Започва експлоатацията на МОК „Елаците“
В понятието „експлоатация“ тогава и сега влагаме не Марксовия, а техническия смисъл – усвояване на рудното находище „Елаците“, натоварване на целия производствен комплекс и достигане на планираните показатели, дори надхвърлянето им през последните години. Експлоатацията ще продължи до окончателното изземване на рудата – времевият хоризонт отскочи от 2006 до 2021, после стигна до 2031 година, а вече опря и до 2041-ва. Главните „експлоататори“ са хората в Рудодобивния и Обогатителния комплекс на минната компания, за които продължава нашият разказ.
Годините 1982/83 са най-трудните години за „налаждането“ (под този технически термин се разбира привеждане на новите многотонни машини и другото оборудване в оптимално действие след сглобяването им, както и оптимизиране на свързаните технологични процеси). Рудникът като че ли по-лесно се оправя, при него работата по време на строителството и експлоатацията е почти една – дупчи, взривявай, товари, троши едро, пращай по лентата надолу, като спазваш изискванията за шихтоване… Да му мисли обогатителната фабрика – цехът „Средно и ситно трошене“ се затлачва с „кална“ руда, която задръства конусовидните трошачки, тя пада около лентите, гребат я с багери и на ръка, мелниците спират-тръгват, едрината на смляното е над нормата, флотацията не може да бъде уцелена и богатото съдържание отива в хвоста…
Ядове за месеци! Правят разгорещени събрания, на едно от тях на 17 януари 1983 г. идват Иван Илиев, зам.-министър на металургията и минералните ресурси и Иван Даскалов, секретар по промишлеността на Софийския окръжен комитет на БКП. Критиките са безпощадни във всички посоки, но двамата ръководители, освен че жулят персонално, дават и професионални решения – рудникът да подобри качеството на рудата и шихтоването да е безкомпромисно; да не се подава окисна руда, а тя да се складира за излужване в бъдещия цех, който трябва да се построи до година; ръководствата на двете предприятия да работят като едно; да се изпълняват мероприятията за достигане на проектната мощност и 80% извличане на метал, каквато задача поставя др. Т. Живков…
Емануил Василев е специалист по обогатяването, но си тръгва заедно с Боян Табов. На напечения директорски стол сяда Асен Алексов, на когото всичко в предприятието е ясно, а и Гошо Костов му е най-добър приятел. На двамата се разчита да регулират целия производствен процес и те започват добре… Но след година и на Алексов му намират кусури, а на 1 декември 1984 г. той е заместен от инж. Тома Найденов, който е на тоя пост до обединението на двете предприятия през 1991 г. Продължава да работи и след това като икономически директор до 2004 – общо 25 години от професионалния му живот са посветени на „Елаците“.
През този период, освен проточилите се проблеми на „налаждането“, пречка бе и разполовеното предприятие – те са едно цяло, изкуствено и недалновидно разделени. „Бяхме в непрекъснати сражения, – разказват днес потърпевшите, – ония отгоре казват, че пускат по-богата руда, ония отдолу твърдят, че е с по-ниско съдържание и страда извличането на метала…“
„Горните“ обвиняват „долните“, че не могат да флотират, „долните“ упрекват „горните“, че не могат да шихтоват… Иди се оправяй, дори и псувните не помагат…
Гошо Костов отново най-добре формулира ситуацията „горни-долни“ – „Ей, Тома, ние сме като Горбачов и Рейгън…“ Двамата имат пряк червен телефон, кабелът на който минава през тунела. Ежедневно провеждат „телефонни оперативки“, но ефектът често се свежда до нервно и недоволно захлопване на слушалките.
В края на месеца горният директор вика:
– Искам 1000 т метал за тоя месец!
Долният директор отвръща:
– 900 излизат и нито тон повече, защото 1000 не си ги изкопал!
– 1000 тона!
– 900 тона!
– 1000 тона!
– 900 тона!
„Хлоп-хлоп“ слушалките до утрешната телефонна среща… Горният директор праща работна (разбирай „бойна“) група да смятат и да проверяват колко концентрат има в склада. Посреща ги „на нож“ долната работна (разбирай „бойна“) група и споровете веднага прерастват в скандали, та цял ден…
1985 г. е върхова в производствените неволи – въпреки усилията на всички, работата не потръгва. На рудника аварии и свличане на земна маса, която отива в обогатителната фабрика – калната руда се стича направо в трошачките и оттам пълни лентите към мелниците… Колко чистете пада само… През март 15 денонощия се води борбата с тинята и престоите във фабриката.
1986 г. – минната маса, добита на рудника докосва 5 млн. куб. м, а преработената руда за пръв път прескача 9 млн. т. и медта в концентрата е рекордна за 6 години напред. За да се постигнат тези добри резултати вниманието е насочено към добив на богатата руда за сметка на откривката.
1987 г. – започналата кризата в рудника се задълбочава, „обран е каймакът“ на рудата с по-високо медно съдържание и за да се стигне до нови богати залежи, трябва да се увеличи обемът на откривка, за което са необходими сериозни инвестиции. Добивът на метал пада под равнището на 1983 г. – тежко и мъчително съществуване на предприятието и хората му!
