спътница, за да има Георги постоянно до себе си нейната любов, вяра и нежна подкрепа.

„Може би самата сватба е странна и дори смешна. В студентската му квартира е в Подуене на ул. „Гълъбец“ № 24 (какво съвпадение – ридът в Средногорието е дал името си на улицата). Има само един дървен креват, череп за рисуване и едно кюмбе. Чувствата, които властват в това пространство обаче, са неочаквано интересни и богати. Младоженката – очарователната Ваня, която завладява всички с неотразимата си жизненост, няма възможност да придаде на сватбения ритуал никаква външна помпозност. Тя се е запознала с Георги още на тринадесет години и сега душата й сияе. Нейното родословие е от Златица, макар че до момента е живяла в Габрово. Близките й я смятат за ексцентрично момиче, което ходи с „шорти“. За кумове са поканени живописецът Иван Стоилов – Бункера и неговата съпруга. Осигурени са около тридесет лева и така тържеството трае… три дни. Като в народната митология. Липсват дори вилици, но находчивият съквартирант Тодор Цонев ги замества с „дърводелски импровизации“. Фасул и люти чушки има, макар и не много, а един земляк от Златица им носи дамаджана с вино. Какво е нужно повече? По студентски протокол всичко е на празнично равнище. На младоженката се пада да почисти мансардата, като изхвърли всичко ненужно. За съжаление тя не може да изхвърли със същата лекота и бедността.“

Заради тази бедност Георги ще рисува табелки за клетките в зоологическата градина. Двамата с Тодор Цонев ще събират въглища за огрев от гарата, често ще са недохранени, а четките им за акварел ще замръзват в студената квартира… А в рисунките с Тодор Цонев основните модели ще са те двамата.
„Не всички, завършващи Художествената академия, остават след себе си купища от интересни рисунки. Това го правят обикновено най-добрите. Георги Златанов, разбира се, рисува постоянно не за да бъде между първите. За него това е първоизточникът на една потребна вътрешна възбуда – той изучава натурата с разумна съсредоточеност, без да се пилее по външни ефекти. Завършените рисунки, ескизи и бързи наброски уплътняват романтичния свят на неговите мисли: чрез тях той овладява движението и красотата на щриха, умението да разпределя ударенията в осветената и в сенчестата част на пластичната форма, свободата в групирането на разнородните елементи на композицията.

Едновременно с това изучава маниерите, движенията и духовното излъчване на своите модели. На практика това означава – на своите приятели. И тъй като ги анализира за себе си, иска те да си приличат и да го задържат в пределите на същите значими усещания и размисли, които се пораждат от тяхното приятелство. В този смисъл те са първите страници от една интересна образна биографична летопис, която през следващите години ще се попълва още по-успешно. Бъдещият майстор на сатиричната рисунка, популярният предводител и в борбата срещу гражданската непочтеност и морално падение Тодор Цонев присъства в света на Златанов не само като съквартирант, колега и състудент от Академията. Може би ще бъде глупаво, ако се запитаме дали разговорите между тях на ул. „Гълъбец“ № 24 са били леки, забавни или полезни. Очевидно те са били най-напред напълно откровени. А откровеността включва и радостите, и горчилките. Нали според думите на Лопе де Вега приятелят, който крие грешките ви, е по-малко полезен от противника, който ги посочва. Тодор Цонев не прави с думите си „объркващи“ арабески – той е директен дори когато говори по най-деликатните творчески въпроси. И Златанов го слуша внимателно. Може би защото чува най-напред гласа на приятелството…

…Академичните години се измерват не с броя на етюдните постановки и взетите изпити, а със скритите и явни конфликти, с приятелските спорове, пък и с въздишките, за които никога не са водени спорове. Техническото съвършенство е цел. Но нима изкуството не е преди всичко умение на творците да го носят в душите си гальовно, да го предават на другите като дар от небесните сили. Георги Златанов мисли така, без да се оглежда дали някой го следва. Затова още през студентските му години може да се говори, ако не за самота, то поне за доброволен избор, пътища, които не водят към елитарни клубове. Този модел на мислене и поведение дава отражение и върху неговата дипломна работа.“

В следващите години на творчество художникът ще продължава да се обръща към човешкия образ, създавайки множество портрети – в масло, въглен, молив, акварел. Образи на исторически личности, интелектуалци, посетили ателието му като приятели-ценители, и преди всичко моделите му, които са около него – хората от земята на Средногорието.