ВИРТУАЛЕН МУЗЕЙ

Качвам на ситроена Христо Ковачев. Издател и личност, с която ме свързва 15-годишно приятелство. Взимам го от „Младост”, за да стигнем заедно до родното му място, където наистина прага е прекрачвал Апостола – метоха в гр. Златица…
За добра среща и за начало на нашия пътуващ семинар ми подарява истинска фотография на Васил Левски – открита 2018 година в османския архив в Истанбул, заедно с 16 документа от процеса срещу него в София с дата от ноември 1872 г.
Дякон Левски! Изконният образ с ореол на светец в българското съзнание, сякаш е “затворен” в две дати – на гибелта и рождението си… Тъжен е за всинца ни деня на гибелта му, когато поднасяме венци и цветя на неговата Голгота – паметника му. Футболисти, политици, общественици. Коленичат, редят слова… По-популярни стават от него, самия, Светеца на Българското Освобождение. Пред истинските родолюбци, дошли с плам в сърцето, а не под строй в един такъв ден, да попаднат в медиите и по навик. А денят е тъжен…! Като самия горд Българин в деня на последния му път…

И Христо Ковачев започва:
„Тръгнали сме да търсим стъпките на Апостола, но знаеш ли кои са най-страшните мигове в живота му? Пътуването му в две каруци към неговата Голгота. Първата каруца го кара вързан от Къкринското ханче към Ловеч и Велико Търново и оттам до София. И по тоя път няма кой да го освободи….

Втората каруца го взима от мазето на турските артилерийски казарми, които са били зад днешния Централен дом на армията и го стоварва под бесилото… Моят приятел проф. Симеон Янев публикува във фейсбук профила си на 18 февруари 2020 г. покъртително есе „Сам в Света и Сам пред Бога, за последните мигове от живота на Левски”. Препоръчвам ти го, а и на нашите читатели (Вижте тук в Goldminebg.eu публикацията от 13.4.2020 г. 1. Българското Разпятие). Позволи да цитирам част:

„… Има само един отговор, съобразен и с волята, и характера на човека, когото са осъдили и така също с обстоятелствата, при които е бил поставен: „окован във вериги”, както и са го видели на екзекуцията и дори с ръце завързани с белегчета.
Един е отговорът: – Левски е посегнал на себе си. Как би могъл да го направи при оковани крака и вързани ръце?
Само със свободната си глава…

… Видяхме: в затвора при следствията и на шестте съдебни заседания, Левски е изпитал най-страшната възможна самота – предаден от свои и съден от чужди, без да е притежавал ясновидството на Исус той наяве е усетил огромната празнота на самотата – сам всред всички, сам срещу всички… Състояние на което издържат само светците, защитени от фанатичното във вярата си.
А каква вяра е могъл да има той след всичко изпитано? У него, в убежденията му, в поведението му, в нравствеността на характера му няма нищо фанатично. Ако нещо в нравствеността му трябва абсолютно да се изключи – това е фанатизмът. Целият Левски, какъвто го знаем: от документите на живота му и от протоколите на съда, ако му припишем и капчица фанатизъм, би се стопил като восъчна свещ.
След разкритията на арестуваните пред съда пред Апостола е оставал само един въпрос – как да умре?
Това е бил единственият начин по който е могъл да се спаси от „абсолютната самота” и същевременно защити делото на живота си и честта на България.
Как иначе да си обясним опита му да си разбие главата в зида, толкова вероятен, колкото го сочат обстоятелствата, и как да си обясним безусловното му желание да бъде поменат като дякон Игнатий?
Сам в света и сам пред Бога!

Не вярвам, че такова надчовешко състояние е възможно да бъде изразено с термините на някоя точна наука или описано във философско размишление.
Но вярвам, че то е подвластно на поезията и мисля, че имаме стихове, в които е запечатано, за да избухне при четене с ядрена сила, равнозначна на свръхчовешкото в него.
… и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
А и как иначе би могло да бъде, когато и Вазов (след разговора с поп Тодор, изповедникът на Левски), в логореята на една поетическа лудост, в един порой от ехтящи поанти е изплакал и една, която обема в себе си всички останали и ни отнася в облаците:
…а той беден, гол, бос, лишен от имота,
за да е полезен – дал си бе живота.

