Никой не разбра как се промъкна то между зелените хълмове и кога слезе в равнината. На пръв поглед всичко си беше пролетно – и върбите край реката, по които мътеха гълъби и свраки, и самата река, пълноводна и весела, и пшениците, и тревите, но то все пак бе вече тук.
Първи го усетиха пшениците. Зеленото по класовете вече се губеше, заместваше го сивото – цветът на зрелостта – те си шушнеха унесени, полюшвани от вятъра за времето, когато щяха да отронят зърна по земята. Като всички растения и те не познаваха животните и хората и мислеха, че съществуват само за себе си. Върбите край реката ги слушаха унило; те бяха многогодишни и знаеха съдбата им, но си мълчаха, защото винаги е по-добре да си мълчиш, когато знаеш нещастието, а не можеш да го спреш. Освен това сега беше такова едно време – ни пролет, ни лято – реката беше още пълноводна, а нощите топли и върбите мислеха премного за себе си. Всяка нощ им поникваха нови листенца и трябваха големи грижи, за да се запазят те от жаркото слънце и от нощния хлад.
Ято гълъби нощуваше по клоните им, макар че гълъбите не обичат да нощуват по върби. Те се бяха спрели тук, защото зърната бяха още зелени, а край реката можеха да ловят мушици. Гълъбите също мислеха повече за себе си; любовният период бе минал, а малките не бяха още излюпени, за да се грижат и за тях.
И ето в това време голямата шипка край пътя намисли да разцъфне. Тя усещаше радостта на цветовете в себе си от ранна пролет, но беше умна и опитна и се боеше от слани. Сега бе абсолютно сигурна, че няма да паднат никакви слани и разцъфна. То бе станало през нощта под топлите ласки на вятъра и на утрото, когато слънцето изплува над Фетовица, цветчетата само се разтвориха.
Пшениците бяха заети със себе си и не видяха нищо. Те се отърсваха от нощната роса, защото тя не им бе нужна вече, и си нашепваха за това, колко неприятно нещо е тая роса. Върбите край реката бяха малко ядосани. Палавите рибки в коренищата им цяла нощ бяха играли лудо и ги стряскаха насън, а сега се бяха разшавали раците и така и нямаше да има спокойствие през тези дни. Гълъбите по върбите се събудиха, мързеливо гукаха и се прозяваха, после мъжките отлетяха да обиколят нивите за зърна. Омръзнали им бяха тия мушици, не защото бяха безвкусни, а се ловяха трудно. Сивият врабец се сушеше на вейките на една трънка и за последен път се заричаше да не нощува в полето.
-Да – казваше той. – Ще взема да пукна някоя нощ от студ и за какво? В селото има толкова топли стрехи, а аз съм взел да нощувам по тръните.
Така си мърмореше той, зает с мислите си като всички други, когато изведнъж съзря разцъфналата шипка.
– Знаете ли, бе? – каза той възбудено. – Една шипка разцъфнала.
– Къде, къде? – казаха, гълъбиците и източиха шии от гнездата.
– Ами, ей я край пътя – посочи с човка врабецът.
– Застанала там да я видят.
– Гу, гуу – казаха гълъбиците. – Каква глупава шипка!
Една сънена сврака, неразбрала още за какво става дума се подаде от трънливата топка, в която бе гнездото й.
– Лъжа! – извика тя. – Врабецът е лъжец. Не му вярвайте!
– Цъфнала е, цъфнала е! – каза един кос, който прелиташе за някъде и случайно чу всичко.
Едва сега свраката разбра за какво става дума, но ни миг не се смути от клеветата си. Нейният сврачи ум, веднага бе привлечен от цъфналата шипка.
– Безсрамница! – изкрещя тя. – Намерила време да цъфне. Сега всички мътят, а тя цъфти. Безсрамница!
– И глупава, и глупава! – казаха гълъбиците, които винаги се съгласяваха с всичко и затова нямаха никакви тревоги.
