Първата копка на рудник „Елаците“ бе на 9 май, 1976 г. Направена не с търнокоп, каквато е старата традиция, а с първия багер, който започна да гребе първите от предстоящите милиони кубици минна маса. На импровизирано тържество и под одобрителните възгласи Цветан Илиев заби за сефте зъбите на кофата в земята и затовари ритуално. Така се започна голямото гребане, на което отсрещния връх Челопешка баба` тепърва ще се чуди…
Първият багер ЕКГ-4.6 и първият 27-тонен самосвал „Белаз“ бяха изтеглени на части по горския път върху „лодка“ с булдозер ДЕТ. Акостираха в местността „Пристанището“ и бързо бяха сглобени под припрения контрол на инж. Костов.
Строителство на рудника започна година по-рано с подготовката на площадката, наречена „омсовата“ (временна), където пак с булдозери се извличаха фургони за ръководството и работниците; правеха се временни пътища, електро- и водопроводи… Кацнаха първи, втори, трети фургон. Единият бе командирския, звукоизолацията му се оказа неспособна да спре данданията, която често го изпълва до пръсване. Разговорите започваха като диалози и много скоро преминаваха в гръмогласен монолог на шефа Костов. Този ръководител просто бе в унисон с природата – мощен, безкомпромисен, необуздан. Като Етрополския Балкан – суров и лете, но особено зиме… И красив – разлял нашироко синкавите си ридове към равнината на север и стръмно спускащ поли на юг.
Връх Челопешка баба` гледа най-отвисоко какви чудеса започват да стават и по увеличаващия се брой човешки същества предчувства, че балканското спокойствие за години напред ще бъде загубено. Вместо него ще се чува все по-често гръмогласното буботене на булдозери и камиони, кои от кои по-големи; ще ехтят взривните гръмотевици, най-напред като на шега, а по-късно с нарастваща сила и дълбочина, с тътен, разтърсващ скалите чак до утробата на планината. Челопешка баба` ще се диви на упоритостта и постоянството, с която човешките същества ще ръфат снагата на Балкана, ще започнат да копаят едно по едно тия гигантски стъпала към небето – вече 50 години. Едно поколение ще смени предното, грамадната техника ще бъде заместена от още по-грамадна, но заниманието им ще си остане все едно и също – дупчи, пълни с взрив дупките, взривявай, товари, прекарвай до ненаситната паст на гигантската трошачка и пращай рудата в тунела с гумената лента… Взимай 1% от изкопаното, а останалото трупай в деретата на съседна Средна гора на двайсетина километра разстояние…
Чуди се Челопешка баба` на човешкия акъл, но мълчи и не издава почудата си вече толкова лета. Мъдростта ѝ на милиони години я е научила на мълчание, толкоз работи са минали пред очите ѝ… Но тези люде изглеждат упорити и си знаят работата, явно са решени да я свършат…
Та навръх Етрополския Балкан в светлата майска утрин на багеристът Цветан Илиев направи първата копка на рудника и натовари скалата на първия „Белаз“. Цветан бе ром от Румянцево, родното село на Гошо Костов; оттам е и родът на Цоло Вутов – какво съвпадение само… „Бай Гошо“ – викаше му неговия мургав съселянин Цветан, и „байчото“ го уважаваше като му се караше повече, но започна и да го цени с особената си усмивка, когато онзи майсторски захвана да товари камионите, без да ги тресе. Синът на Цветан изучи занаята от баща си и го наследи на същия багер… Подобно бащинско отношение шефът на рудника имаше и към всички тук – колкото повече харесваше и ценеше някой, толкова беше по-взискателен към него, което често се изразяваше в гръмотевични, но полезни „разговори”…
Гошо Костов и Тома Найденов по време на строителството на рудника.
Така се отнасяше инж. Костов и към своите колеги, инженерите, скоро забеляза сред тях мустакатият маркшайдер Цоло Вутов, който стана известен със своята прецизност. Маркшайдерите бяха „очите на миньорите“, както ги описвахме тогава. От тях зависеше много – те засичаха хоризонтите, даваха посоката за развитие на рудника според наличието на рудните полета, мереха изработеното и определиха точно разположението на над 6-километровия тунел под Балкана. Другите мереха с метри и сантиметри, а инж. Вутов – с милиметри. Настойчиво държеше с такава точност да се измерва изработена откривка, по-късно искаше точно да се изпълняват проектите и това понякога предизвикваше киселите усмивки на подизпълнителите от Строителни войски, „строителите с пагони“. Но мърдане нямаше, щом той е казал… И започнал като маркшайдер (1976-1977 г.), за 6 години Цоло Вутов премина през главен маркшайдер (1977-1979 г.), главен инженер (1979-1981 г.), заместник-директор по производствено-техническите въпроси (1981-1982 г.) на рудодобивния комплекс.
„Школата Гошо Костов“ на този изпечен професионалист в мините „Горубсо“ и „Челопеч“, се оказа като „второ висше“ не само за инж. Вутов. „Офисът“ им бе в един фургон на голата поляна, съвместяваха го с още няколко колеги – такова бе работното място и на останалите специалисти и шефове. Работеха на най-тежките обекти в студ и пек, за да се опънат първите руднични хоризонти като стъпала към небето. Започнаха корпуса на трошачката за едро трошене на рудата. Заизграждаха необходимите обслужващи стопанства, така че държавната комисия да приеме обектите без забележки. Сраснаха се с ушанките, с шубите и ботушите, които сваляха вечер в етрополското общежитие с 4-5-ма в стая. Бяха посвикнал със студа, но в края на 1978 г. не се издържаше – вятърът и минусовите температури огънаха 16-те монтирани по-рано с хеликоптер метални стълбове за ток високо напрежение, все едно бяха от алуминий…
Гошо Костов и колеги по време на строителството на рудника. С този хеликоптер бяха монтирани стълбовете за ток високо напрежение.