Поемата на Вазов – предсетивното ни го казва! – не е добро, най-добро или ненадминато негово творение. Веднъж чута, повече тя не се слуша, престава да бъде слово – тя се възражда като някакво ултракъсо, необяснимо трептение, съзвучно единствено с Ботевото „виси на него със страшна сила”.

Затова ли си мисля, че те и двете вече не са поезия, а геноморфичен код на най-дълбокото в нас, онова, което на 19 февруари се отключва в мълчанието, сълзите и кокичетата (не на венците!!) пред паметника?
По мощ на сугестията, второ столетие и двете те са върхът на възможно мислимото, междата със свръхестественото в хипнозата на абсолютната самота.
Но не като отчаяние.
Като недосегаемост.
Може би наистина тук някъде е и границата, от която започва светостта.”

Накратко – тезата на писателя и литературен историк проф. Янев е, че Васил Иванов Кунчев – Лъвский стига до бесилото на границата между живота и смъртта си… Сам избрал този изход!
Мълчим отнесени след този разказ… А защо точно днес сме поели, без ден и повод, само в една идея в сърцето? Защото Апостола и делото му, и заветите му всеки ден трябва да са в нас, във времето, не само на 19 февруари или 18 юли. Защото „Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме …”

…Стигнали сме вече до подстъпите на КПП-то, след Долни Богров и малко преди разклона за община Елин Пелин. Десетина коли и камиони преди подбалканския път. Пътят към Златица. Една от спирките към безсмъртието на Апостола.
… Романтичен е подбалканския път. Преди много години от тук, в детството ми, по него пътувахме за морето. С бежовата лада на майка и татко. Тръгвахме рано сутрин от Лом, тримата, а на Ботевград взимахме сестра ми, която беше студентка и през лятото караше бригада в някое софийско подразделение… Няма да забравя как едно лято, когато я взехме от там, след трудова дейност в една хлебарна, се беше натоварила с благинки – подарък от хлебарите за работата ѝ – хлябове, сладкиши, печени яйца на фурна… А от стария касетофон, подарък ни от отец Самуил и донесен чак от Австралия, слушахме касети, записани от сестра ми с български шлагери или всеобщия любимец Тото Котуньо, а си припявахме в колата студентски творения от нейните компании: „Оооо чупи си, чупи си малко кифла, бейби, че тръгвам аз на път…”
И не с кифла, а със сандвичите на Христо Ковачев, приготвени от благоверната му съпруга, подминаваме отбивката за Горна Малина, после изкачваме баира, преди да стигнем разклона за Арабаконак…

Разказва адашът:
„От тук започва погромът на Вътрешната революционна организация, най-скъпата рожба на Апостола… На 22 септември 1872 г. група дейци от Тетевенско-Орханийския край, начело с Димитър Общи, нападат турската поща в местността „Каменна стърга” на Арабаконак и обират 125 000 гроша. За оръжие на бъдещите въстаници. Левски е знаел за подготовката на акцията, но е пратил съобщение на Общи да не се бърза. Не го чуват. След месец и половина повече от участниците в „Арабаконашкото приключение”, както са му викали, са арестувани, включително и Димитър Общи. Турските власти много активно водят разследването, ръководено от Софийския окръжен управител Мазхар паша по нареждане на великия везир на империята. Скоро мнозина „пропяват”, а първи глас е Общи, който така иска да покаже, че не е разбойник, а „голяма работа”, водач на революционна организация и да отърве бесилото. „Предава всичко, щото знае”, пише Левски до съратниците си. Откриват и негова снимка – същата, която ти подарих , от нея вадят стотици фотографии и ги разпращат по каазите си. Сред много арестуваните е ѝ моя съименник Христо Ковачев, с когото не сме роднини, той е секретар на софийския революционен комитет и днес една от улиците в столицата носи името му… Така че и аз съм спокоен за далечното си бъдеще…“

Като че ли тази история кореспондира с липсата вече на табелки за историческа памет към това място, където за „125 хил. сребърника” бе „продадена” национал-революционната идея… Табелки, които години наред стояха. За да помним с обич героите, но и с огорчение – предателите.