Върбите, които бяха ядосани от рибките и пшениците, заети с узряването си, не казаха нищо, но явно бе, че са против шипката, заради шума, който бе вдигнала около себе си. Врабецът като откривател на произшествието, много гордо се пъчеше на своята трънка.
– Да я унижим! – изцвъртя той. – Измислете начин да я унижим, тая нахалница!
– Искате ли да я оскубя? – каза свраката въодушевена. – Да видите колко стара и грозна е тя под тоя розов парцал.
– Можеш ли, можеш ли? – подстрекаваше я врабецът.
Само шипката не чуваше нищо от тия закани… Тя си стоеше там край пътя и си мислеше с радост за това, че когато слънцето се издигне още малко, всичките ѝ пъпки ще се разпукнат и бледорозовата ѝ сватбена рокля ще се вижда отвсякъде. Мислеше си и за буйния вятър, който щеще да милва цветовете и да попива мириса ѝ, а после да го разнася наоколо – усмирен от нежността ѝ, горд от красотата ѝ. Мислеше си още шипката и за това, че ще зарадва гълъбите и свраките, които мътеха, и ще развесели пшениците, които зрееха, и ще успокои върбите, които се ядосваха на рибките. И тя нищо не видя, и нищо не чу и се стресна изненадана, когато свраката закръжи над нея.
– Аз всичко мога! – обяви свраката тържествено. – Гледайте , как ще я поставя на мястото й!
Като каза това, тя се спусна ниско и започна да къса цветчетата. Шипката се събуди от розовите си сънища, но беше съвсем безпомощна. Тя помаха със своите бодли, които трябваше да я спасяват от нещастията, но бодлите не плашеха свраката. Тя продължаваше да къса цветовете.
– Не ме кълви – примоли се тогава шипката. – Аз съм сама и беззащитна. Какво ти направих, та ме кълвеш?
– Моли ме вече – съобщи свраката на останалите. – Моли ме да я оставя.
– Не я оставяй! – казаха другите.
И тя продължи да кълве.
Шипката започна да прибира цветовете си, за да ги запази, но и това не помогна. Ожесточената сврака прелиташе от клонка на клонка и разкъсваше една по една всички пъпки.
– Боли, боли! – пошепна шипката, прималняла от болка.
– Боляло я! – съобщи свраката. –Тя казва, че я боляло. Че нас не ни ли боли да я гледаме такава разпусната? Боляло я!
– Кълви, кълви! – казаха другите. Нежни цветчета падаха като снежинки под сврачия клюн и застилаха земята с розова пелена. Цялото поле наоколо любопитно следеше всичко.
Разплаканата шипка погледна към врабеца и гълъбицата, към върбите и към пшениците, но във всички лица имаше само любопитство. Любопитството е толкова близко до злорадството, че през насълзени очи почти не се различават. Изтръпнала от болка, шипката сама не разбра как разтвори отново всичките си пъпки. Свраката бе помислила, че е свършила вече работата си. Нейният победен крясък бе известил това на полето.
И изведнъж под нея по зеленте пръчици, между листата и бодлите, като че по-многобройни и от преди се резпукнаха хиляди цветчета. Имаше разкъсани, накълвани, имаше почти оскубани, но имаше и здрави. Слънцето ги погали с топъл лъч, вятърът ги помилва с нежен лъх и те се усмихнаха пак.
И тогава отчаяната и уморена сврака с проклятие и закани отлетя към трънливата топка, която бе нейно гнездо.
Мир настана в полето.
Само една чучулига, весела и смела като поет, се издигна над нивнте, прелетя под самото гнездо на сконфузената сврака и се зарея в небето. И застанала там срещу слънцето, тя запя своята утринна песен за шипките, които цъфтят в ранно лято, когато идващата зрелост умъдрява полето и когато всички растения и птички мислят премного за себе си.