В края на 1975 г. започна изграждането на обекта с най-много капиталовложения и проблеми. Възложено бе на ГУСВ (Главно управление на строителни войски) и „строителите с пагони“ проявяваха добрите си качества да градят най-трудните обекти без особени претенции за бит, но показаха и характерните си слабости – мудна организация, пропуски в строително-монтажните работи, нарушена дисциплина… Това си бе заложено в характера на тази организация, съставена от „трудоваци” – момчета с ниско образование, от турски или цигански произход най-вече и офицери, завършили специализираното висше военно училище за строителни инженери в Суходол. Имаше бригадири, баш майстори в професията, които теглеха работата. От неуките трудовачета те възпитаваха българи и им даваха занаят в ръцете… Един от прославените „хора за пример“ в ГУСВ бе Боян Аначков, носител на орден „Червено знаме на труда”, прям и безкомпромисен бригадир на кофражисти и бетонджии. Работеше редом с тях, а не командваше от фургона. Поисках да го интервюирам. Не може така, каза ми ЗКПЧ-то (зам.-командира по политическата част), трябва да питам командира. Без да чакам отговора отидох при бай Боян на скелето и го заговорих. А той: „Другарю журналист от вестник „Елаците“, уважавам вашия труд, но за да ти дам интервю трябва разрешение от началството… Нали знаеш как стават тия работи, утре ще изтипосаш някоя статия и пак ще те погнат… На мен какво ще ми направят – нищо! Но ако искаш да си поприказваме, ела довечера на фургона да почерпя…“
И питието беше хубаво, а приказката още повече… Както казва един мой приятел: „За българина приказката е мезе на ракията!“ Хубаво си замезихме и отсреща видях човек на място. Построил няколко национални обекта и МОК „Елаците“ ще построи, каквото му е отредено. Дядо, прадядо, прапрадядо – все трънски строители. Споделя бай Боян и от нищо страх няма, какво ще ми вземат, вика, ръцете ли, занаята ли или ордена? Законно самочувствие на човек, който си знае цената и няма да се продаде, нито да те предаде. „И да знаеш за себе си, ако искаш го и напиши, „Елаците“ ще ги строим 5 години, такива са ни възможностите и на нас, от ГУСВ-то, и на останалите строители, пък и на цялата държава… С много работи сме се захванали и все коя от коя по-важни…“. Така и стана, а когато дойде време за отличията, бай Боян бе пръв, заслужено получи най-високото – „Герой на социалистическия труд“. След него със същото звание бе окичен и най-големия му началник – генерал Васил Василев, шефът на ГУСВ. Така бе отдадено дължимото на най-голямата и многолюдна строителна организация у нас със съществения си принос за изграждането на МОК „Елаците“.
На всеки обект има няколко възлови фигури, които движат процесите и остават в историята… Ако има кой да я напише, разбира се… Един от най-възловите специалисти по онова време на обект „Обогатителна фабрика“ – Мирково бе инж. Кунчо Кунчев. През 1976 г. идва от МОК „Медет“ с жена си Мария, за да се вградят и двамата в създаването на предприятието, а по-късно и синът им да продължи делото на родителите си – днес Иван Кунчев е директор на Обогатителния комплекс, а майка му се пенсионира като технолог на фабриката. Миналата година и тя ни напусна…
Инж. Кунчо Кунчев най-напред бе назначен за главен технолог на фабриката, която още не е започнала да се строи, а после стана първият ѝ директор. „За него работата беше всичко. И всичко минаваше през сърцето му – несполуки, ядове, радости…“, казват днес колегите му. Докато един ден то не издържа… А бе на 43 години… Той бе един от онези през оная инфарктна 1981-ва, които завинаги напуснаха строителната площадка, недовършили работата си. С такова чувство на неудовлетвореност си отиваха от тоя свят, така поне си мисля, като ги знам какви хора бяха… Спомням си как нисичкия русоляв Кунчо шеташе покрай изкопите на бъдещите корпуси „Средно и ситно трошене“ и се гневеше на „неудачията“, според известния лаф на строителите с пагони. „То бива, бива толкоз неудачия, ама чак толкоз много не бива!“ Караше се пред строя един от командирите им. Ама ред „неудачия“ идваха още от проектантите. Това недогледали, онова сбъркали и някой трябва да ги вижда и оправя пропуските им. И кой? Естествено Кунчо и колегите му. С опита си от „Медет“ и с мерака да направят по-хубава от медетската флотационна фабрика – да имаше как да спи на обекта, което се и случваше в топлите летни нощи!