… Приятелят ми Христо е нечут характер! Дядо на трима внуци, но неее, какъв дядо само… това е само блага карма. Шарен, чудноват, генератор. Минал през две епохи. През годините – главен редактор, издател, проектант. Но най-паче приятел!
„Адашко, това е камарския път. После следват „осморките”. На рида Гълъбец, ако пуснеш капка вода на изток,стига до Черно, а ако тръгне на запад, отива до Бяло море, така е с вододела!, ерудицията му ме обогатява.
Няма да крия, тръгвайки малко и наизуст – без план, без „квадратни” очаквания, че за сетен пък в живота си разчитам на една „емулсия” между съдба, интуиция и късмет. Но, скъпи приятели и читатели, много пъти съм го казвал, че „късмет ремарке не тегли” и днес сме тръгнали ние да си изтеглим късмета.

…Визионерството в мен заговори малко и наизуст, ден преди да тръгнем – да „отковем” (на стар фотографски диалект казано) профил на Апостола и отсрещните горди масиви, току над Мемориала… Споделил съм го със спътника си и по „план” с рискован „паркинг” на самите завои почваме да гласим „кадрото” – с телефони и апарат. И все нещо не ни достига…
А слънцето вече почти се е „дръпнало”, за да не наруши първоначалната идея: профил и планини… Имаме нещо, ще видим в София какво сме нагласили на калибриран монитор. В мен се ражда и друга идея, но слънцето е все още високо. Разчитам, че на връщане ще падне и ще я осъществим.
Виждаме, че долу, в подножието на паметника, Никола от Клисура, е наредил сергия с продукти българско производство. Мед, сладка, вино, ядки, сушени гъби… Богат избор за всеки странник, решил да се отбие на мемориала „Васил Левски. Кръстопът на Апостолите”…

… А там, в подножието му, нито едно цветенце… Или нещо в знак на почит… Няма и ваза къде да се остави такова… Дълга е историята на този монумент, спътникът ми я разказва:
„Започва с откриването на скулптурата на Йордан Кръчмаров през 1999 г. Намират „главата на Левски” заровена в куп въглища в един склад. Тя е трябвало да застане пред стадион „Васил Левски” при неговото откриване. Събира се комисия да приеме скулптурата, начело е партийният цербер акад. Тодор Павлов. Отхвърлят я, защото Апостола на българската свобода не може да бъде тъжен. Пращат я за претопяване, но авторът организира нейното потулване. Проф. Дойно Дойнов като председател на Общобългарския комитет „Васил Левски” я взима под крилото си и започват да мислят къде и как да бъде експонирана. Няколко години ѝ търсят мястото по пътя, по който се движим – от София до Карлово и обратно. Събира се пак нарочна комисия от художници и общественици, между които и скулпторът Крум Дамянов, обсъждат и как да бъде вписана в скулптурна композиция. Бил съм на доста от заседанията, помня, че много идеи и варианти бяха обсъждани, но добър резултат така и не се получаваше.

Трудно се оказа не само изборът на място, но още повече как да се „впише” главата на Левски, която тежеше няколко стотин килограма, в подходящия контекст… Фирмата „Виваруж” с управителя Веселин Ружеков беше правила няколко от паметниците на Апостола с участието на стария архитект Атанас Атанасов. Те, водени от проф. Дойнов, заедно с други участници в комисията, доста пъти минаваха по подбалканския път с единствената цел да открият мястото. Предложиха няколко проекта и комисията, след обсъждания с обществеността от Мирково и Средногорието, приеха – на Гълъбец, срещу село Буново.