На омсовата площадка през ноември 1976 г. са завършени 5 бараки, складове, ремонтна работилница, парокотелна централа. Пропълзяват пътища, броят на багерите, белазите, сондите, булдозерите се увеличава. Рудникът наподобява на „строителен фронт“ и напрежението започва да расте. В отчета за 1976 г. четем:
„Строителната програма за 1976 г. е: откривка – 480 хил. куб. м за 980 хил. лв; пътища – 45 хил. куб. м за 90 хил. лв; омсово строителство – 120 хил. лв.
Но първоначално разработения инженерен проект, който се съобразява с Комплексната пускова програма, предвижда откривка за 880 хил. куб. м за 1 млн. на стойност 760 хил. лв.“
Ръководството на рудника „натиска“ да се изпълни тази предвидена откривка, за което ДСО „Цветна металургия“ е осигурило необходимите средства. С това се създава фронт за разгръщане на строителството през 1977 г. Но и се настоява за необходимата обезпеченост на този план в най-скоро време с: 1. Един багер ЕКГ-4.6 с 2-ма багеристи; 2. Един булдозер ДТ-27 с 4-ма булдозеристи; 3. Две сонди БКМ с 2-ма сондьори.
Необходими са още: 2 багера ЕКГ-4.6, 2 сонди СБШ-250, 3 булдозера ДЕТ-250, за което имат уверението на ДСО „Цветна металургия“.
Но ръководството на рудника среща големи трудности с набиране на необходимите квалифицирани работници за преминаване на 3-сменен режим и за новата механизация. Необходимо е да се командироват багеристи и сондьори от други предприятия и да се организират курсове за подготовка на багеристи на място…, така пишат в отчетите не веднъж, без положението да се подобрява кой знае колко.
Така беше, по това време често бях на рудника, подготвяхме първия брой на вестник „Елаците“ и понеже нямаше щат за редактор, бях назначен за „Пътищар“ ІІІ разряд… Още като взимахме завоите към върха на прохода „Кашана“ покрай Крисекьойската река ми се струваше, че се качваме в друг свят. „Долу“ и „горе“ – така се деляха двата свята. „Долу“ бе за обикновени хора, „горе“ отиваха избрани (даже в някой момент си слагаха една сричка пред думата „бого-…“). С такова самочувствие живеех не само аз, защото „горе” имаше най-вече трудности и изпитания. Не беше за всеки… Гошо Костов така се бе изразил пред един млад журналист, престрашил се да дойде на рудника: „Ние работим на билото на Стара планина, тук духат страхотни ветрове, отвяват плявата и остават само ценното…“
Обикновено сутрин пътувахме със зелената джипка на Георги Мечкаров, шофираше вечно ухиленият Розалин Рангелов. Здравко Вълчев разтваряше папката и обсъждаха с шефа си днешните задачи. Мечкаров бе зам.-директор, Вълчев – началник производствено-технически отдел (ПТО) на МОК „Елаците“, имаше Славеев, Петелов, Лисичаров, Вълчинов… „Цяла менажерия се е събрала на „Елаците“, смееха се зевзеците…
Та криволичехме една сутрин към рудника и изведнъж грамадна скала се разби на пътя точно зад джипа. Разминахме се на секунди от фаталната среща. Още същия ден по цялото трасе минаха колеги-пътищари да установят има ли други скални заплахи за преминаващите и да ги премахнат. Потенциалните опасности бяха взривени. И още веднъж при пълномощника на Централния комитет на БКП и на Министерския съвет бе обсъден въпроса за изграждането на новия път Етрополе-Златица. От много обсъждания ли, от някаква магия ли – новият път така и не стана до ден днешен. Макар че половината от него, заедно с тунела на „Кашана“, бяха обявявани няколко пъти, че „аха да станат готови“…
В тези първи три години – 1975-6-7 битовите условия „горе“ бяха високопланински, меко казано – късото лято минава бързо, зимата започва с есента и свършваше в края на пролетта. Най-напред бяха фургоните, после 5 бараки събираха началници и работници, кюмбетата бумтяха в ъглите и топлеха повече себе си. Раздаваха дебели тежки шуби и до неотдавна си пазех моята в нафталин. Но от вятър и студ няма спасение, просто трябва да се свиква с тях. Руските специалисти на рудника най-харесваха „северны мароз“, защото им напомнял за Сибир…
Снегът просто извира от небето над Челопешка баба` и затрупва хоризонти, машини, пътища. С убийствен рев ДЕТ-товете пробиваха пъртини, подобно параходи белазите се клатушкаха застрашително до бермите. Като професионален пътищар ще обясня, че това е насипът в края на пътя-хоризонт, който пази машините да не тръгнат по сипея към Етрополе… За жалост и това се случи, колкото и да се вземаха мерки за безопасност и се стягаше дисциплината сред шофьорите. Една нощ колега заслепи Максим Тенев и белазът му се обърна в пропастта… Разказвал бе преди това как бе работил в Русия и се спасил от „бялата смърт“ там, но тук не успя. Мъчиха се да го върнат от оня свят в етрополската болница, най-скъпите животоспасяващи лекарства осигуриха със съдействието на МОК „Елаците“, но… Той беше първата жертва на рудника, през 1976 г. стана трагедията, която покруси хората от двете страни на Балкана… На семейството, останало без съпруг и баща, заради трудова злополука, години наред предприятието изпращаше финансова подкрепа…
Христо Ковачев