Образите на Златанов се движат в един особен регистър от чувства, обагрени от неговата душевност. В тях рядко ще срещнем смеха и радостта. Неговите модели са предимно вглъбени или замислени, изпълнени с тъга или въпроси, вътрешна борба, спокойствие или достойнство.
…но портретът е едно съсредоточаване: човекът е центърът ,,… този е учител по френски, това е момичето на сестра ми, това е служителка в съвета, това е детето на онзи, добрия майстор, това е съпругата на дърводелеца…“ Така се оказва, че стотици хора от района са попаднали в папките му…

…Не само човешката личност вълнува Златанов. Още по време на своето следване той мисли за Средногорието и неговата природа. След завършване на Художествената академия бърза да се върне отново в Златица, независимо че има възможността да остане в София. На него не му е необходима стихията на големия град. Не е тя, която събужда неговото въображение и талант. Той иска да е при корените си, да се завърне, както сам пише: „Там, на любимото ми място, сгушен в скалите, до късно вечерта мълчаливо и смутено наблюдавах цялото спокойствие и величие на вселената. Спомням си как чувствата ми се меняха от бурен възторг до печал, печал на преходния нищожен индивид пред вселената, а някаква мелодия, някаква небесна музика постоянно звучеше в ушите ми… и толкова се унасям, че просто се сливам с природата, само шумът на стъпките ми напомня, че аз съм неин гост, че всичко е преходно.“

„Всред тази любов към природата, реализирана в платната и рисунките на художника, се явява и една поредица от индустриални пейзажи. Това ли е пантеистът Златанов? И ако тези пейзажи и рисунки от края на 50-те и началото на 60-те години са обвързани с общите тенденции, защо през 70-те и 80-те години, когато отдавна са отминали и задължението, и интересът към тази тематика и творците са отишли в други посоки, той все още ги създава? Вглеждайки се в живота на Георги Златанов, отговорът постепенно става ясен. Художникът не се е издържал от живопис и винаги му се е налагало да работи и нещо друго. Така в Окръжно предприятие „Кинефикация“ 18 години ще рисува плакати и афиши, а в два периода от по 8 години в началото и в края на житейския и творческия си път ще е в Медодобивния комбинат и освен проекти за сервизи от мед, той е ангажиран да изобрази завода, да го запечата – той е неговият художник. Това е неговата „работа“, но и неговото отдалечаване от природата. Среща с нещо съвършено различно от натюрела му.“
В завода той има около 30 творби. Повече от половината са посветени на заводския бит – на техниката, на корпусите. Но и заводът му отговаря по същия начин. В коридорите са „Стария орех“, „Пейзаж от Мелник“, „Натюрморт с гъби“, няколко зимни пейзажа, един бистър морски пейзаж и „Поток, течащ между камъните“ – внасящи живот, топлота, човешки измерения.
„Заводът „тръгва“ през 1958 година. По-късно се разширява. Бакър, злато, редки метали, сярна киселина… Това е заводът, който се вписва в реалиите на времето, и Златанов го рисува.“

…А разширението на завода продължава – разширението на тръби. „Те са агресивни. Сякаш ще опашат целия свят, слизат надолу, издигат се отново, устремяват се в дълбочина – сюрреализъм! Господство на метала. Металът – мъртвата вещественост. Може би сянка на смут?“ Неговата лирична чувствителност трудно приема този свят. Метални конструкции и кранове изпълват платната, пресичат се вертикално и хоризонтално и сякаш излизат, пробиват ги. Преобладаващите вертикали засилват усещането за тревога. Заводът, това са и поредните отлети могъщи форми на корпуси, цехове и кули – един ритъм на повторението. „3а него – добросъвестния наблюдател – това е сплав с водеща роля на мъртвия метал u механичната сила и когато ще изобрази „Изоставения цех“, пред нас е една уморена, мъртва маса на гърчещи се обеми. Такава e и мазката на художника, а багрите също са избелели u уморени. И ако в началото на тези пейзажи той започва с една почти монохромна светла живопис, постепенно преминава през декоративното, ярко цветното, за да достигне до едни силни, вибриращи, тревожни багри.“