Видовден дойде…
Видовден дойде, когато в средата на 80-те години на миналия век безпощадно се видя, че рудникът е „забит“ с изземване на богатата руда с предимство, за да „се върже планът“. Бедната руда започна да преобладава и шихтоването е силно затруднено. Годишното съдържание на мед в рудата е рекордно ниско – 0,294%. Животът не само на рудника, но и на обогатителната фабрика, е поставен на карта – да се продължи изгребването на богатата руда и да приключи в идните няколко години или да се хвърлят големи инвестиции за развитието му чрез изземване на милиони кубици откривка, от която не се получава и лев, но води към нови богати хоризонти?…
А най-големият проблем е, че цената на медта пада безумно ниско на Лондонската метална борса и няма как да се финансира такова сериозно разширение на рудника в онези кризисни години. Трябват солидни инвестиции и смели професионални решения. През 1986 г. директорът на МДП „Елаците“ инж. Гошо Костов излиза „доброзорно“ в пенсия. За кратко на горещия стол временно сядат инженерите Здравко Вълчев и Стоян Вулов. Трескаво се търси човек, който има опита и волята „да проведе спасителната операция на открития рудник“. Генерален директор на ДСО „Цветна металургия“ е инж. Иван Илиев – „гюрултаджия, но разбирач от кадри”, както ще каже един от свидетелите на ставащото.
Изборът му пада на инж. Николай Рачев, дългогодишен началник на рудник „Медет“, в оня момент специалист по рудодобива в обединението. Инж. Рачев „хваща Балкана“ и не слиза оттам с дни. Откритият рудник „Елаците“ е ден и нощ пред очите му. Хората са разколебани и тревожни, знаят, че работа е стигнала до задънена улица или по-точно „до задънен рудник“. Чертаят кратък „екшън план“, както бихме се изразили днес. Но с повече действие, отколкото с план… Трябват нови автосамосвали, сонди, булдозери и желязна дисциплина, която в онова бурно време е силно ерозирала. Особено сред шофьорите, „това опасно племе, което дори Сталин, Йосиф Висарионович, не можа да оправи“, по израза на един познавач.
Предприятието е държавно, може да се маневрира – инж. Рачев обединява всичките си приятели и съмишленици за каузата „Да спасим „Елаците!“ Той не е толкова „силовак“ като по-предишния си предшественик, но е „много печен“ професионалист и щом реши нещо, става непоколебим и действен. Иска от всеки да даде това, което може. От Иван Илиев – свобода на действието и подкрепа, от Боян Табов, по това време главен директор в Министерството на металургията и минералните ресурси – техника.
От „Асарел-Медет“ отклоняват белази, въпреки силната съпротива на тамошното ръководство, намират и сондажни агрегати, фадроми. Правят откривка над ново богато поле и за две години с нерви и напрежение, стабилизират положението горе-долу. Но идва времето на стачните вълни в страната и рудникът не е подминат. Един талаз на стачни действия, оглавени от синдикатите, помита Николай Рачев… Гошо Костов пак се връща на рудника през юни 1990 след три скучни пенсионерски години и отново хваща здраво кормилото на МДП „Елаците“…
Нормалното единство
След 10 години принудителна и неестествена раздяла най-после идва денят рудничният и обогатителният комплекс да се обединят в нормално единство. На 13.11.1991 г. двете части отново сглобяват истинското предприятие, записано официално като „Елаците мед“ ЕООД. Предметът му на дейност е добив и обогатяване на медно-пиритни руди, биологично извличане на мед, ремонтна и инженерно-внедрителска дейност.
Две са кандидатурите за управител – на инженерите Гошо Костов и Тома Найденов, който е шеф на ОП „Елаците“ – Мирково. ДСО-то се казва „Полимет“ с генерален директор инж. Милко Попов. Обогатителите навиват Найденов, рударите – Костов, вече пенсионер, но с нарастващ мерак да управлява. На събранието за обявяване на новата структура и избор на нов управител на „Елаците мед“ ЕООД, Найденов изненадващо става и казва: „Предлагам за директор инж. Гошо Костов, той работи на „Елаците“ още от началото, минен инженер с голям опит и воля да се справи с трудните проблеми пред предприятието…“ Все едно, че гръмва 100 т взрив на рудника – обогатителите са вбесени, рударите – въодушевени, а Милко Попов после казва: „Тома, ти ми свали воденичен камък от плещите… Благодаря ти!“
Назначават Г. Костов за управител, а Т. Найденов става негов заместник. Връщат най-старата структура с нови имена: добивът на руда, едрото трошене и ГЛТ са в Рудодобивния комплекс с директор инж. Георги Яков, а останалото е в Обогатителния комплекс с директор инж. Добри Цветков. Добавката „мед“ се налага, понеже вече има регистрирана фирма „Елаците“ – кебапчийница в Кресна, Благоевградско.