Бяхме станали близки с видния наш земляк, не само по тази причина, но и защото с него ни свързваше работата по издаването на няколко сериозни книги, между които и фундаменталния втори том на „Васил Левски” с всичките доказани негови документи. Със съратника ни д-р Иван Иванов, издател на в. „Регион” и автор на редица исторически книги с рецензент и вдъхновител проф. Дойнов, го наричахме негласно „нашият духовен баба” с ударение на последната сричка. Виждаш ли онзи балкански връх, адашко, той се казва „Баба” и на турски означава „баща, отец”…
Та „нашият духовен баба” беше приел създаването на мемориала като една от мисиите на живота си. И хвърли целият си опит, мъдрост и организаторски талант той да се сбъдне. Помня колко колебания, даже притеснения предизвика изборът на мястото – защото това село отсреща беше неговото родно място…

Но да не се увличаме в мемоари, мемориалът стана с усилията на много хора, най-вече със спомоществователството на „Геотехмин”, управлявано от проф. дтн Цоло Вутов и „Елаците-Мед” с изпълнителен директор тогава инж. Добри Цветков. Имаше и други дарения и безвъзмездна подкрепа, но тези две компании с ръководствата си се ангажираха с финансирането и изграждането на един от най-монументалните и оригинални паметници на Апостола… Е, както си е в традициите ни, имаше и немалко критики и даже вицове, но паметникът на Гълъбец се вгради в националното съзнание и е едно от местата на всенародна почит. Беше открит за 170-годишнината от рождението на Васил Левски в присъствието на многолюден митинг с участието на президента Георги Първанов…”

След тази кратка, но вълнуваща лекция на открито, Христо Ковачев извади от пътната си чанта няколко книги, посветени на Апостола и ги подреди под каменния вечен огън.
Те всичките носят марката на неговото Издателство ЗЛАТЕН ЗМЕЙ. Не се чудете на името, то е наследство от дядовата му фирма, нищо че тя е била ковашка. За близо 30 години е издателството е обнародвало над 1000 книги, предпоследната от които е „Героите на Средногорието от войните 1912-1913 и 1915-1918 г.” (издадена по инициатива на д-р инж. Илия Гърков), а последната е „Нови документи за издирването и следствието срещу Васил Левски и участниците в Арабаконашкия обир”. И двете книги предизвикаха разнородни вълнения, особено втората. Подготвя се нейно допълнено издание с новооткрити документи в османските архиви. А в близко бъдеще ще очакваме ново издание на наистина изключителния сборник „Левски пред съда на Портата. Процесът в София 1872-1873 г. в османотурски, дипломатически документи и домашни извори”, който отдавна е библиографска рядкост.

Сред книгите под вечния огън се виждат две с особено национално значение – „Левски – най-ясната загадка” на проф. Дойно Дойнов и „Каравелов и Левски – истинският прочит” на проф. Иван Стоянов.
А книгата „Васил Левски – Апостола на българската свобода” е издадена през 2011-2012 г. от Издателство ЗЛАТЕН ЗМЕЙ на английски, френски, немски, испански, италиански, унгарски, норвежки и руски език, по проект на Национален музей „Васил Левски” – Карлово. Автори са проф. Дойно Дойнов, проф. Иван Стоянов и Дора Чаушева. Досега няма реализиран подобен мащабен проект за популяризиране личността и делото на българския национален герой сред европейската публика. Изданията вече също са библиографска рядкост, но интересът към тях продължава.
Интересното е, че освен издател, на повечето от книгите Христо Ковачев е и редактор. Той е сред двигателите на 20-на т.нар. юбилейни вестници, посветени на годишни на Левски, Каравелов, Ботев, Бенковски, Априлското въстание и др.

– Спри този панегирик, – чувам гласът на адаша, – защото аз все още съм жив и тепърва имам много работа!
Нека се върнем към тези свети места с още два факта. В края на 1872 г. Левски на път от Пазарджик, Панагюрище, Поибрене, стига до Мирково. Изпраща от този район човек до София, за да разбере докъде е стигнал процесът срещу Димитър Общи и останалите арестувани.