Това естествено не е светът на неговия идеал. Това не е светът на неговия дух. И тай намира изход – в отдалечаването – целият завод в природата. Тя е отново всеопрощаваща. В нея всички парадокси u съмнения се воалират и отново тържествува отвореното пространство. Пространства, изградено от светлина и цвят. Това са панорамните пейзажи на Златанов с една чиста светлина. Той се отдалечава, за да го види сред природата като ювелирно изделие. В тези случаи корпусите светят от слънцето като посребрени, като паднала звезда в зелени прегръдки.“ Докато в други те са една цветна играчка, изоставена от някое дете – една страшна играчка, чужда със своята яркост на багрената хармония в природата. Вглеждайки се в тези пейзажи, ние можем да проследим мислите и чувствата, тревожили и вълнували художника, успял с откровеност да ги изрази, навеждайки ни на размисли за търпеливата природа. Самият той отдавна, още в студентските години, е направил своя избор. И този избор е обоснован от лиричната му нагласа към по-непосредствен и искрен емоционален изказ.
Именно пейзажът, независимо дали e природен или архитектурен, е намереното вярно място за такъв тип творец. Природата и малкото градче са тези, които разкрепостяват творческите му сили Те пораждат у него различни интереси и пристрастия…

…Цял живот художникът ще се движи всред тази природа, ще й се любува и ще я изобразява. „Открива родния край като иманяр. Гледа могилата, сякаш търси златото на Крез. Търси старите манастири и руини.“ Мечтателно-съзерцателен, чувствителен, той скита из горите, полята и балкана на Средногорието, унася се в тяхната красота. Ще гледа нейните изменчиви състояния в различните сезони и часове на деня, нейното вътрешно напрежение, тъга, спокойствие, веселие.
Още в първите творби на художника са налице някои от основните особености на образното му мислене. Започва с един аналитичен, академичен импресионизъм, обвързан с обучението му в Академията, но и с неговите търсения. „Всъщност това е истински пленеризъм с пряка светлина, но…
„Той няма картина, която да не се е появила там, в неговите папки. Акварелните му скици са живи, сочни, експресивни, а от пластическа гледна точка – завършени творби. Като в портрета. Портретува всеки кът, всяко дърво, облаци, скали, поляни, къщи. И тъй като той е спонтанен, работите му имат чара на една песен – нещо необичайно ведро.“

Пейзажите на Златанов говорят за все по-последователно движение на художника към себе си. Неговото приближаване към натурата ни води все по-навътре към личността на твореца, неговите мисли, чувства, истини. Тези творби говорят за самота, безмълвие, за пустотата и безкрая на пространството, но и за радостта, кипежа на природата и за вечната и топла надежда, излъчваща се от бликащите слънчеви светлини и дъхавата земя. Искреността към емоционалното преживяване, верността към поетичните истини на природата е силата на тези пейзажи. Той се отнася към тях като към индивидуалности. „Зима“ – това е студената тоналност с прозрачност на въздуха, с прихлупените от снега къщи, огрени от слънцето и „пленени“ от голите клони на графично изобразените дървета. Неговата „Земя“ диша разтворена с обобщения силует и вътрешен контур – една издигаща се набъбнала угар в кафяво-зелени, кафяво-охрови тонове, водеща ни към златисто-жълтата, охрова планина с отгласи в небето. Художникът като че скъсява пространството, за да ни покаже планината още по-ясно. Една Сезанова идея, която у Златанов има своя редакция. Той не търси конфликта на материята, а празника на засиялите багри. Поизгоряла природа, която почва да посърва в края на лятото, виждаме в „Беш тепе“. „Небето е разпиляно, безформено, прост силует и една огъната линия пълзи между земята и небето вече втвърдена, а мазките звучат като при Ван Гог. Мислил ли е той така, или с богатството на въображението си ни предлага ние да мислим по този начин?“ В „Жита“ небето отново е раздвижено, раздвижено от кълбести облаци, „тръгнали из безкрая и изскочили иззад хоризонта, за да засенчат с красивия cи ритъм и природните терени.“