Но обстановката вече не е същата… Започнал е преходът към пазарна икономика, което води включително и до отдръпване на държавата от стопанската дейност и засилване самостоятелността на предприятията. За много от тях това значи да се оправят както могат. В търсене на спасителни пътища стопански ръководители се обръщаха към политици и министри за помощ, което вдига цената им. Появи се и укрепна явлението „политически рекет“ – ще ти помогна да решиш проблемите си, но ще внесеш лептата си в еди-коя си лична или партийна каса… Ако не, трудностите пред фирмата ти ще се увеличават естествено и изкуствено. Даже може да ти спретнат стачка или направо да ти организират „изпращане в запаса“…
Партии печелеха и губеха избори, правителствата им трудно изкарваха мандатите си и бързаха да направят какво си бяха наумили, а хаосът и деградацията в икономиката се вихреха на тласъци. Очевидец съм как Гошо Костов мъчително преживяваше тези поврати в морала на стопанската дейност и как им се съпротивляваше. Свикналият на ред и дисциплина социалистически директор, получавал указания по партийна и държавна линия, от които няма мърдане, даже често му идваха в повече – трябва за месеци да се превърне в „капиталистически мениджър“ (както с кисела усмивка се наричаше той), способен да планира и организира оцеляването на предприятието в бурни води с непрекъснати рифове. От ръководство с много опекуни към управление уж свободно, а затруднявано и спъвано от законови недомислия, нарастващи партийни апетити, дори от собствената ти неподготвеност да действаш в тая мътна и бързо променяща се социална среда.
Тази агресивна социална обстановка в началото на 90-те години пречи и тормози „Елаците мед“ повече от реалните проблеми на производството. Не само ръководството му, което поема в най-голяма степен ударните вълни, но и колективът, както тогава все още се наричаха работещи в него. Работниците, особено на рудника, се научиха да протестират и дори да стачкуват, подкокоросани от недотам чистоплътни външни интереси. Дисциплината по другите цехове също се разколебава в отделни периоди на социални трусове. Нека не звучи пресилено, специалистите в „Елаците мед“, които са преживели историята на предприятието, си спомнят това драматично време. Преплетоха се остри икономически и социални проблеми в едно тежко и непосилно кълбо. Преходът от социализъм към капитализъм у нас започна да взима жертви – хора, предприятия, правителства падаха и умираха…
Но на фона на разгръщащата се социална и икономическа криза в началото на 90-те години на миналия век, „Елаците мед“ започна да работи по-ритмично, благодарение на „спойката между ръководство и колектив“, както се казва тогава. А колектив в истинския смисъл на думата означава сработена група от хора, които са овладели всеки на мястото си сложния производствен процес, свикнали са едни с други, дори със слабостите си и могат да решават проблемите. По това време в нашето предприятие вече се бяха създали колективи в отделните цехове, овладели тежката технология на високопланинския рудодобив, на трошене, смилане и флотация, достигнали проектната мощност от 10 млн. т. годишен добив преработена руда през 1994 г. Въпреки преходът и липсата на пари за откривка, паднала на 1,7 – 1,8 млн кубика годишно…
Голямо изпитание за „Елаците-Мед“ е всяка смяна на лентата за транспортьора в тунела – досега четири пъти. След 12 години и половина яка експлоатация, първата лентата, на японската фирма „Бандо“, си изпя песента. През 1992 г. обявяват търг, японците първи подават оферта, следват още четири конкурента. Преговорите започват от 160 долара за линеен метър и стигат до 147 долара. Гошо Костов е на път да си стисне ръцете отново с представителите на „Бандо“, когато от немския клон на американската „Гудиър“, предлагат 130 долара. Съгласни са да увеличат почти двойно дължината на едно парче до 700 м, така че да се намали броя на лепенето на близо 13,5-километровото съоръжение. В 1,20 м широката лента имат втъкани 83 снопа въжета по 7 мм всяко, а в него 7 снопчета по 7 нишки… Американците дават гаранция, че лентата ще издържи 2 хил. т на опън, без да се скъса.
Приема се офертата на „Гудиър“ и през лятото на 1994 г. делегация от „Елаците мед“ заминава за САЩ. Гошо Костов, Асен Алексов, Георги Яков и Добри Цветков пътуват две седмици с 6 самолета повече от 70 часа. В Лас Вегас виждат лентата в завода на „Гудиър“ и освен това подписват предварително подготвен договор с компанията „Остин паудър“ за производство на емулсионни взривни смеси. Разглеждат изложба за минна техника и се запознават с „едрата“ конусната трошачка на фирмата „Алис Чалмърс“, за която вече има подписан договор. Тази пребогата с резултати задокеанска визита има съществено значение за започналото модернизиране на нашето предприятие и включването в технологията му на световни достижения. Тя доказва и още нещо – бързото превръщане на стопанските ръководители на „Елаците мед“ в мениджъри, способни да решават самостоятелно и ефективно проблемите на обновлението.
Ефективно приложение на тази мениджърска политика е смяната през 1996/7 г. на остарелите руски трошачки с немски – тип „Кубрия”, 3 за средно и 5 за ситно трошене, производство на КРУП. Фирмата дава изгоден заем на „Елаците мед“, което е много важно в този период на икономическа криза и финансов недостиг.