След погрома на Априлското въстание, апостолът Георги Бенковски, заедно с около 70 бойци от Хвърковатата чета преминават между Мирково и Буново към билото на Балкана на път към тяхната Голгота . Оттам Бенковски извика отново легендарното: „Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей! А Русия – нека тя заповяда!”

Минаваме над Клисекьойската река и от високото блясва невероятна картна – на север се възвисява Балкана, от юг се разстила Средна гора, а по средата в шепите им Златица на фона на медодобивния завод. И чувам:
„Ето за това съм се родил точно тук… Но нека ти разкажа още една история по нашата тема…
На последната страница на онова свое тефтерче Левски, дето пише страховитото НАРОДЕ????, е записал и: „Упокои се капетан Иван от Търново между Братаница и Орта конак в Коджя Юрт между Тетевени и Златица, на 1867 г.“
С Иван Тодоров, наречен Капетан, са били заедно и в Легията, и в четата на Панайот Хитов.
В Балкана, на мястото обозначено от Левски, днес има паметната плоча на Иван Капетан. От тук е и един от най-угнетяващите спомени в съзнанието на Апостола.
Иван Капетан (останала е само една негова снимка) е първият български професионален актьор, играе в постановките на Войников, цели пиеси е рецитирал, и награда за таланта си от румънския княз Карл І е получил.
През 1867 г. пада в ледените води на Черни Вит. „Един от четниците ни се разболя – разказва четникът Васил Николов – падна, носихме го, падахме, той умираше и все молеше: убийте ме, бягайте. Казваше се Иван Капетан и понеже не можа да му се помогне, хвърлихме чоп – падна се на един четник, Кольо Турчина, който отсече главата му… Левски го опя, взе главата му, изми я и я зарови под един бук“.
Така на 19 юли 1867 г. хоругвоносецът в четата на Панайот Хитов, йеродякон Игнатий, ще опее главата на един от най-близките си приятели, ще я измие в изворчето и ще я погребе… А в календара на българските светци Ботев ще го запише като „Иван мъченик“ заедно с „Васил Левски мъченик“.

Нека кажел няколко думи и за миналото на родния ми град от онова време. Според най-добрият познавач на историята на Средногорието, д-р Иван Иванов, Златица е древно селище, известно с името Ulpia Aurea или Aurea. Това е свързано с римски рудници около връх Свищи плаз над града. В превод означава „златен“, „златоносен“, „златна монета“ или „златен град“.
През османското робство Златица е кааза – околийски център на Средногорие, включващо 7-те сегашни общини, а тогава и Стъргел, Долно и Горно Камарци, още Етрополе, Тетевен, Врачеш, Новачене, Правец, Стрелча…
Като таксидиоти на Хилендарския манастир през 1761 и 1764 г. в Златица пребивават Паисий, авторът на История славянобългарска и брат му Лаврентий. Те водят поклонници от тук в своята обител.
Символ на Златица е часовниковата кула, построена през 1777 г. Според Любен Каравелов, който през 1852 г. преминава през района, жителите на Златица са „около 5000 души, по-голямата част турци“. Българите живеят в „долната махала“, където през 1859 г. е изградена църквата „Св. Георги Победоносец“, а по-късно и метохът.

По описанието на д-р Иван Иванов, метохът е на два етажа с голямо избено помещение. На първия етаж е свещоливницата, а другите две помещения (одаи) са използвани вероятно за учебни занимания до построяването на класното училище в съседство. По време на Априлското въстание, 1876 г., метохът е превърнат в затвор. По шиндите на тавана в южната одая и досега могат да се видят имена, написани с пламъка на горяща свещ. Те са трудно разбираеми, но се разчитат Лулчо, Йонко, Дако, Нено – някои от участниците в бунта от с. Петрич.
На втория етаж най-голям интерес представлява чудесният резбован таван на югозападната стая – светла и просторна, служила дълго време за жилище на клисаря.