Романтични небеса и житни ниви, чиито мазки говорят за състоянието на духа на художника, сближаващо го отново с великия холандец. „Балканът“ за Златанов – това е едно опиянение от ритъма на огънатите форми и силуети и от повторението на цветните мотиви с една широка мазка, сродяваща го с Майстора.
„Старата къща“ е натежала в своята паянтова геометричност, в нея отдавна няма живот. В „Пейзаж от Душанци“ и „Петрич“ кубистичните къщи са обхванати от единствения жив организъм – планината. Една затвореност и непроницаемост в тези пусти прозорци на сякаш необитаемите къщи. Те не са око към света, нито допускат да бъде надникнато в тях. Изградени плътно и конструктивно, от тях лъха един сезановски аналитизъм.

Много назад във времето са останали първите опити на художника, в които той се опитва да подреди пространствените планове. Златанов е намерил своето пространство и то е единно цяло от рисунка и живопис. При нега живописното начало винаги е взимало връх и e силно изявено. Дори в рамките на монохромната гама живописната материя пулсира богато и сложно. С времето той се придвижва към по-голяма избистреност и се проявява една по-енергична, открита, свободна и по-пастьозна мазка, съвпадаща с основните линии на композицията и засилваща впечатлението за естествена хармония, а с промяната на посоката им подчертава материалните, осезаеми форми. Мотивът в творбите му е обикновен u лаконичен, а „самите пейзажи са изградени главно в ширина – панорамно. Едно усещане на земната твърд и на небесата като легнали митологични сили, които се привличат. И вертикалата в тях не го води еднопосочно към светлината. Тя, светлината, се излъчва и от земята“. Така в началото на 90-те години художникът изгражда творбите си, като че няма източник на осветление. Светлината в тях се поражда от чистотата на тона и от неговата интензивност, като работи с една плътна, възбудена, разиграна мазка („Завръщане от паша“).

Влиянията, които можем да видим и усещаме у художника, не са безконтролно взаимстване, не еклектично, не от любопитство към тях, а като импулс. Златанов е този, който ги поставя до опасен предел, но не го прекрачва. Пречи неговият темперамент, същият, който го е насочил към тях. Иначе как ще съвместим Сезан, Ван Гог, Танев, Майстора и не само тях, у един художник? В изкуството му личат доста следи, но виждаме не толкова кой влияе, а на кого влияе. Чуждото получава златановски смисъл и темперамент. Своеобразието и мястото на Георги Златанов трябва да търсим не във влиянията и сходствата, а именно в характерния начин, по който чуждият опит се преобразува в неговото творчество, възможността да се пречупват едновременно най-различни тенденции. Тази, до известна степен разностилност идва и от това, че художникът реагира бързо, винаги под впечатление на първия контакт с природата, за което сам казва: „Картина се създава спонтанно, не на части. Така се запазва чувството.“ Емоционален и чувствителен, той намира съответстващия на неговата емоция рисунък, колорит, композиционно решение и мазка.

Работоспособността на художника е голяма, понякога той успява да създаде по три-четири платна, за което пише: „Замислих и изпълних серия пейзажи на едно и също място. Есенни мотиви с еднакъв формат. Пейзажи се създават не от изгледа, а от състоянието.“ В тези пейзажи е интересно да се види как в една и съща композиция тъкмо разликите в живописното третиране пораждат съвършено различни образни внушения…
… атмосферата на родното място, за което сам казва: „Моите картини могат да бъдат обобщени с наименованието „Годишни времена на Средногорието“.
Изявите на художника, както и цялото му творчество не се свързват с шумния столичен град и неговите галерии, но той познава този свят. С интерес следи художествения живот, вълнуват го изложбите на неговите приятели и се стреми да усети младите творци, но винаги запазва една дистанция, нужна му, за да съхрани своя емоционален свят. И изложбите му се движат по пътя на Софийската група и най-вече в Средногорието, сред неговите обитатели и негови модели. А те преживяват тези творби не само като багри и пластични форми, но и като история, история, населила целия Балкан, уплътнила го духовно.
ХК: Златица е неговият свят, но духът му броди навсякъде, дето го водят емоциите(чувствата) му…