Край него още от първите дни бе инж. Иван Владов, току-що завършил Висшия минно-геоложки институт и дошъл с батальона висшисти право на „Елаците“. Най-напред като инвеститор, главен технолог на флотационния цех, а после и на фабриката. Когато стъпва за пръв път на площадка „Мирково“ през 1976, един багер с обратна лопата събира хумуса. Хич не му се вярва, че след пет години ще произведат първия концентрат в най-голямата и най-модерна флотационна фабрика не само в България! Но тогава, „всичко е мечта“, както ще напише поетът. Първият инвеститор е инж. Братой Братоев, после идват Заварин Ушев, Лукан Хрисков, Юлиян Ненов. А Георги Христов, с който живееха в отчуждената Кантарджиева къща в Златица, бе дошъл още през 1975 г. за маркшайдер на тунела откъм изхода му. На инж. Владов е отредено да преживее 35-годишната история на „Елаците“ като своя – от строителството през експлоатацията – най-трудното време на създаването, пуска и достигане на планираните показатели, през годините на кризи и подеми на производството като главен директор на фирмата. В дългите разговори с Иван си припомняхме вълнуващите епизоди. С точните си оценки и анализи ни помагаше да поставим хора и събития по местата им, да не говорим колко ни бе полезен с техническите си познания за всеки агрегат и машина по цялата технологична линия. „В паметта ми е жива историята на предприятието. Колко хора минаха през него – може би 8-10 хиляди и колко останахме от началото? И всеки направи каквото бе по възможностите му. „Елаците-Мед“ е сложна функция от работата на много специалисти, както е функция и на времето, през което се развива. Трудно е да се опише всичко, важно е да се хванат най-съществените нишки и да се отдаде заслуженото на главните играчи. Без разбира се да се подценява приноса и на „колективите”, както се казваше до неотдавна. Сложна задача… Но си заслужава, защото виждам колко бързо забравяме. А след време, когато рудник „Елаците“ затихне, съвсем няма да останат спомени…“ – с такива думи Иван Владов ме подкрепяше в трудната ми мисия. Човекът с един от най-дългите трудови стажове в „Елаците” – 36, създаде семейство и заживя в Челопеч. Съпругата му Христина Владова, дошла в МОК-а по време на строителството му, дълги години бе началник на химическа лаборатория… Иван Владов работи като генерален директор на „Елаците-Мед“ и бе много полезен с опита си. Отиде си оценен, изпратен с уважение от този свят като един от първостроителите на нашето предприятие.
Строителството на обогатителната фабрика се разгърна през 1977 – най-напред се вдигна открития склад, после започнаха да растат корпусите на цех „Средно и ситно трошене“, главният корпус, битовият комплекс… ГУСВ-то запретнаха ръкави и започнаха да отхвърля работа. През следващата година обектът наистина се превърна в национален за VІІ-та петилетка – струпаха се механизация и хора, бетонът се лее като от рог на изобилието, арматурата се плете денонощно. Повелята бе една – пуск през средата на 1979 г! За това говореха лозунгите, ораторите на партийни и профсъюзни събрания, оперативките, които зачестиха, ръководени от все по-големи ръководители. Строителите с пагони се трудеха на три-четири смени. При тях натискът да увеличат темпото бе най-силен, защото изоставането бе най-голямо и трябва да се навакса…
Градусът на напрежението расте, както пишехме тогава по вестниците, но на обогатителната фабрика достига точката на кипене, когато започват да пристигат от Съветския съюз едрогабаритните трошачки и мелници, петте барабанни филтри с общо тегло 250 т. Най-напред акостираха на пристанището в Бургас на части и от там с тирове запъплиха към Мирково. Дирекция „Инвеститорски контрол“ с шефа Асен Алексов, началниците на техническия отдел Ангел Ангелов и на бюро „Оборудване“ Димитър Митев бяха в стихията си. Хвърчаха факсове и телекси, телефонните разговори не спираха, диалозите ставаха все по-гръмогласни, оперативките разглеждаха по 100-200 точки наведнъж, но динамиката не им позволяваше да траят дълго. Оборудването закъснява, преговорите с доставчиците се изостряха, напрегнатите графици не чакат. Толкова много тежка и нервна работа свършиха толкова малко хора за толкова кратко време – около година!
