Експертният съвет реши да се прокопае тунела от двете страни без геоложки проучвания и с крепене. За геоложки проучвания няма време, а и това ще оскъпи проекта… Рисковано решение, но за момента няма друго по-добро, казваха специалистите. Гледайте строежа на скалите в рудник „Челопеч“ и мислете за тунела.
Започнаха „на тъмно“ откъм изхода и 300-400 м се укрепва, а след това скалата се оказа здрава и само се торкретира (запълване на цепнатините с циментов разтвор и с мрежа и анкери).
Коста Стоянов се захвана да организира проходката през октомври 1975 г., но скоро бе сменен от Коста Гърков. Вторият Коста най-напред бе назначен за началник на обект „Тунел за ГЛТ (гумено-лентов транспортьор)“, а по-късно стана зам.-началник на производствено-техническия отдел на МОК „Елаците“. Интересна е неговата съдба – минен специалист, който във фатален момент е главен инженер на Минно-металургичен комбинат „Елисейна“. На 1 май 1966 г. се скъсва стената на хвостохранилището над село Згориград на мина „Плакалница“, която е към комбината. Осъждат го, лежи в затвора и е пуснат предсрочно за „добро поведение и отработване на присъдата“… Гърков е безработен няколко месеца, мисли, че вече е прокълнат и трудно някой ще го вземе. Отива в урановата мина край Бухово. След няколко години негов приятел го вика на „Елаците“, там се търсят работници. Готов е да почне от нулата, дори и като миньор в тунела… Не се смята за пряк виновник за трагедията в Згориград, но все пак и той носи някаква отговорност, „защото не я е предвидил и не е взел мерки“, както се казва в обвинението на съда. И нали някой трябва да понесе вината… Тази вина му тежеше до края на живота. В МОК „Елаците“ той търсеше изкупление и отиде на най-трудно – в тунела за ГЛТ. Работеше като фурия, всеотдайно, компетентно, но и внимателно – да не стане пак някоя беля, под земята винаги има опасности… Отново искаше да се докаже, може би най-вече пред себе си, да се „откупи“, да утеши съвестта си… По много въпроси от строителството на МОК „Елаците“ има спорове, различия, но мисля, че за ролята на Коста Гърков в прокарването на тунела и после в утвърждаването на СММК „Средногорие“ (по-късно бе издигнат за зам.-главен директор по минните работи) има учудващо единомислие – този човек беше дялан камък, където го слагаха, крепеше конструкцията. Особено в тунела – с Георги Мечкаров и с другите колеги организираха скоростното му прокарване и постигането на национални рекорди в проходката през последните месеци.
В тунела за ГТЛ – миньори с Боян Табов (втория отдясно), Михаил Михайлов, Георги Мечкаров, Коста Гърков (четвъртия отляво), Тома Найденов (първия отляво).
А началото на прокарването на галерията бе мъчително – създаване на организация, неувереност, недостатъчна пробивна техника. По-бавно напредваха откъм входа, където прокопаването започна през ноември 1976 г. Там в началото скалата бе мека и се налага голямо крепене. По едно време се образува „кубе“, както му викат миньорите. Слагат дървени подпора, железа, дори бали слама, а отгоре всичко се свлича… Направиха спешно съвещание, Иван Ст. Иванов, известният миньор от Горубсо и Челопеч, тогава профпредседател, вика: „Ще почерпите ли да ви кажа как да го укрепите кубето… Ще почерпите ли?!“ Никой от разтревожените шефове не му обръща внимание. Той потрети и почетвърти, а Мечкаров се ядоса: „Ще почерпя, ако млъкнеш!“ Но Иван не миряса и накрая предписа лекарството: „Набивате рула градинска мрежа, докато се заякчи… Много рула пригответе и аз ще съм там!“ Така и направиха от чудо, но кубето се укрепи, с пълна сила участва и профпредседателят, облечен в „миньорска униформа“…
Не само в този случай помогна шегаджийската, но много опитна мисъл на Иван Иванов… В МОК „Горубсо“ копа под земята няколко години, после се пресели в родното си село Карлиево и слезе в рудник „Челопеч”. Там работи повече от 15 лета. Груб и колоритен в изказа си, препатилият миньор разказва преживявания за цял роман – кое от кое по-героични и смехотворни. Но по време на строителството и на пуска на МОК „Елаците“ неговият принос като минен специалист и общественик е безспорен. Когато разбра, че редакцията на вестник „Елаците“ няма магнетофон, веднага по профсъюзна линия достави едно радиокасетофонче JVC, за да се водят професионални интервюта…
Двамата му сина Станой и Славей бяха съответно директор и зам.-директор на Обогатителен комплекс в „Елаците-Мед” и днес продължават да работят на високи мениджърски позиции в предприятието. А Иван Иванов на 75 години бе един от най-добрите многомандатни кметове не само на Карлиево и в Средногорието, но и в „републикански мащаб“, както се изразяваше скромно нашият герой… Беше „в заслужен отдих“, но пак не го свърташе на едно място, все с нещо е зает и все нещо обсъжда и се понася нанякъде. Сигурно затова колегите му викаха Иван Вятъра. Отлетя задъхан и на изпращането му се струпа много народ. „Ей, сигурно си е рекъл, заслужено ме изпращате и да ме помните и поменувата не само с биографичната ми справка, а и със смешките, в тях имаше бая истини!“
През 1976 г. бяха прокарани 1242 линейни метра, а през 1977 г. – 3400 м от тунела. След което започнаха атаките и рекордите…
Както се казваше тогава, „тясно място бе пробивната техника.“ От ДИК (Дирекция „Инвеститорски контрол“) към МОК „Елаците” определиха за най-подходящи финландските пробивни карети „Мини рондо“ и намериха пари за три. Една отиде на входа, а двете влязоха откъм изхода и ела виж какво става – огън машини; буреха като змейове с двете си бургии, особено след като миньорите ги овладяха за седмица-две. Намериха и малки товарачни машини – багери с челни кофи. Прокарването на тунела дръпна – от 60-70 м месечно на 170-200 м. Та до националния рекорд от 514 линейни метра за месец!