Цял живот художникът живее в Златица в една непрекъсната връзка с природата, но той не е самотник, около него са семейството му, хората от града и околностите. Неговият дом и ателие са широко отворени винаги за приятели и колеги, които ще гощава с уловения от него дивеч, ще посвири на цигулка или гъдулка, създавайки топла атмосфера, в която се чувстваш уютно и ти е леко на душата. И освен че е ловец, музикант и художник, той ще създава чешми, стенописи, релефи, за които ние няма да можем да предположим, че това е той, но те ни показват, че като всеки творчески свят и светът на Златанов е много по-богат, разнолик и противоречив. Всред творбите му се появяват и карикатури и офорти, породени от творческия и приятелския контакт с Тодор Цонев. Едно приятелство, опазено и съхранено във времето. Те двамата все така искрено и директно ще продължават да обсъждат своите проблеми и вълнуващите ги творчески въпроси.

„В писмо от 29.VIII.1971 г. Тодор Цонев му пише: „В картините ти … често се налага една натрапчива демонстрация на силно зрение … и на творчески страх от подсилването на плановете. Пейзажите ти, изградени така солидно, пълноценно и с определено настроение, според мен страдат от недостиг на това именно подсилване… Без гравитационен център на сферата ти не си „Вседържател“, върховен господар на картината си, която е твоя… Прекрасен ми и обичан приятелю? Мисли каквото си щеш, но аз ти казвам всичко това, защото… Е! Искам да бъдеш истински, завършен магьосник, художник, поет!“ Минават още 16 години и когато открива самостоятелната изложба на своя приятел (6 септември 1987 г.) Тодор Цонев размества акцентите: „Чрез любовта си към България Златанов ни подсказва и любовта си към нас. Смяхме се над легендарната му разсеяност, прераснала в анекдотичност, сърдехме се, че е разпилян… Но с творчеството си полека-лека, с течение на времето той ни запуши устите, даде ни пример за едно бавно, но сигурно осъществяване и творчески успехи – израстване!“

Затова той се опитва да надникне в „отвъдното“. Утрото го заварва много често буден в размисли с книгите на Съмърсет Моъм, Теодор Траянов, Александър Вутимски или диалозите на Платон, а в архива му са запазени изрезки от статии, които са го провокирали със своята информация: „Загадките около нас“, „Реалност и мистика“, „Още за сензацията във Воронеж“. С подобни опори той разширява хоризонтите на своето мислене и неговият първичен живописен пантеизъм стига до границата на едно любовно преклонение.“
„Той просто обича живота, хората, природата и когато се разболява отново, преди смъртта си иска още малко: още пет години. А дори и две да са. Важното е да види картините готови. Пък да става каквото ще става. Иска не неизвестното, нещо конкретно: два слънчеви цикъла, две нови пролетни промени, две снежни покривки. И още две нови врати към неговите цветни сънища…“

Пътят е спрял. Художникът е напуснал земния свят. Няма вече да се родят нови пейзажи, натюрморти, портрети, рисунки. Загубили сме завинаги неговата възрожденска душа, вродената и жива артистичност и веселие. Останали са само творбите, породени от желанието да създава и от онази вътрешна потребност от творчество, която е довела Георги Златанов в училището за даровити деца, след това в ателиетата на Художествената академия, която е обединявала вярата в изкуството. И когато е отминала вълната на конкретното време, единствената гаранция е честно извървеният път през годините. Той дава силата и дълбочината на всяко творческо дело – каквото е и делото на Георги Златанов, а неговите пейзажи ще ни говорят за вълнението и безпокойството, кипяло в неговата душа, за твореца – скитник на тази земя – реалност, от която извлича за нас от видимото, невидимото – нейните чувства.