Напредваха хвостохранилището и хвостопровода, техен инвеститор още от началото на строителството бе Иван Цаков, който след пуска стана първия началник на хвостовото стопанство.
Започнаха да назначават работници в обогатителната фабрика от Мирково, Чавдар, Златица… Повечето от тях бяха с техническо образование, но закрепостени към селския труд. Сутрин „мирковските обогатители“ изкарваха козите, вечер ги прибираха. Някои дори ги водеха да пасат наоколо и когато те хванеха баира, припкаха да ги завръщат… Дойде ли време за сенокос, взимаха отпуск или изфирясваха от работа… „Машините“ във фабриката няма къде да избягат, а и нали сами се въртят… Трудно бе от селянин да стане работник, но не бе невъзможно… Надеждата бе във младите, да започната на чисто и да се професионализират. Един от тях бе Добри Цветков, по-късно изпълнителен директор на „Елаците-Мед“ АД. Роден в Мирково, завършил електротехникум и влезе в забоя на „Изход-тунела“ през 1976 г. После го викнаха в рудник „Челопеч“, за да се върне в обогатителната фабрика през 1980 г. като енергетик на смяна. Оправно момче, бързо схваща занаята и започна да гледа по-нашироко.
По време на пуска трансформатор под флотационният цех „излезе от строя“. Директорът Табов свика оперативка в 2 часа през нощта, инженери и техници се суетяха и предлагаха невъзможни срокове за оправянето му. Сутринта докладваха на мрачния директор, че повредата не е отстранена, но едно момче от енергетиците иска да поработи по трансформатора. Да иде, толкова инженери не успяха, белким един техник се справи! Техникът Цветков с колеги оправиха трансформатора и спасиха провала на пусковия срок. Табов вика Добри и му казва: „Момче, благодаря ви, предлагам ти да кандидатстваш Минно-геоложкия, ще ти помагаме да го завършиш, от теб ще стане добър специалист…“ Добри се чуди, пък се записа задочно и завърши специалността „Механизация и електрификация на мините” във ВМГИ.
Не става лесно и промишленото водоснабдяване с хвостохранилището „Бенковски 1“ – 14 км тръби от него до язовир „Радин извор“, който също трябва да се направи, водопровод от язовир „Жеков вир“ под „Медет“, заедно с 2.4 км хвостопровод. Изпълнител е поделението на ДСО „Хидрострой“ с директор инж. Стоян Петров, базирано в Челопеч. Първите две години хидростроителите не си дават много зор, докато не се видя, че с изоставането си застрашават пуска на целия комбинат. И към тях е приложен познатия натиск по „административна и партийна линия“, който постепенно започва да дава резултат – стените на хвостохранилището и язовира, наречени с революционното и с моминското име се оформят. Колко му е между тях да пуснеш тръбите за хвоста и оборотното водоснабдяване с помпените станции. Но тази работа, която не бе чак толкова грандиозна, е гарнирана с критики, разправии, наказания и изпълнение в стил „бавно, но славно“…
Един от техническите ръководители на обекта Иван Серафимов от Златица, работил и на МОК „Медет“, ще каже: „Проектът за оборотното водоснабдяване на МОК „Елаците“ бе интелигентно направен с главен източник хвостохранилището и с изравнител язовир „Радин извор“. Така се гарантира опазване на природата и наличието на голямо количество сигурна вода за обогатяването. През онзи период организацията в „Хидрострой“ бе такава, че все нещо догонвахме… Разпръснати на много все важни обекти в страната, не смогвахме да решим всичките си задачи. Но в крайна сметка, въпреки затрудненията, изпълнихме точно проекта и изградихме добър хидрокомплекс, който се разви с новото хранилище за отпадък и вече толкова години не създава проблеми.“
Христо Ковачев