Младежкото звено на миньорския екип влезе в забоя на 31 юли 1978 г. за нощна смяна. Тунелът е пред сбойка, когато галериите от входа и от изхода ще се срещнат. Цари трепетно очакване дали няма да бъдат пробити два тунела, както се майтапят непосветените… Но маркшайдерите гарантират с главите си и с чешката лазерна система, че направляват така проходката, та разминаването да бъде в милиметри… Пет месеца преди края на годината – сбойката стана! Миньорите я предчувстваха от ден и бяха много внимателни. Даже колегите им от север спряха да взривяват и очакваха сюблимния момент на километър от своя забой, да не стане някой сакатлък накрая. Ръководителят на младежкото звено Георги Николов пръв усети, че скалата изтънява. Предупреди момчета да внимават с взрива, гръмнаха нетърпеливо и дупката зейна. От север нахлу етрополският вятър и се чуха радостните викове на колегите им: „Сбойка, сбойка, сбойка!“
Дългоочакваният миг – сбойката.
Часът бе 3 и 15 сутринта на 1 август 1978 г. Отговориха и те и след малко прекрачиха през скалния праг. Прегърнаха се със северните си другари – бяха работили за този миг 2 години и 10 месеца. Колкото и да бяха уверени маркшайдерите, направляващи проходката с лазерната система, все имаше съмнение, че може да стане разминаване – ако не съвсем, то с метри… След час на сбойката дойде Коста Гърков, по-щастлив не бяха го виждали. На сутринта маркшайдерите Емил Димитров и Георги Христов премериха отклоненията на двете галерии – по оста със 75 мм и по нивото с 64 мм. Да, няма печатна грешка – седем сантиметра и половина и шест сантиметра и четири милиметра! Това е световно постижение – ще говорят после миньори, инженери, журналисти.
Срещата на двете галерии с точност до сантиметри.
А инж. Емил Димитров, тогава началник на маркшайдерския отдел на МОК „Елаците“, ще си спомня: „На 5 октомври 1975 г. зададохме оста на изход-тунела. На 23 ноември 1976 г. започна прокарването и от входа му в подножието на рудника. Сбойката стана идеално. Не по малко сложен бе и монтажът на магистралния гумено-лентов транспортьор, където изискванията бяха отклонението по оста да не е повече от 10 мм. Бях отговорен за спазване на сечението, за праволинейността и за сбойката на тунела и не е редно аз да давам оценка за направеното тогава от миньори и маркшайдери, но по мнението на специалистите тунелът и ГЛТ е уникално съоръжение като проект на Интрансмаш и реализация на МОК „Елаците“.“
Вече повече от 45 години уникалното съоръжение доказва своята ефективност. Дължината на тунела е 6342,43 м, наклонът 19,43 на хиляда, денивелацията – 123,24 м, светлото сечение 13 кв. м. Магистралният гумено-лентов транспортьор е дълъг 6840 м и се движи с 3,2 м/сек. Вече транспортира 2800 т руда за час при проектирани 700 т по-малко. В зависимост от скалите в тулена са приложени 24 вида крепежни конструкции и той издържа отлично досега. Тунелът е единственият пробод на Стара планина, който дава обективна геоложка картина на района.
На дневен ред идва изборът на доставчик за гумената транспортна лента. Търгът печели японската фирма „Бандо“, представлявана у нас от „Мицубиши“. В жестока конкуренция с „Континентал“, „Пирели“, „Гудиър“… – общо шест най-добри фирми от различни континенти. Директорът на кантора „Цветни метали“ в Техноимпорт-експорт Петър Янев е водещ в дългите и изтощителни преговори. Българите успяват да свалят цената от $130 за линеен метър до $88, приета с мъка от японците. Заради непосилната цена първи се отказват немците, след тях и италианците. „Бандо“ приема да достави лентата за 2 млн. и 300 хил. долара с монтажа и 10 години гаранция, като при нужда ще осигуряват консулт и лепила за отстраняване на евентуални скъсвания. Японската лента с дължина 13 680 м издържа 12 години и половина…
Христо Ковачев