Историята на Златишкия метох е преплетена с националноосвободителното движение. Документално е установено, че при своята четвърта обиколка на българските земи, в периода от 13 до 30 юли 1872 г., Васил Левски се укрива в Златица, където получава изпратена до него кореспонденция. Писмата са 3 и са от Димитър Общи и Тодор Пеев, като са адресирани до „Аслан Дервишоглу Кърджалъ в Златица“. Това е един от псевдонимите на Левски. Не е изключено съществуващият таен изход от свещоливницата към мазето да е част от предохранителните мерки, осигуряващи неговата безопасност при посещенията му в центъра на каазата.

Години наред конструктивното състояние на метоха бе изключително тежко. Липсата на средства у църковните и у административните власти на Златица, затрудняваха реставрацията на паметника на историята и духовната култура в града. Запуснат, с празни стаи и заключени врати, той бе бледо подобие на някогашната си обществена потребност и известност.
Благодарение на спомоществователството на „Аурубис България“, в периода 2018 -2019 г. той бе основно ремонтиран и заздравен. Подредбата в него е възстановена във вида, каквато е била в средата на XIX в. Със създадената експозиция метохът се превърна в музей на Апостола и миналото си предназначение, с разрешението и благословията на Ловчанската епархия.

Отдавна ни чакат в Златица, в метоха. Предварително съм уведомил кмета инж. Стоян Генов, че ще пристигнем в града, за да посетим мястото, където Левски е стъпил, разговарял и оставил своя непреходен дух… Онази магия, вдигнала на крака българите с вяра в Освобождението… И станал курбан заради тях.
… С прътен плет и измазана с кал, автентична и реставрирана, тази обител ни посреща, след като сме преодолели невъзможните очукани пътища на града. Трудно се върви през Златица. А може да е лачена като „златна парица”! Град с романтична натура, със собствен характер. Но и с много тъга… Непожелана „невеста” с толкова години славна история и надежда за бъдещето. Но „времето и ние” сякаш са се разминали тук.

Катя Нешева е уредникът, с когото се срещаме в метоха, пропит с духа на пламенни българи, героични – познати и непознати, но с едничката кауза: България. С фона на осъвременени газени лампи снимаме обстановката и чудната експозиция. Тук, някъде, по гадания на въображението трябва да е била срещата на Апостола със запленените от освободителската му мисия българи. Катето ни посочва прозорче, което е трябвало да го отведе при „обстоятелства” към скривалището. На етажа още – експозиция на спалня и дневна, и още стаи.

… Виждаме и скривалището – мазе с дървена бъчонка, за която адашът на майтап ми подхвърля, че е добре да не стои празна. Защото знае, че съм майстор на виното и с удоволствие го е опитвал.
Кара ме да се промуша през вратата на малко стайче и да снимам тавана – върху дървените шинди са изписани имена – оказват се на запрените тук след разгрома на Априлското въстание петричани – тяхното село Петрѝч, с ударение на ѝ, даде първото сражение срещу поробителя във въстанието, подкрепено от Хръковатата чета на Бенковски…

През 60-те години на миналия век метохът става знаково място за преклонение на златишките младежи пред паметта на Апостола. С негови портрети и с горящи факли всяка година на 19 февруари те дефилират през града и стигат до тук. Тази традиция се тачи и досега, а оратори са били видни академици, професори, общественици, вкл. и президентът Петър Стоянов.
След като снимаме общ план на метоха и редица детайли, питаме уредничката: „Идват ли посетители?”. Катето с огорчение си признава, че е рядкост. Минимална е информацията за метоха, няма ги и задължителните мънички сувенири, които биха могли да сдобият посетителите… Ще помогнем, обещаваме ние, с популяризация всякаква, защото си заслужава…

… С тиха въздишка се сбогуваме и си тръгваме. С гордостта, че стъпките ни са се преплели с пътя на българския Светец, непризнат от религия, но увековечен от паметта на България.
На обратно слънцето жари очите. Контражурът размива надеждите ни за повече снимки. Пак спираме при мемориала. А над образа на Дякона Левский като ореол е застинал слънчевия кръг.

… Нататък е София. Разпятието на Апостол.
В очакване на Възкресението и светлите дни.
И вярата в нас, че ще тръгнем по верния път.
Очертан ни от вековната харизма на Левски.
Амин