Георги Златанов е художник, уплътняващ пътя на българската пейзажна живопис със своята любов, лиризъм, личностни нотки и самороден талант.
Целия си живот той изживява в родната Златица, а творчеството му остава известно само на неголям кръг приятели и ценители. Така родният град, домашната атмосфера, семейството и провинцията със своята патриархалност, жизненост и духовен облик стават определящи за творчеството на художника.
Музиката и рисуването изпълват цялото му детство. И пътят на Златанов естествено го води към училището за даровити деца – музиканти и художници в София. Войната и бомбардировките над столицата прекъсват учението му. Момчето се завръща отново в Златица, но желанието за творчество не угасва. Колебанието между живописта и музиката продължава, но постепенно живописта взема превес. Това решение го отвежда в Художествената академия в София. Благодатните студентски години отминават и той завинаги се завръща в Златица.
Започва самостоятелно творчество с портрети на близки и приятели. И репрезантативният, и историческият портрет имат място в неговото творчество, но художникът се интересува от обикновения човек. Рисува го с усет за ясна форма, точен рисунък, с чистота и благородство на тона или по-драматичен и мистичен колорит, напомнящ донякъде класическата живопис. Златанов не търси модерни форми и стилове. Силата, която го привлича при рисуването на портретите, е реалното предаване на неговите модели, улавянето на състоянието и излъчването на образите на приятели и близки. „Те са като Стоиловите – малко идеализирани, дори като картинки, и все пак жизнени и конкретни. Не се увлича в композицията на портрета, но портретът е едно съсредоточаване: човекът е центърът.“
Художникът не може да се издържа от своята живопис и винаги му се е налагало да работи и нещо друго. Цели 18 години рисува филмови плакати и афиши, а в два периода по 8 години в началото и в края на житейския си и творчески път е в Медодобивния комбинат (днес „Аурубис България“), където е ангажиран да изобразява завода, да го запечата – той е неговият художник. Това е неговата „работа“.
Все пак това не е светът на неговия идеал, на неговия дух. Самият той отдавна е направил своя избор още през студентските си години, когато двамата с Иван Стоилов – Бункера обикалят софийските села, за да търсят своите пейзажи. Именно пейзажът, независимо от това, дали е природен или архитектурен, е намереното вярно място за твореца. Мотивът в творбите на Златанов е обикновен и лаконичен, а самите пейзажи са изградени главно в ширина – панорамно.
Пейзажите на Златанов говорят за все по-последователно движение на художника към себе си. Искреността към емоционалното преживяване, верността към поетичните истини на природата е силата на тези пейзажи. И когато в 70-те и 80-те години пейзажът вече не е представителен жанр, художникът не се отдръпва от него. Златанов не смята възможностите на пейзажа изчерпани, за него изобразяването на природата не е нещо модно. Природата не е загубила своята привлекателност. Тя все още има тайни за показване и той през целия си живот ще води своя съкровен диалог с видимото и неговото изобразяване.
Освен живописни платна, художникът създава стенописи, релефи, чешми, офорти, карикатури, за които е трудно да повярваме, че авторът е той. Те само доказват, че светът на Златанов е много по-богат, противоречив и разнолик, отколкото външно се вижда.
Днес пътят на художника е спрял. Той е напуснал този свят. останали са само творбите, породени от желанието да създава…