Както се знае предварително, правителственият пусков срок в средата на 1979-та няма да се спази, но пък „създаденото напрежение изигра своята роля за ускоряване на строителството на МОК „Елаците“, както пише в поредния отчетен доклад.
Следва още един решителен щурм – за да се пусне в експлоатация МОК „Елаците“ в края на VІІ-та петилетка, 1980 г., е обявено, че ще влезе в действие първият етап на комбината, който включва рудника с малкия контур, тунела с ГЛТ, обогатителната фабрика с 5 от общо 13 мелници… Само и само да има пуск!
В края на 1980 и в началото на 1981 г. започва физическият пуск на минния комбинат – на 26 декември 1980 г. рудникът подава първата руда чрез гумено-лентовия транспортьор на трошачките, те на мелниците и се заквасва дългоочаквания процес на флотация. Първият концентрат „пада“ на 18 февруари 1981 г. и радостта е голяма. Шестгодишната битка с какво ли не най-после дава резултат – елашката руда е раздробена едро и по-ситно, смляна в мелниците, разтворена във вода, обогатена с реагенти и е произведен черно-сивия-златист концентрат.
Но етрополското лоби не мирясва. Системно търси повод да сигнализира „до най-горе“, че си искат „Елаците“ в Етрополе. Даже правят нарочно партийно заседание по въпроса и канят първият партиен и държавен ръководител др. Тодор Живков. Сред най-активните „регионални плановици“ отново е Митка Гръбчева. И не само заради тези местни претенции, а и поради някакви „икономически съображения” през април 1982 г. МОК „Елаците“ е разделен на три: Миннодобивно предприятие „Елаците“ – Етрополе с директор инж. Гошо Костов, Обогатително предприятие „Елаците“ – Мирково с директор Емануил Василев и Миннообогатително предприятие „Челопеч“ с директор Георги Мечкаров. Трите предприятия започват самостоятелния си живот в състава на Стопанския минно-металургичен комбинат (СММК) – Средногорие. Към пусковите проблеми на първите две се вплитат и усложненията от изкуствено им разсичане. Да не си директор на „Елаците“, говореха съчувствено хората по онова „пусково време“, много ветровито място е това, може и пневмония да хванеш, а нещо по-страшно може да ти се случи…
Цяло десетилетие двете производствени структури с едно име накрая – Миннодобивно предприятие „Елаците“ – Етрополе и Обогатително предприятие „Елаците“ – Мирково, са свързани в обща технология, но се управляват относително самостоятелно. Това безспорно е пречка за оптималното им функциониране, но щом „така е решено горе” – изпълнителите ще изпълняват…
В средата на 1982 г. правят програма за официално откриване на МОК „Елаците“, включително подготвят и проектосписъци за награждаване на отличилите се в строителството му. Рудникът подава редовно руда, обогатителната фабрика започва да бълва първите тонове качествен концентрат, но агрегатите спират и тръгват, появяват се неизбежните недоглеждания и аварии. Процесът се нарича с руската дума „налаждане“. Тя характеризира един много труден период за всяко ново предприятие, когато машини и агрегати трябва да заработят нормално.
Напрежението нараства, конфликти се множат, усилва се „натискът отгоре“ за по-бързо достигане на проектните му показатели, които са доста високи. Падат „жертва“ директори и по-ниски началници, страда здравето на мнозина участници в пуска…
Боян Табов като директор на СММК иска среща с министъра на минералните ресурси и металургията Стамен Стаменов и я получава след няколко дни. Носи му в едно шишенце от елашкия концентрат. Министърът гледа недоверчиво и пита: „Само толкова ли произведохте?“ Ст. Стаменов е остър и безкомпромисен, лично наблюдава и действа, за да се ускори довършването и пуска на МОК „Елаците“. Той не иска „фалшиви работи“ и отлагат официално откриване за следващата година, за да преодолеят множеството пускови проблеми.
Официалните лица за откриването на МОК „Елаците“.
Насрочен е денят за откриването на МОК „Елаците“ и подготовката отново закипява. Лентата ще режат първият наш партиен и държавен ръководител и висок гост от Съветския съюз. Пишат програма за целта на 50 страници – от проблемите на производството, които трябва да се решават незабавно и трайно до нов списък на отличените и на гостите, сценарий за откриването, нагледна агитация, охрана на събитието. Започват оперативки за контрол на изпълнението в познатия стил – защо това не е направено, защото онова е нескопосано, бързо, давайте, няма време… Решават, че трябва да има паметен знак пред административната сграда на МОК „Елаците“ и проектират морена от рудника, залята с разтопена мед в МДК и 3-метрова колона от врачански камък; на четирите ѝ страни пишат главните изпълнители и датата на откриването. Последният надпис го правят в последния момент, за да не се отложи пак… И днес морената и каменната колона напомнят за онзи ден и за строителите на комбината.
Участници в откриването.
Най-после дойде многоочакваният 18 февруари 1983 г.! Вълчи студ скова Балкана. Температурата през нощта бе -18 градуса, към 10 ч. „омекна“ до -12. Тънък леден вятър като бръснач бръсне наред. На площадката пред административната сграда на МОК „Елаците“ отрано се стича народ, главно работници от предприятието, мирковчани, гости от Средногорието и София, ученици с червени връзки върху бели блузки, загърнати в палтенцата си. Всички зъзнат и се чудят как да се постоплят. Няма как, студът ще разболее повече от децата, но не ще пощади и Тодор Живков – първият партиен и държавен ръководител, най-важният човек в държавата. Той пристигна с дебел кожух и дълбока гугла, мъчен от фарингит. Посрещнаха го министърът на минералните ресурси Тодор Божинов, гологлав без коса и шапка, Николай Дюлгеров, първият секретар на Софийския окръжен комитет на БКП, с елегантно бомбе, Станка Шопова, първи секретар на ЦК на Комсомола, вкочанена с тънко манто и високи токчета. Вятърът пронизва др. Живков, но той героически ще се ръкува с посрещачите и с народа. Пристига и високият руски гост Николай Тализин, заместник-председател на Министерския съвет на Съветския съюз с придружаващата го делегация. Той като че ли се чувства „в свои води“ при минусовата температура и топло се ръкостиска. Домакин е главният директор на СММК Боян Табов, също гологлав.
Тодор Живков и Николай Тализин режат трикольорната лента.
Живков и Тализин едновременно режат трикольорната лента. Най-после МОК „Елаците“ е официално открит! Гостите тръгват да разглеждат буботещата обогатителна фабрика – стегната, чиста, докарана като мома за сгляда. Т. Живков се отнася много сериозно към задачата да се запознае с предприятието – гордост на VІІ петилетка (е, и на част от осмата, последна за времето на социализма). Той и Тализин внимателно се интересуват за всеки агрегат – как се казва, производителност, произход… Руснакът е горд, че МОК „Елаците“ е поредната голяма рожба на българо-съветската дружба, съоръжена главно с най-добрата съветска техника; българският вожд пък е горд, че построиха най-голямото и високопроизводително минно предприятие, съществена част от „комплекса на цветната металургия и рудодобив“. През грохота на машините Табов подробно информира „високите гости“, те компетентно задават въпроси, личи, че и двамата са „в час“. На тържествения обяд Живков ще държи два пъти реч и ще разговаря развълнуван от добрата перспективата пред модернизиращия се отрасъл. Главен събеседник ще бъде Табов, който не крие оценката си: „Тогава Живков беше в много добра форма – осведомен, взискателен, с виждане за развитието на суровинния отрасъл…
Поиска да беседва с някой по-подробно на тази тема и Божинов ме извика да седна до него, като ми отстъпи мястото си. С Тошко Божинов завършихме в един курс на ВМГИ, бяхме много силен випуск, но напоследък с него не се разбирахме по основни въпроси на СММК… Първият ръководител ме посрещна с усмивка: „Ние с тебе се познаваме… Заедно получихме Димитровска награда, аз за мир, ти за „Медет“…Ха-ха-ха!“ И характерният му смях огласи смълчаната маса. Веднага се заинтересува кога в МОК „Елаците“ ще заработят всички машини и кога ще достигнем проектната мощност… Преди това на няколко пъти се изпотявах в студа, този път ме втресе вътре на топло. Казах му точните ни разчети без да го заблуждавам. Не остана доволен от дългия срок… Попита ме за златото под Свищи плаз, където е обикалял през „фашистко“. Лъжат ме, казва, вече няколко години, че ще го разкопаят, от злато имаме нужда – но и досега нищо! Отговарям – пак ще бъда откровен др. Живков, на Средногорието му стигат МДК, мина „Челопеч“, „Елаците“ и „Медет“. Златото под Свищи плаз е 6-7 тона, но е примесено с арсен. Ако го разкопаем сега, няма технология за извличането му и ще доубием този край… Той се смръщи още повече, но отсече: „Браво, че ти не ме излъга, но все пак гледайте да намерите чиста технологията и за МДК, и за Свищи плаз, та хем да имаме производство, хем да оправим замърсяванията…“
На изпроводяк Живков обобщава задоволството си и поставя задачата „Елаците“ по-бързо да достигнат плановите си показатели и МДК да бъде по-скоро модернизиран. „А това момче, да го наградите“ – и потупва Табов по рамото. Божинов и Дюлгеров кимат в съгласие и махат след кортежа на своя ръководител.
Няколко месеца по-късно, в чест на 50-годишнината на Табов, наградата не закъснява. В СММК – Средногорие пристига зам.-министър Димитър Дачев, старият боен другар на Боян и носи поздравителен адрес. Заедно с него и решението Табов да бъде назначен за главен директор по минните суровини и нерудните изкопаеми в Министерството на металургията и минералните ресурси. Потърпевшият вече знае, че го пращат там, където не му е работата, опразнил е бюрото си и иска за почерпи за юбилея, а и за раздяла госта и колегите си. Бойният другар отклонява предложението, чувства се конфузно, че не е могъл да се противопостави на това „чиновническо издигане“, „изработено“ от колегата им от ВМГИ Тошко Божинов…
Протокол за официално закриване на генералната сметка за строителството на МОК „Елаците“ е подписан чак през септември 1989 г.
Осемгодишната епопея на строителство, пуск и официално откриване на МОК „Елаците“ завършва, за да прелее в епопеята на експлоатацията, която постъпателно и славно продължава и до днес.
Христо Ковачев